Джорджия Боковън
Брак по сметка (2)

Глава втора

— Бебето е живо? — невярваща попита Крис. — Мислех, че Мадлин каза…

— Медицината вече може да се справи със седмачета.

Хариет обърна инвалидната си количка, за да не е с лице към Даян. Когато погледна Крис, закри с ръка лицето си, за да не се виждат очите й.

— Е, той не е много за гледане, но и не очаквах да бъде.

— Виждам, че все още си вярна на характера си, майко. Никога не очаквай много, за да не бъдеш разочарована.

— Надявах се възрастта да промени егоцентризма ти, Кристин. Външният му вид няма нищо общо с наследството. Ракът на Даян е нарушил нормалния му растеж.

— Какво означава това? — Крис се опитваше да говори твърдо, но дори и тя усещаше в гласа си нотки на страх.

— Не се притеснявай, напълно развит е. Много е малък, това е всичко. Мисля, че казаха около деветстотин грама.

— Деветстотин грама! — Тя ахна и се опита да си представи нещо толкова малко — чантата й тежеше повече, новото коте на съседа й беше по-голямо. Крис погледна към сестра си.

— Тя знаеше ли?

— Разбира се.

Крис беше обхваната от гняв заради невъзвратимата загуба.

— Не разбирам защо не е прекъснала бременността си. А защо е пожертвала живота си за такова бебе? А, майчинският инстинкт на феминистката. Колко трогателно!

Крис изгледа майка си отровно.

— Искаш да поспорим за майчинските инстинкти ли, майко? Ако не се лъжа, ти току-що загуби дъщеря си. — Тя не продължи.

— Печелиш — каза тихо Хариет.

Крис усети да я обхваща триумф и се засрами. Даян заслужаваше нещо по-добро.

— Правила ли си някакви приготовления?

— Не. Тя ме помоли…, но аз просто не можех. — Думите й прозвучаха съвсем безсилно.

„Не ме карай да те съжалявам — ядоса се Крис. — Нуждая се от гнева си, за да преживея това.“ Вече беше безполезно. Гневът й беше отминал, беше останала само всепоглъщаща тъга.

— Аз ще се заема — каза тя и пусна безжизнената ръка на сестра си.

 

 

Крис последва колата на майка си по булевард Фрийпорт и после по Тринайсето авеню. Двуетажната къща не беше боядисвана, откакто Крис я беше виждала за последен път. Избелялата зелена боя мълчаливо свидетелстваше колко отдавна е било това.

Беше израснала тук, беше играла в парка отсреща, беше кръщавала патиците, които живееха в езерцето, беше посещавала училището зад ъгъла. Но не беше ходила в колежа, който се намираше на около половин километър от тях. Беше общински колеж, който не беше достатъчно добър за децата на Хариет и Хауърд. Приятелите им можеха да си помислят, че детето е тъпо или че не са толкова богати, колкото изглеждаха. В квартал, където социалното положение зависеше от подобни неща — а положението беше единственото нещо, което имаше майка й — и двете възможности бяха еднакво неприятни.

След двете години, прекарани в Милс Колидж, където беше учила и Хариет, Крис тайно се беше прехвърлила в Бъркли — скромен наглед бунт, който беше завършил с експлозия, след като Хариет разбра какво е направила, и заплаши, че ще спре издръжката й. Крис не се прекърши и обяви независимостта си. Завършването на колежа се отложи с година и половина, защото сама се издържаше, но задоволството, което я изпълваше, си струваше всеки час сервиране по заведенията.

Докато растеше, Крис понякога се чудеше дали е възможно хората да бъдат алергични едни към други. Ако беше така, тя и майка й определено попадаха в тази категория. Никога не бяха на едно мнение, за каквото и да е. Това, което за Крис беше бяло, за Хариет беше черно. Майка й беше заклета републиканка; веднага след като стана пълнолетна, Крис се регистрира като демократка. Крис обичаше да ходи на кино, а майка й го смяташе за глупост.

Без значение колко се беше старала да угоди на майка си, никога не беше достатъчно — роклята не била подходяща за празненството, внимателно сресаната й коса била сплъстена, разговорите й били глупави и скучни. Накрая Крис престана да се старае и разстоянието между тях се увеличаваше с всяка изминала година.

Крис спря зад колата на майка си. Помогна на Мадлин да свали с елеватора тежката инвалидна количка и се погрижи майка й да влезе и да бъде настанена удобно с обичайната си чашка бренди в ръка. После взе един лист от масичката за телефон и я попита дали има някакви специални инструкции, които трябва да предаде на погребалната агенция.

— Искам преди възхвалата да бъде изсвирен „Чудна благодат“, а след нея „Уединена разходка с теб“.

Въпреки че бяха същите химни, които Хариет настояваше да бъдат изпълнени на погребенията на майка й и баща й, а също и на съпруга й, Крис си ги записа, защото знаеше, че майка й обича нещата да бъдат вършени по този начин — стриктно, осланяйки се повече на записки, отколкото на памет, за да има доказателство и някой друг, който да обвинява, ако нещо не стане както трябва.

— И, разбира се, преподобният Котъл ще изнесе службата и… и…

Крис вдигна поглед от листа. По страните на майка й се стичаха сълзи. Тя се полюшваше наляво-надясно и клатеше глава.

— Майката не трябва да погребва децата си. Не е правилно, не е естествено — продума Хариет.

Крис коленичи до майка си и нежно взе една от сбръчканите й ръце:

— Защо не направим едно кратко опело? Ще бъде много по-лесно.

— По-лесно за кого?

— За всички — въздъхна Крис.

— Този път няма да можеш да се измъкнеш лесно.

Крис се изправи. Ако не направеше нещо, цяла нощ щяха да се препират.

— Добре, майко. Ще го направим както ти искаш.

— Искам ковчега да бъде покрит от бели рози.

Белите рози не бяха любимите цветя нито на майка й, нито на Даян. Даян харесваше по-прости — цветя — лалета, нарциси и люляк. Ярки цветове, неправилна форма от тези цветя, които пъхаш във вазата и ги оставяш сами да намерят мястото си.

Боже, наистина ли правеше това? Все пак говореха за сестра й. Нежната, добра Даян. Как можеше на нея да се случи подобно ужасно нещо? Защо беше избрала да умре сама?

А къде беше копелето, което й беше направило детето? Защо не беше тук да помогне поне за погребението?

— Сигурно искаш да кажеш — няколко бели рози? — попита Крис. — Все пак няма да има ковчег.

— Какво говориш? Разбира се, че ще има.

— Не и когато кремираш някого.

Хариет дръпна ръката си от тази на Крис:

— Да не си се побъркала?

— Така би искала Даян. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Тя се опита да те убеди да кремираме татко.

— Няма да позволя да сложат дъщеря ми в някаква ваза.

— Няма да я сложим въз ваза. Ще разпръснем праха й над океана.

В момента, в който й дойде наум тази идея, тя се превърна и в отговор.

— Тя обичаше океана, майко. Не е за ковчег. Нека да я оставим свободна. Моля те, размисли.

— Мога да мисля отсега до деня, в който ме положат в собствения ми ковчег, и отговорът пак ще бъде същият. Не съм съгласна. Това е езическо.

— Не, не е. Това е…

Хариет натисна бутона на инвалидната количка и се отдалечи от Крис.

— Не искам да слушам повече. Или ще го направиш както аз искам, или сама ще се заема. Всъщност това ли искаш? Ако е така, направо ми кажи. Не ме карай да играя твоите игрички.

Започваха точно оттам, където бяха спрели преди четири години.

— Не играя никакви игрички. И никога не съм го правила — отвърна Крис.

— Мислиш си, че ще постигнеш своето чрез…

— Спри тук. Последното нещо, от което се нуждаем, е да започнем разпра. Кажи ми какво искаш и аз ще го направя.

Хариет я погледна подозрително:

— Не вярвам вълкът да си смени козината.

— Какво прекрасно сравнение.

Няколко секунди минаха, преди Хариет да заговори отново:

— Кажи им, че искам затворен ковчег, само един ден за поклонение и…

Крис продължи да пише, но престана да слуша. Беше намерила начин да каже на сестра си сбогом и нищо и никой не можеше да я спре.

Шефът на погребалното бюро беше любезен и внимателен, готов да направи всичко, за да услужи на Крис. Тя му каза, че ще остане, докато кремацията приключи. Въпреки че подскачаше при всяко звънване на телефона, денят премина по-гладко, отколкото очакваше. По някакъв начин свързването с Даян в един последен бунт намаляваше острата болка и й позволяваше да се държи нормално и да вдъхва увереност на околните. Притесняваше я само, че майка й нямаше да има възможност да се сбогува с Даян, но нищо не можа да измисли. В тишината на чакалнята тя се опита да се убеди, че някой ден майка й ще я разбере и ще й прости, но мисълта отлетя толкова бързо, колкото и беше дошла.

Тъй като Крис настояваше всичко да бъде приключено възможно най-бързо, имаше едва няколко минути да се сбогува със сестра си. Това, което беше Даян — усмивката, остроумието, кроткият характер — всичко си беше отишло. Беше останала само обвивката, която съхраняваше тази несломима душа.

Нямаше значение. Крис обичаше обвивката, както беше обичала и душата. Това бяха ръцете, които я бяха прегръщали хиляди пъти в радост и в тъга; краката, които бяха тичали след, а после и до по-голямата сестра, която винаги бързаше нанякъде; прекрасната гъста и блестяща коса, която Крис беше подстригвала, ресала и къдрила и за която си беше мечтала да е нейна.

Тя знаеше, че Даян ще й липсва много, че никога няма да види отново сестра си, никога няма да знае как ще изглежда на трийсет години, на четирийсет, като баба или като клатушкаща се стара дама, която води упражнения в старческия дом, и приемаше тази загуба. Накрая загубата щеше да заличи близостта помежду им. Даян щеше винаги да остане на двайсет и шест години. А Крис — не. Тя щеше да продължи без малката си сестра — сама.

Не беше честно. Имаше наркомани, убийци и изнасилвачи, които се разхождаха спокойно, огрявани от слънцето, дишаха въздуха, изпълнен с аромат на рози, чуваха вятъра да шуми в боровете — бяха живи. А тя — мъртва.

Защо?

Защо?

Защо? Думата безжалостно отекваше в съзнанието й.

Като отметна кичур коса от челото на Даян, Крис се чудеше дали някога ще може да си прости, че няма повече спомени. Как беше станала толкова заета?

Скръбта я погълна и помете последните сили, които й бяха останали. Тя закри с ръце лицето си, за да не вижда повече това, което не можеше да понесе.

Тихите й сълзи бяха престанали, когато вратата зад нея се отвори и един мъж с бежово сако й каза, че вече са готови.

— Благодаря ви — каза Крис. Тя целуна Даян за сбогом, изчака петнайсет минути, за да се увери, че нищо няма да попречи да бъдат изпълнени разпорежданията й, и тръгна към дома на майка си.

По пътя се сети за бебето.