Джорджия Боковън
Брак по сметка (22)

Глава двадесет и втора

Като се бореше с непреодолимата умора, Мейсън затвори доклада пред себе си, облегна лакти на бюрото и стисна костта на носа си, без дори да вдигне поглед, когато чу вратата да се отваря и някой да влиза.

— Сигурно си получил доклада — уцели точно Ребека, която си направи вярно заключение от вида му.

— Миналата нощ.

— Е, и?

Едва сега Мейсън я погледна. Изненада се, когато видя Ребека, облечена в рокля, вместо в традиционния костюм. Вместо да го отбележи на глас, той регистрира факта в онази част на ума си, която бе запазена за съобщения с прикрепени към тях флагчета за по-лесно откриване.

— Изглежда, конкурентът ни за крайбрежния проект е от юг.

— Да, така е, по дяволите — тихо процеди тя. — Е, значи Уолт все пак беше прав. От Лос Анжелис ли?

Искаше му се да е така — просто още един предприемач, тръгнал на север, за да забогатее по време на златната треска на двадесет и първия век.

— Не толкова далече — отвърна загадъчно Мейсън и уморено се облегна на стола.

Обърканото изражение на Ребека изведнъж се смени с разбиране, а след това със слисване и изненада.

— Санта Барбара — прошепна тя.

— Бинго — отвърна той и изпита, както обикновено, удоволствие от бързината, с която тя схващаше ситуацията и запълваше липсващите части.

Ребека сякаш се страхуваше, че краката ще й изневерят, затова прекоси стаята и седна на кожения диван.

— Никога не бих се сетила, за нищо на света, особено след толкова много години. Какво се надяват да спечелят баща ти и брат ти? Това е твоя територия. Никога няма да могат да те изместят.

— Трябваше ми известно време да се досетя, но после сякаш в главата ми светна електрическа крушка. Помисли си, Ребека. Ако успеят да откраднат крайбрежния проект от мене, баща ми и брат ми получават достъп до строителния бизнес в Сакраменто, който не биха си осигурили и след реклама за десет милиона долара. Когато искаш кралство, не се биеш със слуги. Атакуваш върха и оттам се опитваш да си отрежеш парче от тортата.

— Сигурен ли си, че се борят за кралството? Може би атакуват краля?

Той пренебрегна въпроса й не защото мислеше, че няма основание за него, а защото сега не беше готов да се справи с нещо, което ставаше все по-вероятно. Мислеше, че се е отървал от баща си и брат си, от борбата, гнева и болката. След всичкото това време защо отново тръгваха срещу него? Защо дълбаеха миналото, когато беше съвсем безсмислено? Не им ли беше оставил по-голямата част от Южна Калифорния? Не бяха достатъчно силни, за да се захващат с повече.

— Никой не се интересува вече от семейни вражди, особено от някоя, приключила преди десет години. Как могат да се надяват, че ще привлекат пресата? — запита той неубедително.

— Не си прав. Спомни си за семейство Мондавис? Хората изчетоха всичко писано за тази семейна вражда, до което можаха да се докопат.

— Защото Мондавис произвеждаха вино, а у хората, свързани с винената индустрия, има нещо мистично. За обществото хората от строителната индустрия едва са успели да завършат осми клас, чешат се по задните си части на публични места и пият бира за закуска. Никой пет пари не дава за тях.

— Може би и ти си допринесъл нещо за тази представа на обществото — каза тя, без да крие сарказма си. — Първо, повечето граждани на нашия прекрасен град смятат крайбрежния проект за доста ненормално начинание. Ако събереш в тази стая хората, които мислят, че ще успееш, пак ще остане място в средата за дансинг. А какво ще стане, когато противниците на проекта разберат, че собственият ти баща и брат се натискат за онова, което всички наричат „личната вятърна мелница на Мейсън Уинтър“? Ще ти кажа какво ще направят: ще поклатят глави, ще поцъкат с език и ще изразят съжаление, че лудостта е наследствена.

— Мисля, че ти…

— Не съм свършила още — продължи тя. — Не можеш да си позволиш да се оплетеш толкова много в чувствата си към проекта и към семейството си, че да пропуснеш очевидното.

— Кое е то? — почти изкрещя той.

— Все още не зная — призна си тя. — Зная единствено, че нещата не са каквито изглеждат на повърхността, а напротив. Няма банкер в тази страна, който да се захване с това дори и ти да си изпълнителят. Как си представят баща ти и брат ти, че ще получат подкрепа?

— Може би вече я имат — каза той с усещането, че има буца на гърлото си. Щеше да му е трудно да преглътне болката дори ако негов приятел осъществяваше проекта, който за Мейсън беше най-голямата му мечта, а да наблюдава как „Саутуест Констракшън“ го прави, щеше да го убие.

Ребека притисна слепоочията си с пръсти.

— Трябва ми време да помисля върху това — каза тя, а после с язвителна усмивка добави: — Може би просто са сърдити, че не си ги поканил на сватбата.

Той премигна. Изведнъж се сети защо днес Ребека беше облечена различно.

— Исусе, забравих, че това нещо е днес.

— Сигурна съм, че Крис ще се радва да чуе как наричаш сватбата ви „това нещо“.

Той я погледна остро:

— Ако нямаш нещо смислено да ми кажеш…

— Затваряй си устата — довърши тя усмихната.

— Точно така. — Той погледна часовника си и изстена. — Предполага се, че трябва да съм там след час.

— Ако побързаш, ще имаш време да вземеш бърз душ и да си облечеш нов костюм.

Той се замисли.

— Ти си жена — посочи той очевидното, за да подсили думите си. — Мислиш ли, че Крис би имала нещо против да го отложим за следващата седмица?

Ребека стана от дивана и прекоси стаята. Сложи ръцете си на бюрото и се наведе напред, като гледаше втренчено Мейсън.

— При тези обстоятелства — отвърна безизразно тя — отлагането означава отменяне. Това ли искаш?

— Знаеш много добре, че това, което аз искам, не влиза в сметките. — Той се изправи и взе сакото си.

— Тогава престани да хленчиш. Мейсън. Не подхожда на един мачо.

За първи път този ден той се усмихна:

— Качвам се горе. Направи необходимото, докато отсъствам от града.

Тя се намръщи:

— Нямаш наистина предвид това, което мисля, че си си наумил, нали? Не смяташ да се ожениш и веднага след това да отлетиш за Санта Барбара? Не и днес…

— Без наставления — прекъсна я той. Отвори вратата и добави: — Просто уреди въпроса така, че никой друг да не знае какво правя, включително и Джанет. Не искам да й се налага да лъже за местонахождението ми или без да иска, да се изпусне. — Той я погледна дяволито и й намигна: — Можеш да смяташ мълчанието си по този въпрос като сватбен подарък.

— Не можеш да ме караш да ти правя такъв скъп подарък. Знаеш много добре, както и аз, че съм въжето на твоя балон. Без мене… — Тя сви рамене изразително.

— Някой ден последната дума ще бъде моя — измърмори той, докато излизаше.

 

 

Крис се загърна с палтото си, отказвайки да признае пред себе си, че студът, който чувстваше, нямаше нищо общо с облачното февруарско небе. Тя хвана Кевин за ръката, за да го възпре да хукне пред нея по мокрите от дъжда стъпала на съда. Още в мига, в който му каза какво ще става този ден, той беше толкова радостен, колкото тя — нервна, толкова настоятелен, колкото тя — колеблива, и толкова уверен, колкото тя — неуверена в себе си.

До сутринта, когато беше започнала да се облича, нарочно беше запокитила всичките си съмнения в края на съзнанието си. Само че те не искаха да останат там.

Крис не можеше да се отърве от мисълта, че се приближава с ритници и крясъци към мястото, за което Даян би дала всичко. Двама от героите в днешната драма бяха безупречно избрани — Кевин беше идеалното дете, а Мейсън — бащата. Единствено ролята на майката беше дадена на дубльор. Много лошо, но в последната минута главната героиня не можа да се справи, умирайки на път към останалата част от живота си.

Изминалите часове бяха белязани от сражението, спечелено в борбата й да не позволи на Джон и Мери, които вървяха малко след нея, да забележат силното й колебание. И при най-малкия намек щяха да я измъкнат оттам и да я заведат обратно вкъщи.

— Ето го — каза Кевин, който подскачаше нагоре-надолу, и посочи към мъжа, облечен с хубав, шит по поръчка, шлифер, който тъкмо влизаше в сградата през тежката стъклена врата. — Ето го моя татко! — извика той, обръщайки се към семейство Хендриксънс, целият сияещ от радост. После се обърна към Крис:

— Побързай, мамо. Ако вървим по-бързо, ще го настигнем.

— Ще го видим в кабинета на съдията, Кевин — отвърна тя, защото не искаше да вижда Мейсън дори и минута по-рано от необходимото. Разочарованието в очите на Кевин я накара да усети пристъп на вина. Тази сутрин се оказваше дори по-трудна, отколкото си беше представяла. Без значение колко пъти си напомняше защо постъпва така, тя явно не изпитваше удоволствие от щастието на Кевин.

— Добре — каза най-после тя без ентусиазъм. — Ще гледаме да го настигнем.

— Обичам те, мамо — отвърна той, изненадвайки я напълно.

Съмненията й малко се стопиха.

— И аз те обичам, Кевин.

Влязоха вътре и откриха, че Мейсън ги е изчакал. Заедно с него беше висока, слаба жена, със скъпа, правена по поръчка рокля от сурова коприна, и нисък, набит мъж, със син костюм на тънки линии, който го правеше да изглежда още по-нисък и пълен, отколкото беше.

Кевин пусна ръката на Крис, хукна по мраморния под на фоайето и се хвърли към краката на Мейсън. Пристъпът на ревност, който беше започнал да я обхваща, изчезна още преди Крис да признае съществуването му, когато видя погледа на Мейсън. Любовта към сина му беше като фар, който привлича останалите с чистотата и невинността си и кара всеки, не толкова щастлив човек, да поиска да се сгрее на топлината му и да отнесе със себе си чувството, че всичко е наред със света.

— Ела тук, мамо — извика я Кевин и протегна свободната си ръка.

Крис размени по един бърз поглед с Джон и Мери, пое си дълбоко дъх и заедно с тях се присъедини към останалите.

— Това е госпожица Ребека, мамо — каза той и посочи високата жена. — Разказвал съм ти за нея, сещаш ли се? Тя с онази, която ми подари голямата кутия с боички.

Ребека се усмихна топло и протегна ръка.

— Много се радвам най-после да се запознаем, госпожице Тейлър.

— А това е Травис — продължи Кевин, преди Крис да има възможност да отвърне на Ребека. — Той е приятел на татко, а сега е и мой приятел.

Корава, мазолеста ръка обгърна дланта на Крис. Тя усети резервираността в ръкостискането толкова ясно, колкото и силата. Докато тя и Даян растяха, Хариет беше настоявала да избират приятелите си внимателно и твърдеше, че една дама се оценява по нейната компания. На теория Крис беше съгласна с това. Тя преценяваше хората по техните приятели, но не по начина, по който искаше Хариет. С кого човек предпочита да прекарва времето си даваше доста ясна представа за личността му. При първата среща Крис хареса приятелите на Мейсън. Появи се искрица надежда, че може би един ден ще намери нещо, което да харесва и у Мейсън.

— Радвам се да се запозная — каза Крис — и с двамата. — Тя отстъпи назад и представи Джон и Мери на Мейсън и неговите приятели. Последва неловък момент на мълчание.

Мейсън погледна часовника си.

— Време е — съобщи той.

Крис забеляза бързия, строг поглед, който Ребека хвърли към Мейсън.

— Може би Крис ще иска първо да се поосвежи малко — каза тя.

— Не — намеси се Крис. — Добре съм. — Искаше сватбата да приключи колкото се може по-бързо. След като останеше в миналото, можеше да спре да мисли за нея и да се върне, поне външно, към рутината. Чакането я подлудяваше.

Мери я прегърна през раменете. Крис беше зашеметена от силното съчувствие, изписано на лицето й. Тя бързо погледна другите. С изключение на Кевин, всички изглеждаха така, сякаш се бяха събрали да чуят присъдата за углавно престъпление.

За първи път от доста отдавна чувството за хумор на Крис беше разбудено. Тя започна да си мисли каква картина представляват те седмината за минувачите. Никой не би се досетил защо наистина са тук. Колкото повече мислеше за това, толкова по-смешно й ставаше. Тя сложи ръка на устата си, като се преструваше, че киха, за да прикрие кикота, който се надигаше от гърдите й. Беше започнала да се поздравява, че е успяла с тази хитрина, когато вдигна глава и видя мъж с карирана риза и ватирана жилетка да поглежда към нея съчувствено. Повече не можеше да се удържа. Крис избухна в смях.

Мейсън я погледна:

— Добре ли си?

Тя се опита да му отговори, но не можеше да изрече и три думи, без да изпадне в силен, хълцащ смях.

— Просто е нервна — каза Мери, а на устните й играеше извинителна усмивка.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се Ребека. — И аз бих се чувствала така при тези обстоятелства.

— Глупости, нервна — измърмори Джон. — Тресе я страх до мозъка на костите й. Не че я обвинявам.

— Мамо? — повика я колебливо Кевин.

Около тях се събираше тълпа.

— Добре съм, Кевин — успя да каже тя, преди отново да избухне в неудържим смях. Започна да рови из чантата си, за да намери салфетка и да избърше потоците сълзи, които се стичаха по страните й.

— Може би трябва да отидеш до тоалетната — предложи Мери.

Крис отказа.

— Не… — задъхана отговори тя. — Ще се… оправя. Просто… — Тя спря, прехапа устни и изчака да премине следващият пристъп на смях. След секунда си пое дъх и довърши мисълта си. — Просто ми дайте… още няколко минути. — Отново си пое дълбоко дъх и после още веднъж. Накрая се успокои. — Виждате ли? — весело попита тя. — Добре съм.

— Тогава да продължим — отговори Мейсън с тон, който предполагаше, че според него тя е далече от „добре“.

 

 

Секретарката на съдия Маккормик, жена в напреднала бременност излезе в коридора да ги посрещне.

— Значи ти си Кевин — каза тя, хвана го за ръката и влезе заедно с него в кабинета на съдията. — Това е много важен ден за тебе.

— Аха — отговори той, като подскачаше около нея. — Аз и мама, и татко се женим. Ще живеем заедно като Трейси и леля Мери, и чичо Джон.

Преди Крис да успее да последва останалите, Мейсън я дръпна настрана:

— Още ли си сигурна, че искаш това да стане?

Тя се намръщи:

— Защо питаш?

— След онова, което се случи долу, си помислих… — Той сви рамене. — Честно казано, не зная какво да мисля.

Ответната й усмивка беше леко смутена. Тя реши, че му дължи обяснение, ако не по друга причина, то поне за да не се опита да я регистрира в психиатрията.

— Просто започнах да си мисля колко странно е всичко това. Едното доведе до другото…

— Продължавай — подкани я той.

Тя сви рамене.

— Помислих си, че нито един от хората, които ни виждат, не може да се досети за истинската причина, поради която сме тук. След като тази мисъл влезе в главата ми, започнах да си представям какво си мислят другите и вече бях прекалено надвесена над ръба, за да не падна.

— Често ли ти се случва? — попита той.

Тя се ухили.

— Два или три пъти в годината, във върхови моменти. Погребения, автомобилни катастрофи, тъжни филми — подобни неща обикновено ме разстройват.

Отвръщайки на усмивката й, той каза сухо:

— С други думи, по-добре да премисля два пъти, преди да те поканя някъде.

— Ако това са местата, които имаш предвид, вероятно идеята ти няма да е добра.

Не можеше да не забележи, че той също беше престанал да се съпротивлява на брака. И двамата бяха обзети от тихо примирение. Крис беше прекалено голяма реалистка, за да си мисли, че това ще продължи, но беше и достатъчно голяма мечтателка, за да се надява. Следващите десет години щяха да бъдат много по-лесни, ако не се заяждаха непрекъснато. Твърде много беше да иска да бъдат приятели. Точно сега беше доволна и на неутралитет.

— Ще влизаме ли? — попита я той и й предложи ръката си.

— По-готова от това няма да стана — отвърна тя и леко положи ръката си върху неговата.

 

 

Двайсет минути по-късно тя излезе от кабинета като госпожа Мейсън Рурк Уинтър.