Джорджия Боковън
Брак по сметка (28)

Глава двадесет и осма

Мейсън отиде до осем членния оркестър, размени няколко думи с диригента им, взе микрофона и изчака музиката да спре.

— Дами и господа — започна той. — Моля за вниманието ви. Надявам се, че ще ми простите прекъсването, но искам да ви съобщя нещо. — Изчака и последните разговори да замрат. — Тази вечер е много специална за мене и затова искам да я споделя с вас, скъпи приятели. — Прагматизмът му позволи да прояви лицемерие. — Преди две седмици, на тиха и задушевна церемония, се ожених. — Почти се разсмя при последвалите изненадани възклицания. Изражението на лицето на Кели не беше толкова смешно. Беше заслужил всичко, което тя си мислеше за него в този момент, та дори и повече.

— Тъй като Денят на свети Валентин е най-подходящият за подобно съобщение, изчаках до тази вечер, за да ви представя официално красивата си съпруга. — Главите започнаха да се обръщат наляво и надясно в търсене на непознато лице. Мейсън погледна Крис и безмълвно я помоли да защити позицията си. Даваше й възможност да натрие носа на онези, които й бяха обърнали гръб. Сега всичко зависеше от нея. — По моя молба тя се съгласи да се откаже от традиционните цветове, черно и бяло, в полза на червеното. — Бавно и драматично, прожекторът, който досега осветяваше Мейсън и оркестъра, прекоси стаята и се премести върху Крис. — Дами и господа, приятели, имам удоволствието и честта да ви представя съпругата си, госпожа Кристин Уинтър.

С нарастващо възхищение наблюдаваше как Крис не само не отстъпи, а изправи рамене и повдигна брадичка, готова и желаеща да посрещне всичко, което той й готвеше. Усещаше настойчивия й поглед, макар да знаеше, че е невъзможно да го види сред блясъка на светлината.

Той изчака, докато аплодисментите стихнат, и добави:

— Ако не съм те притеснил прекалено много, Крис — сниши гласа си той до тих шепот, обръщайки се директно към нея, — искам да те помоля за още една услуга. Ще откриеш ли следващия танц с мене?

Тълпата отново избухна в аплодисменти.

Мейсън чакаше.

Аплодисментите станаха още по-силни.

Той продължаваше да чака някакъв знак от нея.

Най-накрая тя кимна глава в съгласие. Мейсън слезе от подиума и тръгна към нея. Усмихна се, когато видя, че тя няма намерение да го посрещне. Той трябваше да отиде до нея.

Така да бъде. Тя заслужаваше дори много повече от това.

Тълпата се раздели, за да го пропусне. Той не бързаше. Искаше тя да бъде по-дълго под светлината на прожектора и да накара онези, които я бяха пренебрегнали, сега да й посветят вниманието си.

Когато най-после застана пред нея, нарочно не помръдна ръцете си, не направи никакво движение да я заведе на танцовата площадка. Щеше да я остави сама да реши това.

За миг защитата й се пропука и той усети страха зад външната й смелост. Помоли я с поглед да му вярва. Тя отговори, протягайки му ръката си.

Хвана ръката й, обърна дланта й и я поднесе към устните си. Хората наоколо въздъхнаха, сякаш всички едновременно бяха затаили дъх.

Без да продума, Мейсън заведе Крис в центъра на дансинга. Прегърна я и оркестърът засвири. Песента беше „Дамата в червено“.

Когато беше сигурен, че никой няма да ги чуе, Мейсън наведе глава и тихо прошепна на ухото на Крис, оставяйки меката й коса да гали бузата му, а упоителният й парфюм с аромат на цветя да го обгърне:

— Съжалявам.

Тя изведнъж се отпусна, отдръпна се назад и го погледна с очи, пълни със сълзи.

— Не мога да живея така, Мейсън. Искам анулиране на брака.