Джорджия Боковън
Брак по сметка (25)

Глава двадесет и пета

Затворил очи и облегнал глава на седалката, Мейсън се опитваше да се концентрира, абстрахирайки се от бръмченето на самолетния двигател. След шестте дни в Санта Барбара се чувстваше така изтощен, че му бяха нужни големи усилия, за да се надигне тази сутрин.

Можеше да възложи на друг да поговори с хората от търговския отдел, да посети строежите и да чуе клюките, да усети настроението в града под заплаха за воден режим. Независимо от това, колко подробен щеше да бъде докладът, в него нямаше да се съдържат нюансите в разговорите, които понякога бяха по-важни.

Всеки строителен предприемач в град, където се налагат ограничения върху разширяването му, задължително усещаше ефекта от това. Мейсън обаче не беше толкова наивен да вярва, че тази е единствената причина баща му и брат му да се намесват в крайбрежния проект. Ако фирмата им имаше нужда от разширяване на дейността, за да остане печеливша, имаше много по-удобни места за това от Сакраменто.

Мейсън беше открил, че сушата не беше причинила толкова големи щети на строителния бизнес, колкото той предвиждаше. За да покрие загубите си в други области, „Саутуест“ се беше насочила към преустрояване и беше превърнала вилите от по триста хиляди долара в малко по-големи вили от по три милиона долара.

Най-голямата изненада дойде една нощ, когато вечеряше сам в хотела си. Беше едно от онези открития, които, когато ти дойдат наум, изглеждат очевидни и той се почувства пълен идиот, че не го е установил много по-рано. Баща му и брат му вече не бяха строителните гиганти, за които си спомняше. Всъщност, сравнени с „Уинтър Констракшън“, бяха доста скромни, дори незначителни.

И това правеше набегът им срещу крайбрежния проект още по-странен и даже заплашителен. Дали баща му и брат му не представляваха някой друг? Дали зад завесата нямаше друг предприемач, който беше готов да се впусне в начинанието веднага, щом те осигурят терена?

Каквито и да бяха фактите, Мейсън разбра, че теорията му за използването на проекта, за да се даде публичност на преместването на „Саутуест“ в Сакраменто, не беше добре издържана.

Мейсън напусна Санта Барбара с чувството на дете, което събира пъзел, без да има достъп до картинката на капака. Беше открил и подредил парчетата с прави страни, беше създал рамка, но все още нямаше представа с какво ще я запълва.

Самолетът започна да се спуска и това привлече вниманието му към прозорчето. Погледна навън и видя централата на фирмата си. Завръщаше се у дома. Обичаше града, който го беше осиновил, обичаше възбудата, с която го наблюдаваше да расте, гордостта от разширяващия се хоризонт, решимостта му да запази чувството за общност, независимо от големината си.

Въпреки че все още малко се плашеше, не се опитваше да отрича другата причина, поради която се радваше, че си е вкъщи. Само след няколко часа щеше да види Кевин. „Дяволите да те вземат!“ — сгълча се той сам, и отмести поглед от прозореца. Можеше поне да бъде честен — емоционалната му връзка с Кевин го плашеше много, фактът, че беше в един и същи град с баща си и брат си, го накара да осъзнае колко уязвим е станал, след като допусна Кевин в живота си. След като Даян го бе напуснала, си беше обещал, че никога вече няма да допусне някой толкова близо до себе си.

А ето какво се беше получило.

Единственото нещо, което го успокояваше, беше, че Кевин нямаше да го напусне. Някой ден щеше да си тръгне, всички деца постъпваха така, но това щеше да стане едва след години. Щеше да има време да се подготви за самотата.

Мейсън не беше глупак да се надява, че Кевин ще остане с него, когато порасне. Беше чувал родители да казват, че когато децата им отиват в колеж, те всъщност ги напускат завинаги. Е, той щеше да се подготви за това време. Когато знаеш какво те очаква, си по-малко уязвим.

Щом самолетът се приземи, Мейсън се измъкна от колана, взе ръчния си багаж, преметна шлифера си през рамо и се смеси с потока от излизащи пътници. На изхода забеляза Травис, който го чакаше.

Въпреки че беше предупредил Ребека да изпрати кола, му стана приятно, че вместо това е дошъл самият Травис. Имаха много да наваксват.

— Виждам, че не си имал време за плаж, докато беше там — отбеляза Травис. — Все така бял си, както и преди седмица.

Мейсън се усмихна в отговор.

— Радвам се да те видя.

— Е, как беше? — попита Травис, поглаждайки наболата си брада. — Толкова лошо ли колкото си мислеше?

— Отидох там ядосан и се върнах объркан. — Той прехвърли чантата в другата си ръка и тръгна през терминала към ескалаторите. — Нещо не се връзва. Единственото нещо, за което никой от нас не се сети, е, че „Саутуест“ не е достатъчно голяма компания, за да се справи сама с крайбрежния проект. Не биха могли да осигурят финансирането и работната ръка. Сигурно представлява друг.

— Кой? — попита Травис. — И защо? Баща ти никога не е допускал някой или нещо отвън, ако не е било наложително. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.

— Не това ме тормози. Но откъдето и да погледна, стигам до идеята, че това е нещо лично, че „Саутуест“… — той се отдръпна да направи път на жена в инвалидна количка. — За бога, не зная дори защо ме е страх да го изрека — че баща ми и брат ми искат да ме провалят. — Той се ухили смутено: — Звучи доста параноично, нали?

— Може би буцата, която затъкна в гърлата им, е станала прекалено голяма, за да я преглътнат.

— Но защо сега, след всичкото това време?

— Човек никога не знае какво да очакват от тях двамата. Никога не спазват общоприетите правила. И никой не може да ги обвини, че принадлежат на Менса^[1].

Бяха стигнали до изхода. Мейсън погледна навън и видя пелената от дъжд, която посрещаше фаровете на колите, и спря да си облече шлифера.

— Мразя това — каза той. — Има сума ти неща, които трябва да свърша, а аз се занимавам с двама дребни предприемачи, които искат да се издигнат.

Травис се изсмя.

— Никога не съм си представял, че ще дойде денят, в който ще заговориш по този начин за тях двамата. Наистина звучи добре.

Мейсън отвори вратата и пусна приятеля си да мине, след което го последва. Силният и студен вятър ги блъсна и ги принуди да се наведат, докато пресичат улицата.

— По дяволите! — промърмори Мейсън. — Все такова ли е времето, откакто тръгнах.

— Общо взето.

— Което означава, че блоковете на Уот Авеню не са готови.

Травис вдигна рамене и сви главата си в палтото подобно на костенурка.

— Ако си мислиш, че ще стоя тук да ми измръзне задникът, за да си бъбря с тебе, когато в гаража ме чака кола с парно, значи си луд.

— Остаряваш, Травис.

— Може би, но все още мога да сбъркам от работа такива като тебе.

Мейсън се подсмихна, наведе глава и безмълвно последва Травис. Господи, колко хубаво беше да се върнеш у дома!

 

 

Крис махна решетката на камината и сложи ново дърво. Четирите кубика, които й бяха докарали, бяха сухи, точно както й бяха обещали, и дъбовите цепеници горяха с ярък танцуващ пламък.

Сгушена пред пращящия огън, докато навън бушуваше буря, с Кевин до себе си в къщата на мечтите й — какво повече можеше да желае?

Наистина какво? Може би това няма да бъде само една илюзия?

Илюзия или не, тази нощ беше нейна. След пет дни изморителна работа, за да въведе ред в къщата, й се полагаше една вечер просто да поседи и да се наслаждава на плодовете на труда си. Утре отново щеше да застане пред компютъра, за да навакса с поръчките, които беше пренебрегвала цяла седмица.

Усилената работа беше дала резултати. Къщата изглеждаше великолепно, въпреки разностилието. Когато за първи път беше видяла апартамента на Мейсън, беше решила, че е невъзможно да съчетае неговите мебели със своите и да постигне някаква хармония. Но след като бе пренесено всичко и тя и Мери прекараха два дни, опитвайки различни комбинации и подредби, накрая беше приятно изненадана, когато нейните мебели придобиха повече елегантност, а тези на Мейсън — повече топлина.

Ребека се беше отбивала два пъти — за да остави някакви писма за Мейсън и за да види как са Крис и Кевин. При първото й посещение бяха яли сандвичи с риба тон, седнали върху кашоните, а при второто Крис беше сервирала чай и пресните сладки на Мери в дневната. При всяко от идванията си Ребека беше приятно изненадвана и правеше комплименти на Крис за работата й в къщата.

На няколко пъти Крис беше почти готова да признае, че е на път да преосмисля позицията си за бала. Чувстваше, че дължи на Мейсън повече от едно благодаря заради къщата, която позволяваше на Кевин да остане в същия квартал, и да отиде с него на танците, може би беше подходящ начин да изкаже благодарността си.

Когато най-после реши, че ще го придружи, си каза, че го прави и заради организацията, спонсор на събитието. Спомни си, че в кувьоза до този на Кевин, имаше момиченце, което тежеше едва шестстотин и осемдесет грама. Майката, наркоманка, го беше изоставила. Детето беше умряло две седмици по-късно, недокоснато от никой друг, освен от болничния персонал. Крис никога не можа да забрави това нещастно същество. Въпреки че според нея, бебета, жертви на опиатите, не се нуждаеха точно от бал — малко повече внимание към този проблем нямаше да бъде излишно.

Както винаги, когато нещо навяваше спомени за времето, прекарано в болницата с Кевин, Крис започваше да го търси, за да се успокои. Намери го там, където го беше оставила преди час — проснат на пода да рисува картина за кабинета на Мейсън.

Обзе я задоволство, сложи решетката на камината и отиде в кухнята да приготви вечерята.

 

 

Травис остави Мейсън в кантората около шест часа вечерта. Нощният пазач го поздрави, когато излезе от асансьора, и го информира, че поради наводнените улици в града. Ребека е настояла персоналът да си тръгне веднага след като свърши работа. Разочарован, че я е изпуснал, Мейсън влезе да провери съобщенията за него.

На път към кабинета си той помисли да се обади на Ребека и да я покани на вечеря. Двамата вече бяха говорили по телефона за това, което е научил в Санта Барбара, но беше нетърпелив да открие дали, след като е обмислила информацията, е успяла да стигне до нови изводи.

Плановете му за вечеря се провалиха, когато светна лампата на бюрото си и откри бележка от Ребека, в която му обясняваше, че има среща, и да не се опитва да се свързва с нея тази нощ, защото не се знае кога ще се прибере.

Той прегледа набързо пощата и отиде до календара, където вписваше ангажиментите си, за да види какво се предвижда за следващата седмица. Когато стигна до четвъртък и видя сърцето, нарисувано от Джанет с думата „бал“ по средата, той изстена. От всичките му задължения това беше най-неприятното. Денят на влюбените не го интересуваше. Вече не. Тази част от него беше умряла със Сюзан, беше се съживила с Даян, но сега вече беше изцяло унищожена.

Освен че беше Денят на влюбените, тази дата го разстройваше и по друга причина. Сюзан беше избрала четиринайсети февруари за тяхната женитба. След като тя почина, отношението му към този ден беше важна част от терапията му за оцеляване. Когато най-после беше в състояние да мисли за Свети Валентин по-скоро като за нещо досадно, разбра, че е на път да се оправи.

Бе успял да намери начин да запази здрав разсъдъка си след загубата на Сюзан, а после и на Даян, но му беше струвало много и той не възнамеряваше отново да плаща тази цена.

Умората усилваше потиснатостта му и затова Мейсън стана от бюрото, излезе от кабинета си и се качи в апартамента. Първата му мисъл, когато отвори вратата и видя празната дневна, беше, че е ограбен. После се сети какво е станало.

Крис.

Незнайно защо, но явно беше решила, че след като живее заедно с Кевин, той ще се откаже от апартамента си. Какво, по дяволите, щеше да прави сега в празния апартамент?

Не след дълго осъзна положителното в ситуацията. Точно от това се нуждаеше — случай да се отърве от ужасната мебелировка. Трябваше да благодари на Крис.

Преди да направи това обаче, трябваше да се погрижи за още нещо. Отиде в спалнята и провери телефона — беше доволен, че поради липса на предвидливост или време Крис не е откачила апарата.

Седнал на пода с кръстосани крака, той набра номера на Кели Уайтфийлд и изчака.

— Кели, Мейсън е — каза той в отговор на дрезгавото й здрасти.

— Кой Мейсън? — запита закачливо тя.

— Добре де, зная, че не съм се обаждал отдавна. Но сега ще изкупя грешката си. Следващия четвъртък ще има бал в Крокър…

— Тогава е Свети Валентин.

Той се поколеба, сякаш проверяваше:

— Ами да, дяволите да ме вземат, ти си права.

— Нима смяташ, че вече не съм си определила среща за свети Валентин.

— Надявам се, че ще мога да ти предложа нещо, което просто няма да имаш сърце да откажеш.

— Хммм… и какво ли е това?

— Оставам на теб да избереш.

Настъпи мълчание.

— Малко след началото на бала ще напуснем залата и останалата част от нощта ще прекараме само двамата.

Предложението й би трябвало да го възбуди, но той не почувства нищо. Осъзна, че е по-уморен, отколкото предполагаше.

— Съгласен съм.

— Ще бъда в центъра през този ден, така че ще дойда направо в музея.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнем нещо преди това? Ще бъде дълга нощ.

Гласът й премина в тихо мъркане.

— Ще приготвя нещо за нас тук. Ягоди и шампанско. Как ти звучи?

Знаеше, че тя очаква някакъв отговор от него, но просто не можеше да измисли нищо.

— Нямам търпение — отвърна, но гласът му не прозвуча убедително. Тъкмо щеше да затвори, но после добави със съблазнителна, както той се надяваше, интонация: — След като няма да ми дадеш възможност да те нахраня, гледай да се наспиш добре предната нощ.

Тя си пое рязко дъх и той разбра, че се е справил. Пожела й лека нощ и затвори телефона, докато все още можеше да се измъкне, без да направи гаф.

Беше се погрижил и за последния си ангажимент, така че нямаше вече причина да остава в апартамента, но някак си не можеше да събере сили, за да си тръгне.

Какво ставаше с него? Като че ли сам не се разбираше.

През цялото пътуване обратно го изпълваше радост, че ще види Кевин, а сега… Мейсън се облегна на студената стена и се втренчи в празната стая.

След като месеци наред беше удрял главата си в тухлената стена издигната от Крис, най-после беше получил онова, за което настояваше. А сега беше дошло време да се нагоди или да млъкне. Вече не можеше да се крие зад извинението, че не може да бъде истински баща само от време на време.

След като преминеха поздравленията на вратата какво трябваше да направи като истински баща, който е отсъствал цяла седмица? А после, какво се очакваше от него всеки ден?

Защо беше толкова лесно за Крис? Как беше зарязала кариерата си и се беше вживяла в ролята на майка, без да е нужно повече усилие от това, което е необходимо да смени костюма с дънки?

А дали беше така? Беше ли пропуснал нещо? Дали нямате някакви скрити нишки, които свързваха Крис и Кевин? Искаше му се да е така. Защото щеше да му е по-лесно, ако знаеше, че и тя е изпитвала поне част от това, което той изпитваше сега.

Много лошо, че не можеше да я попита.