Джорджия Боковън
Брак по сметка (3)

Глава трета

Крис прекара близо десет минути пред интензивното отделение на родилното. Крачеше по коридора, посягаше към дръжката на вратата, после се обръщаше и се опитваше да разбере защо не й се влиза. Не беше в характера й да се плаши от каквото и да било. Гордееше се, че е човек, който застава лице в лице с трудностите.

Срещу вратата на родилното имаше дъска за съобщения, пълна със снимки на недоносени бебета. Като се чудеше дали колебанието й всъщност не е страх от това, което щеше да завари вътре. Крис спря да крачи и разгледа снимките по-внимателно. Усети се, че се връща отново и отново към една фотография на мъж и жена с три деца. Бебето, малко, но явно добре развито, седеше в скута на жената. Мъжът държеше на коленете си две малки дечица.

Лека-полека Крис започна да осъзнава чувството, което снимката събуждаше у нея. Гняв. Жената на фотографията можеше да бъде Даян, ако не беше онова малко същество, което лежеше в съседната стая. Знаеше, че е глупаво, но не можеше да не мисли, че ако Даян беше направила аборт и се беше лекувала както трябва, щеше да е жива и да роди други бебета. Вместо това Даян беше дала живота си, за да създаде друг.

Осъзнаването на проблема и чувството на срам, което изпита заради безсмисления си гняв, не промениха нещата. Тя разбираше, че бебето е невинно. Не беше молило майка си да пожертва живота си заради неговия. Но сърцето на Крис не искаше да слуша. Без значение какви разумни доводи изтъкваше пред себе си, ти продължаваше да се връща към първата си мисъл — ако не беше забременяла, сега Даян щеше да е жива. Щеше да бъде оперирана, да се подложи на лъчева терапия или химиотерапия, щеше да направи всичко необходимо и щеше да стане майка на други деца — може би не деца, родени от самата нея, но какво значение имаше това?

Крис реши да си тръгне, защото ужасът от това, което я очакваше в дома на майка й, щеше да й бъде достатъчен емоционален товар за деня. Бебето можеше да почака. Не му предстоеше да ходи никъде.

Тъкмо когато стигна края на коридора, вдигнаха щорите на прозореца на едно от отделенията за нормални новородени. Вратата срещу прозореца, която водеше към лабораторията и към родилната зала, се отвори. Един мъж, явно бащата, все още в хирургически дрехи, книжни обувки и шапка, излезе оттам целият засмян. Той бързо беше наобиколен от петима души, които го поздравяваха радостно.

Те се струпаха пред прозореца и занадничаха нетърпеливо. Неволно Крис също погледна. Медицинска сестра в кафяви панталони и блуза на цветя вдигна едно бебе. В коридора се чуха въздишки и възклицания, последвани от прегръдки и целувки.

Радостта на непознатите се смеси с мъката на Крис, но произведе и още един напълно неочакван ефект. Покровителственият инстинкт, лумнал у нея и обгърнал сестра й, сега се беше преместил върху бебето й. Ей богу, можеше да не се радва и да не празнува раждането му, но щеше да се погрижи детето да не бъде пренебрегвано.

Тя се върна до вратата, на която едно мишле от карикатурите държеше знак, че това е интензивното отделение. Пое си дълбоко дъх и влезе вътре. След като Крис обясни коя е, изми ръцете си с дезинфекциращ сапун и си сложи престилка, една сестра я заведе да види бебето Тейлър.

Той лежеше на една маса, метър на метър, която й беше до кръста. Дълго време единственото, което Крис можеше да направи, беше да го гледа втренчено. Дъската за обяви, която беше разгледала, не беше успяла да я подготви за това крехко късче от човешката раса. То се състоеше от кожа и кости и почти нищо друго. Страните му бяха изпити, очите — хлътнали.

— Можете да го пипнете — каза един тих глас.

Крис вдигна поглед и от другата страна на масата видя сестрата. В сините очи на жената се четеше състрадание и разбиране. Прочете името й на табелката на блузата — Алекс Стодарт.

— Сигурна ли сте? — попита Крис, която осъзнаваше, че се страхува от бебето.

— Всъщност той се развива доста добре. Диша сам и засега изглежда, че всички органи функционират нормално. По-късно днес ще се опитаме да го нахраним.

Крис слушаше разсеяно, докато наблюдаваше синът на Даян. Табелката над леглото му казваше, че се е родил трийсет и шест сантиметра. Тя се замисли над това — трийсет и шест сантиметра бяха само два пъти повече от една линийка. Той лежеше по гръб, а колената му бяха свити — така изглеждаше толкова малък, че можеше да се побере в шепите й и да остане още място.

— Изглежда така, сякаш е гладувал — промълви тя.

— Така е. Плацентата е била притисната от тумора и той й е пречел да осигурява необходимата храна за бебето.

Крис се замисли:

— Това означава, че той е по-малък дори и от седмаче.

— Бебе на трийсет и две седмици обикновено тежи между килограм и шестстотин и килограм и осемстотин грама.

— Боже мой! Значи той е наполовина на това, което трябва да бъде?

Сестрата не отговори. И нямаше нужда. Крис беше обхваната от нов страх. По време на първата година в колежа беше работила в програма, чиято цел беше да бъдат запознати жените в градчето с важността на храненето по време на бременността. Знаеше какво може да се случи на бебета, които са родени по-малки, отколкото би трябвало — от умствена изостаналост до уродливост.

— Какви биха могли да бъдат последствията? — попита тя, без да иска да чуе отговор, но и без да може да се възпре да зададе въпроса. Беше като хрътка, която е надушила нещо и продължава да следва миризмата, макар да знае, че няма да й хареса там, където ще я отведе.

— Може и да няма лоши последствия.

Страхът й премина в гняв.

— Не се опитвайте да ме успокоявате. Нямам време и сили да проучвам въпроса сама. — Нямаше никакво право да излива отчаянието си върху сестрата. На върха на езика й беше да се извини, когато вдигна поглед и видя, че подобно нещо нито се очаква, нито е нужно.

— Не бих постъпила така — отговори с равен глас сестрата. — В този случай природата обаче си е свършила докрай работата. — Тя се протегна и обърна бебето към Крис. — Вижте, главата е несъразмерна с тялото.

— Мислех, че така трябва да бъде.

— Вярно е, но главата на това бебе е точно една трета от цялата му дължина. Което означава, че тялото му е недоразвито, но не и умът му.

Бавно и колебливо Крис събра кураж и се протегна над двайсетсантиметровата стъклена преграда и допря пръста си до протегнатата ръчичка на бебето.

Дали по рефлекс или нарочно, ръчичката я хвана за пръста.

Клепачите се повдигнаха и откриха тъжни сиво-сини очи. Присвивайки очи срещу светлината, бебето премигна, намръщи се, после обърна глава и премигна отново. Няколко дълги секунди то се взираше в нея, като че ли запечатваше образа й в ума си. Съзнанието й казваше, че това не е възможно, че то е прекалено малко дори да фокусира погледа си върху нея, камо ли да я запомни, но логиката нямаше място в този миг, пълен с магия.

С един поглед, с едно докосване, това сбръчкано малко същество беше успяло да направи нещо, което Крис би се заклела, че с невъзможно: беше протегнало ръчичка с размер на монета и беше пленило сърцето й.