Джорджия Боковън
Брак по сметка (24)

Глава двадесет и четвърта

Крис притаи дъх, когато вратите на асансьора се отвориха на двайсет и седмия етаж в сградата на „Уинтър Констракшън“. За първи път престижът и властта на Мейсън имаха възможност непосредствено да я впечатлят лично. Едно беше да четеш във вестниците и списанията кой и какъв е той, а съвсем друго — да видиш дискретния разкош на централата на фирмата. Картините на стените бяха оригинали и въпреки, че познанията на Крис в областта на изкуството не излизаха извън наученото в няколко курса в колежа и видяното в музеите, тя беше убедена, че портретът на дете от осемнайсети век беше от Хенри Рейбърн^[1], а пейзажът — от Бонингтън^[2].

Този ден беше изключителен. В разстояние на един час се беше омъжила и я бяха зарязали, а сега беше и зашеметена от обстановката тук.

— Мога ли да ви помогна? — запита иззад секретарското бюро една чернокожа жена в кашмирен пуловер в червено и бяло.

— Търся кабинета на Ребека Къркпатрик.

— Госпожица Къркпатрик очаква ли ви?

— Да. Поне така мисля.

— Нека да й съобщя за вас — любезно каза тя. — За кого да предам?

Крис отново беше изумена. Чудеше се дали Мейсън е бил толкова умен, за да наеме тази впечатляваща секретарка, или просто е имал късмет с нея, така както явно имаше късмет с всичко останало — включително и с начина, по който беше разбрал за Кевин.

— Крис… ъъ… Крис Тейлър — довърши смутено тя. Съзнаваше, че е най-добре да използва името на Мейсън, но й беше трудно да го каже на глас.

Секретарката натисна някакво копче и после заговори, но толкова тихо, че Крис не можеше да различи думите. Когато свърши, тя вдигна поглед, усмихна се и каза:

— Госпожица Къркпатрик се радва, че сте тук госпожо Тейлър. Секретарят й ще ви заведе при нея.

Чу се някакъв звънец, една дъбова врата се отвори и мъж, облечен в син блейзър, червена вратовръзка и сиви панталони, който според Крис беше под двайсет и пет години, я поздрави.

— Госпожо Тейлър — оживено я посрещна той и протегна ръка. — Ранди Падила. Не мога да ви опиша колко се радвам да се запозная с вас. — Той отвори вратата и й направи път да влезе. — Имате наистина страхотно хлапе. Много ми напомня за сина на сестра ми, защото непрекъснато задава въпроси и не се спира за секунда.

— Срещали сте се с Кевин? — попита Крис, докато вървеше след него по дълъг коридор.

— Няколко пъти. Два-три пъти в месеца идвам в събота в офиса, за да си наваксам с домашното. Тук е по-тихо, отколкото в апартамента ми.

— Господин Уинтър ви позволява да използвате кантората за домашното си?

Той се изхили.

— Когато става дума за училище, „позволява“ не е точната дума, по-скоро — „настоява“. Мейсън наистина държи на образованието. Той дори обвързва премиите ни с резултатите ни в училище

Нещо не беше както трябва. Не ставаше въпрос само за егалитарното използване на малкото име на Мейсън от някой очевидно много ниско в йерархията на компанията. Явно Кевин беше редовен посетител тук, а той нито веднъж не й беше споменавал за това.

Защо ли?

„Защо наистина“ — помисли си тъжно Крис, припомняйки си колко тих беше станал, след като тя веднъж се разгневи, защото Мейсън го беше завел в Сан Франциско, без да я попита.

Какво друго беше скрил от нея Кевин?

— Е, пристигнахме — каза той, отвори вратата на кабинета и отстъпи встрани, за да влезе Крис.

— Благодаря ви — каза тя.

Ребека се изправи зад бюрото си и прекоси стаята да посрещне Крис.

— Въпреки че можехме да се запознаем и при по-добри обстоятелства, наистина се радвам, че ви виждам — заяви тя.

Тя взе палтото на Крис и го закачи в гардероба до библиотеката.

— Мейсън ми каза, че можете да ме осведомите за къщата. — Въпреки че първоначалният инстинкт на Крис беше да приеме Ребека за топлата, открита жена, каквато изглеждаше, настоятелен вътрешен глас й казваше да внимава, защото Ребека беше приятелка на Мейсън, а не нейна. Прекалено много неочаквани неща й се бяха струпали този ден, за да си позволи да се отпусне. Никой не беше такъв, за какъвто тя го мислеше.

— Преди да поговорим за къщата, какво ще кажете за чаша кафе, а през това време аз ще ви разкажа за себе си и моето място в тази грандиозна схема? Имате ли време?

— Разбира се.

— Чудесно. Аз отложих кафето, защото си мислех, че и вие ще бъдете измръзнала до костите като мене, когато влязох тук. Защо не седнете на дивана, докато го приготвя? — Тя отиде до бюфета, отвори вратата хармоника, зад която се откри малка кухня, и зареди кафе машината.

През това време Крис огледа кабинета. Беше обзаведен в зелени, бежови и кафяви нюанси, всичките смесени в тапицерията на дивана и столовете, и разделени на килима, завесите и тапетите. Мебелите бяха изработени от червено дърво, което Крис не можеше да определи какво е. Всички бяха елегантни, очевидно ръчно изработени, и много скъпи.

Гледката от ъгловия прозорец беше впечатляваща. Бяха достатъчно високо, за да се вижда златният купол на Щатския съд, кулите на Катедралата на Светото причастие и вълнистото море от дървета в град, който се гордееше със зеленината си.

— От дълго време ли работите в „Уинтър Констракшън“? — попита Крис.

— От началото. Само Травис и Мейсън са по-отдавна тук.

Крис беше завладяна от странно чувство. Тя беше външният човек и й се искаше да влезе вътре, но изобщо не можеше да разбере защо.

— Тогава сигурно познавате Даян?

— Срещали сме се и много ми харесваше — отвърна Ребека тихо и замислено. — Никога не повярвах, че една сутрин просто се е изнесла и е зарязала Мейсън. Не и при чувствата, които изпитваха един към друг.

— Мейсън сигурно й е повярвал. Иначе би трябвало да я потърси, поне така мисля аз.

Ребека сипа кафето в антична сребърна кана, сложи две чаши от китайски порцелан на подноса и влезе в стаята.

— Имаше известни причини да повярва на това — каза тя. — Сигурна съм, че някой ден ще ви ги обясни.

— Причини? — Не искаше обяснение, просто изразяваше съмнение.

— Не са такива, каквито си мислите — заяви Ребека, докато сядаше и наливаше кафето. — Всичко това е минало. Нека говорим за настоящето. Казал ли ви е Мейсън, че всички сме се побъркали по Кевин? Той е като глътка чист въздух в задимена стая. Не мога да изразя щастието си, че стана част от живота ни, особено част от живота на Мейсън, и то точно сега.

Сякаш беше есен и Крис беше последното листо, което се държи за дървото. През последните няколко месеца Кевин живееше в свят, за който тя знаеше много малко. Какво имаше предвид Ребека с „точно сега“?

— Не, Мейсън дори не ми е споменавал, че е водил Кевин в кантората. Не си говорим повече, отколкото е абсолютно наложително — призна тя и се изненада от съжалението, което изпитваше.

— О… извинете, че ви накарах да се чувствате неудобно. Знаех, че общуването между вас и Мейсън не е особено успешно, но не знаех, че е толкова зле.

— Сигурно сте наясно с истинската причина, поради която се оженихме. — Не вярваше Мейсън да не се е доверил на двамата души, които беше довел като свидетели на сватбата си.

— Да осигурите известна стабилност в живота на Кевин — намеси се Ребека. — Това обаче не означава, че двамата с Мейсън не можете да бъдете приятели.

Крис едва не се задави с кафето си.

— Той ли е казал това?

— Боже мой, не. Ще ми одере кожата, ако разбере, че изобщо изказвам подобно предположение. Мейсън защитава независимостта си по-яростно, отколкото предната линия на Форти Найнърс защитава Джо Монтана. — Тя сви рамене. — Просто си помислих, че вие двамата може да откриете, че е възможно да живеете заедно, без да се избивате. Едва ли го осъзнавате, но работата на Мейсън включва много контакти с различни хора. Той не може да го пренебрегне и се надява да бъде в крачка.

— Тоест?

— Тоест, че на тези мероприятия се ходи по двойки.

— Мейсън и аз се разбрахме да не се намесваме в живота на другия. Той не очаква аз да стана част от неговия, както и аз не очаквам той да стане част от моя.

— Не съм изненадана, че е казал това.

Крис се чувстваше все по-объркана:

— Има ли някаква причина, поради която да се съмнявам в думите му?

— Не — настоя тя. — Съвсем в негов стил е да не ви каже колко неудобно ще бъде за него, ако се явява в обществото без вас, особено в началото. Всички ще изпитват любопитство. Спомнете си, че това, което останалите знаят, е, че сте хванали един от най-перспективните ергени в града.

Преди Крис да успее да протестира, Ребека бързо добави:

— Зная, че подобни разсъждения ще ви накарат да протестирате, но така стоят нещата. Много жени ще се чудят какво имате вие, което те нямат, и няма да оставят Мейсън на мира дори и за миг, докато не открият.

Крис се изсмя презрително:

— Това е лесно — имам сина на Мейсън. След като веднъж се разчуе, те ще се отдръпнат.

— И как ще се разчуе?

— Сигурна съм, че Мейсън ще им каже.

— Да сте видели или чули нещо за Кевин от някого, с изключение на най-близките приятели на Мейсън от деня, в който Мейсън откри, че има син?

Изненадана, Крис осъзна, че Ребека е права. Новината, че Мейсън Уинтър е разбрал, че има син пет години след раждането му, би трябвало да стане най-голямата клюка в града от видео дебюта на сенатор Монтоя, където той прави политически услуги на лицето, което е наддало най-много. Тайната беше опазена, макар че Мейсън не беше единственият, който я знаеше. Ако видяното днес беше някакъв показател, всеки — дори далечен негов познат — знаеше за Кевин. Заключението беше отрезвяващо и предизвикваше размисли у нея. На какво Мейсън дължеше подобна лоялност от страна на приятелите и подчинените си?

— Не, не съм — призна Крис. — Вече няма никаква причина Мейсън да пази Кевин в тайна.

Ребека се дръпна назад изненадана:

— Сигурно се шегувате. Ако се разчуе, пресата ще се струпа на прага ви. Ще превърнат живота на Кевин в ад. Мейсън няма да позволи това да се случи.

— И как смята да обясни мене и Кевин?

— Ще трябва да попитате него. — Тя взе сребърната кана и наля още кафе. — Не ми се искаше да навлизам в този въпрос, но трябваше да съм сигурна, че разбирате колко е важно, поне външно, бракът ви да изглежда успешен.

Крис се опита да отвърне, но Ребека протегна ръка и я спря.

— Тъй и тъй започнах — засмя се тя самоосъдително. — Така че мога да продължа и да ви кажа за предстоящия бал в Деня на свети Валентин в музея на изкуствата Крокър. Той е благотворителен и средствата ще отидат за фонд, от който градът се нуждае. Главната цел на организацията е да създаде дългосрочни програми за бебета, родени от майки наркоманки.

Крис усети, че интересът на Ребека към благотворителността надхвърля купуването на скъп тоалет веднъж годишно и написването на чек за избягване на данъци.

— Явно знаете много за тях.

— Налага ми се — призна усмихната тя. — Аз съм в надзорния съвет. Мейсън окуражава онези от нас, които могат да станат съпричастни членове на обществото, по какъвто начин ние изберем. Аз просто избрах това. Травис се занимава с бедните квартали и помага да се изградят паркове и игрища за децата.

Крис се почуди дали да не разкаже на Ребека за времето, когато беше обучавала бременни жени от малцинствата какво да правят в очакване на бебето и колко потисната се беше чувствала, виждайки майки наркоманки, но се отказа. Това означаваше да допусне Ребека твърде близо до себе си. Ако станеха приятелки, по-късно щяха да имат възможност за споделянето на подобни тайни, а ако не станеха, Крис предпочиташе Ребека да знае колкото се може по-малко за нея.

— А Мейсън какво прави? — запита Крис обзета от любопитство.

— Прекалено много. От години му се карам, че е толкова мекушав. Достатъчно е само някой да даде знак, че има нужда от нещо, и той вече е при него. — Ребека остави чашата си на масата и се наведе към Крис. — Да се върнем за малко отново към бала. Зная, че Мейсън никога няма да ви помоли, особено след като двамата вече сте се разбрали да не се месите в живота на другия, но наистина ще оцени жеста, ако…

— Наистина не ми се говори за това сега — каза Крис. Не искаше да бъде заклещвана в ъгъла на стая, за който дори не подозираше, че съществува. Само при мисълта, че може да прекара една вечер с Мейсън и неговите вадени от калъп приятели, се разтреперваше, а подобни вечери в продължение на десет години щяха да я направят пълен идиот. — Ще трябва да го обсъдим с Мейсън. Не се навих на женитбата, за да му бъда придружителка.

— Права сте — отвърна Ребека. — Вие и Мейсън трябва да се изясните. Споменах за това само защото знаех, че той никога няма да го направи и мислех, че е важно да бъдете добре информирана, за да вземете правилното решение. — Тя се облегна на стола си. — Честно казано, имам навика да се опитвам да предпазвам Мейсън, понякога дори и от самия него.

Крис я погледна.

— И според вас той има нужда от вашата?

— Докато го опознаете — призна тя. — Когато това стане, вече няма да има нужда от мене.

— Оценявам искреността ви.

— Само защото съм приятелка на Мейсън, не значи, че не мога да бъда и ваша.

— Сигурно разбирате, че ми е необходимо известно време да го приема — каза Крис.

— Естествено. Е, защо не се захванем с къщата? Вероятно има стотици неща, които искате да свършите днес.

Крис остави полупрозрачните порцеланови чашка и чинийка на подноса.

— Не на последно място е желанието ми да видя тази къща. — Отново я обхвана предишния гняв, че Мейсън бе взел решение, без да се посъветва с нея.

— Чудесна идея — подкрепи я ентусиазирано Ребека, без да обръща внимание на промяната в настроението на Крис. — Ще се влюбите в нея. — Тя стана и отиде до бюрото. — И Кевин също. — Извади от горното чекмедже един кафяв плик, върна се при Крис и й го подаде. — Всичко, от което се нуждаете, е вътре, включително и имената на няколко декоратори. По-голямата част от къщата е в добро състояние, но вероятно ще искате да поправите кухнята и стаята с френските прозорци.

Крис преглътна гнева си. Да се нахвърля на Ребека заради несъобразителността на Мейсън беше несправедливо.

— В момента искам да зная само къде се намира.

Ребека се разсмя:

— Съжалявам, предположих, че Мейсън ви е казал. Толкова се радваше, че е открил тази къща, че бях изненадана как не го обяви от покрива.

Крис започваше да си мисли, че има двама Мейсъновци — единият, който Ребека познаваше, и другият, който тя познаваше. Дори в най-смелите си сънища Крис не можеше да си представи как Мейсън се въодушевява заради нова къща.

— Кое е толкова специално в тази къща? — запита тя внимателно.

— Намира се само на пресечка и половина от сегашния ви дом.

Крис не можеше да повярва на ушите си. Когато най-после се съвзе, все още не можеше да приеме очевидното и попита:

— Защо беше толкова важна за Мейсън?

Ребека се намръщи, сякаш беше объркана от въпроса:

— Не искаше вие и Кевин да променяте начина си на живот повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Аз мислех, че… — Крис поклати глава. — Няма значение.

Гримасата на лицето на Ребека беше изместена от разбиращ поглед.

— Още много има да научите за Мейсън — каза тихо тя.

— Явно — отвърна Крис, напълно объркана.

 

 

Преди да отиде в къщата, която щеше да съхрани спомените й през следващите десет години, Крис се разходи с колата из Сакраменто и посети места от детството си, опитвайки се да установи коя е тя.

Спря за седмата чаша кафе за деня в Ява Сити, но този път си поръча без кофеин, и се потопи в анонимността на постоянно променящата се тълпа. След като отвори плика, даден й от Ребека, Крис откри в него няколко изненади. Към кратката, делова бележка от Мейсън, който я инструктираше да пазарува каквото е необходимо за новата къща и за негова сметка, имаше списък на магазини в и около Сакраменто, само един, от които й беше познат, и то заради пълната разпродажба два пъти годишно.

Почувства се така, сякаш беше излязла на състезателната писта с Фолксваген. Как щеше да върви в крачка? Настояването й да поеме половината от къщните разходи отекна в съзнанието й и й прозвуча също толкова абсурдно, колкото се беше сторило сигурно и на Мейсън след първата им среща в кабинета на Харолд Маккормик преди седмица. Сигурно къщите с две крила се нуждаеха от огромни разходи.

Какво си въобразяваше тя? В какво се беше забъркала?

И още по-важно — какво щеше да прави сега?

Осъзна, че само отлага неизбежното, прибра листовете обратно в плика и излезе от кафенето.

 

 

Странна смесица от чувства обхвана Крис, докато караше. Само едно от тях тя се опитваше да отрече.

Някъде зад страха, гнева и притеснението й, напълваше радост. Още в мига, в който Ребека й беше дала адреса, тя се беше сетила коя къща е купил Мейсън. Беше минавала покрай нея стотици пъти по време на вечерните си разходки и когато си беше позволявала да мечтае за подобни неща, си беше представяла, че точно в тази къща ще живее един ден.

Построена в колониален стил, с тухлена фасада, бели щори и покрив с плочки, къщата излъчваше спокойна елегантност, която сякаш казваше „добре дошли“. В страничния двор имаше идеално подрязан, близо осемметров, син смърч, а отпред — петдесетгодишен бряст. От двете страни на алеята имаше лехи с азалии, които през март и април представляваха плътен цветен килим.

Крис никога не беше влизала вътре. Макар и само на пряка и половина от нейния дом, къщите тук бяха четири-пет пъти по-големи и хората, които ги притежаваха, бяха от елита на града.

Никога не беше предполагала, че тази къща се продава.

А сега тя щеше да живее в нея.

Спря колата на улицата точно пред входа. Вятърът разтвори палтото й, докато слизаше. Тя потрепери и усети, че зъбите й тракат. Известно време стоя на тротоара в студа и се взира в къщата.

Как беше онзи стар лаф? Внимавай какво си пожелаваш. Защото някой лен можеш да го получиш.