Джорджия Боковън
Брак по сметка (19)

Глава деветнадесета

Когато Крис се прибра от дома на Мери вкъщи, тя се обади на Пол Майкълс и го помоли да насрочи среща между нея и Мейсън, преди да се явят в съда. Той й обеща да се свърже с адвоката на Мейсън и да се опита да уреди нещо.

Три дни бяха нужни на Пол, за да привлече вниманието им.

— Подозрителни са и не са особено навити на предложението ти, Крис — информира я той, когато й се обади.

— Каза ли им, че го правя заради Кевин?

— Да, няколко пъти. Все едно, че им говорех на китайски. Те просто не вярват, че си готова да преговаряш честно. И тъй като ти не пожела да ми кажеш какво точно имаш предвид, аз не можех да направя кой знае какво, за да ги убедя в противното.

— Не „не пожелах“, Пол, а „не можех“. Аз самата не зная какъв е отговорът. Всичко, което зная, е, че трябва поне да опитаме двамата с Мейсън да се спогодим, преди Кевин да бъде предаден на куп непознати, които ще си навират носовете в живота и психиката му. Достатъчно е страдал.

— Намерението ти е благородно, Крис.

— Но?

— Страхувам се само, че ще кажеш или ще направиш нещо, което после ще се насочи срещу тебе, когато влезем в съда.

— Ще внимавам.

Настъпи дълга пауза, преди Пол да отговори:

— Не искам да увеличавам надеждите ти, но може би имам идея как да се справим със ситуацията, без да навреждаме нито на твоята позиция, нито на Мейсън. Ще ти се обадя след някой и друг ден, ако мога да уредя нещо.

— А ако не можеш?

— Тогава ще постъпим както ти предлагаш.

— Благодаря ти, Пол.

— Все още не съм направил нищо.

— Изслуша ме.

— Ще спечелиш, Крис. Може би не по начина, по който си го представяхме, но…

— Докато Кевин е най-важният приоритет, мога да преживея всичко.

— Дръж се за тази мисъл — каза той и затвори телефона.

Четири дни по-късно, след като беше уредил всичко, Пол се обади отново на Крис:

— Ако имаш някакви планове за следващата сряда, отложи ги — каза той на Крис, която тъкмо излизаше да пазарува.

Тя се изопна.

— Какво стана?

— Ти и Мейсън имате насрочена среща със съдия Херолд Маккормик в кабинета му в десет часа.

— Какво ще правим?

— Да се изясните, без адвокати, без социални работници, никой друг, освен ти и Мейсън и… съдията Маккормик, който ще играе ролята на рефер и ще отговаря на всякакви правни въпроси, които могат да възникнат.

— Мейсън се е съгласил на това?

— Зная, че ти е трудно да повярваш, Крис, но аз се убедих, че Мейсън иска най-доброто за Кевин също толкова, колкото и ти. Моята задача беше да намеря неутрален терен и успях. Предполагам, че нямаш нищо против той да бъде съдия Маккормик?

— Ако ти нямаш…

Пол се изхили:

— Знаех, че мненията ни съвпадат.

За първи път от месеци насам Крис се почувства обнадеждена.

— Трябваше да се досетя — каза тя.

Крис непрекъснато си припомняше разговора си с Пол Майкълс в деня преди срещата, докато пробваше различни дрехи. Накрая беше опитала всичко в гардероба си, което не беше направено от дънков плат или брезент. Не можеше да реши какво точно търси, беше убедена само, че никоя от дрехите й не беше подходяща. Годините, които беше прекарала в корпорацията, я бяха научили, че важността на облеклото, с което трябва да отидеш на важна среща, не е само мит на модната индустрия. Беше напълно наясно колко трудно ще й бъде да промени първоначалното впечатление.

Един мъж можеше да си сложи стандартен сив костюм и да приключи с това. А жената трябваше да реши дали същият този стандартен сив костюм трябва да бъде приеман като заплашителен, ако го носеше без никакви аксесоари; дали, ако сложи ярък разноцветен шал, ще изглежда лекомислена или, пази боже, ако носи елек с костюма, ще бъде прекалено секси.

Средният й ръст беше предимство. Високите жени винаги бяха приемани като агресивни, независимо от това, как бяха облечени, и беше почти невъзможно за дребните жени да бъдат приемани сериозно.

За щастие, Крис беше запазила същата фигура, каквато беше имала и когато работеше за „Уайнсрайт Брюинг“ и дрехите, които беше носила тогава, все още изглеждаха добре, макар че полите бяха малко по-дълги, отколкото би трябвало, а цветовете на блузите бяха доста демоде.

Трябваше само да избере. Съвсем просто. Представи си каква е идеята на съдия Маккормик за идеалната жена и действай.

Тя седна на края на леглото, втренчи се в гардероба и въздъхна.

 

 

Мейсън спря колата си на паркинга пред съда, излезе от нея и закопча сакото на сивия си костюм. Току-що излизаше от среща с Травис, Ребека и Уолт относно преразходите по хотел „Капитол Корт“. Въпреки че беше слушал само с едно ухо, все пак беше разстроен.

Никога досега не беше работил с двамата подприемачи и вероятно никога вече нямаше да работи с тях. Бяха объркали почти всичко, сметките им бяха надути и някой непрекъснато трябваше да им виси на главата. Обикновено този някой беше Мейсън, Травис или Уолт, но поради проблемите в личния живот на Мейсън и Травис, който се опитваше да бъде едновременно на три места, и Уолт, който прекарваше по няколко дни от седмицата в Лос Анжелис, някои неща, които друг път щяха да са оправени, сега се бяха изплъзнали.

Всичко това обаче беше без значение, поне в сравнение с предстоящото.

Той се опитваше да не таи много надежди за срещата в кабинета на Маккормик. Нямаше никаква причина да мисли, че Крис изведнъж е станала рационална, състрадателна жена. Адвокатът му настоятелно го беше посъветвал да отхвърли предложената среща, като му каза, че старата песен просто е запята на нов глас. В началото Мейсън се съгласи с него. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-обещаваща му изглеждаше идеята. В края на краищата фактът, че ще се срещнат в кабинета на Харолд Маккормик в отсъствието на адвокатите им, го беше убедил да приеме.

Изкачвайки стъпалата на съда, Мейсън се почуди дали Крис знае, че съдията, който беше избрала, е стар и близък негов приятел, един от първите хора, с които се беше сближил след преместването си в Сакраменто.

Съмняваше се.

 

 

Крис погледна Мейсън при влизането му. Кога, питаше се тя, ще престана да се изненадвам колко много прилича на Кевин? Или, по-точно, колко много Кевин прилича на него?

— Добро утро — каза Мейсън и седна срещу нея в малката чакалня.

Тя кимна в отговор на поздрава му.

— Секретарката на Харолд появявала ли се е? — попита той.

Харолд? Мейсън си говореше на малко име със съдия Маккормик? Нищо чудно, че се беше съгласил на срещата. Успокой се, предупреди я вътрешният й глас. Никога не им позволявай да видят, че си се изпотила. О, супер, започваше да си цитира телевизионни реклами.

— Дойде преди пет минути и каза, че съд… — Тя бързо се поправи. — Каза, че Харолд ще бъде тук навреме.

Мейсън се облегна назад на стола и протегна краката си.

— Как е Кевин?

— Оставих го при Мери — отвърна тя сковано. — Снощи го болеше стомахът, затова не го пуснах на училище.

— И тази сутрин ли го болеше?

— Не.

— И все пак не си го пуснала на училище? — запита невярващ той.

Крис си пое бавно и дълбоко дъх. Точно днес не можеше да си позволи да загуби самообладание. Спокойна, студена, решителна и рационална такава трябваше да я видят.

— Направих това, което смятах за правилно след няколкогодишен опит с Кевин — отвърна тя безизразно.

— Не трябваше ли днес да завърши книгата, която сравняваше?

Тя почувства как мускулите на гърба й се стягат.

— Ако днес се чувства добре, утре ще отиде на училище и ще довърши книгата.

— Колко часове е изпуснал в училище тази година?

Тя се съмняваше, че са изминали и пет минути, откакто Мейсън беше влязъл в стаята, а вече й се искаше да го удуши. Започваше да си мисли, че тази среща е загуба на време. Те не можеха да постигнат съгласие кой вид кока-кола е по-добър, камо ли да решат нещо за бъдещето на Кевин.

— Предполагам, че имаш нещо предвид и не задаваш този въпрос от нямане на работа?

Бременна жена с къса руса коса, облечена в яркочервена рокля, влезе в стаята, преди Мейсън да успее да отговори.

— Съдията е готов да ви приеме — каза тя. — Ако ме последвате, ще ви отведа при него.

Стаята, в която ги въведе, беше малка, но много добре обзаведена. Стените бяха покрити с дъбова облицовка, подът — с персийски килим на дребни шарки. Столовете бяха тапицирани богато с горскозелен плат. Мъжът зад бюрото беше с добре постригани мустаци, а плешивото му теме беше заобиколено от прошарена коса. Крис предположи, че е някъде около петдесетте, достатъчно възрастен да има собствени деца, но не достатъчно възрастен, за да намира нови решения на стари проблеми. Заобленият му корем се поопъна, когато се изправи да ги поздрави.

— Мейсън, радвам се да те видя отново — каза той. После заобиколи бюрото: — А вие трябва да сте Кристин Тейлър — топло я поздрави той.

След като се здрависа и с двамата, донесе два стола в средата на стаята, покани Мейсън и Крис да седнат, а след това кацна на ъгъла на бюрото и започна да мести поглед от единия върху другия.

— Трябва да призная, че никога не съм се сблъсквал с подобен проблем — започна направо той. — Днес поне ще бъде интересен ден. Но нека се надяваме, че ще бъде и нещо повече. Сега, кой иска да започне?

Мейсън седна по-напред в креслото и погледна Крис:

— Тъй като адвокатът на мис Тейлър поиска тази среща, може би тя трябва да започне.

Крис сведе поглед да събере мислите си, видя прашинка върху черната си пола и автоматично я махна. Единственото нещо, което не беше взела предвид, беше, че когато решаваше да носи костюма на Шанел, не си беше дала сметка, че трябва да има и подходящото поведение. В съзнанието си тя беше майката на Кевин, която не се разделяше с дънките и пуловерите. Когато се беше видяла в днешното си облекло, тя беше съзряла предишната прогресираща в кариерата си жена. Разсейването й трая само част от секундата, но наруши леко баланса й.

— Аз, ъ, исках да се уверя дали няма някакъв начин да спасим Кевин… да му спестим разследването от Пробния отдел. Не че няма да успеем, нямаме какво да крием. Просто напоследък той не се справя добре с училището… и непрекъснато се кара с най-доброто си приятелче, Трейси. Опитах се да скрия от него личните си чувства за това, което става. — Тя погледна към Мейсън. — Всъщност и двамата се опитахме, но Кевин е много умно момченце и…

— И сам си обяснява недоизказано — допълни Харолд Маккормик.

— Да — тихо отвърна тя. — Ето защо не искам да го подлагам на повече изпитания. Познавам сина си. Няма значение колко добър е психиатърът на Пробния отдел, Кевин ще усети, че го карат да взема страна. Не разбирам защо Кевин е толкова заслепен от баща си, но приемам факта.

— Така че вие се надявате днес да се споразумеете с Мейсън за попечителството върху Кевин?

— Правото на посещения — поправи го тя. — Не попечителството.

Мейсън се намеси:

— Какво по-точно имаш предвид под посещения?

Крис преглътна. Даваше му повече, отколкото искаше, но знаеше, че трябва да бъде реалистка, ако иска той да се съгласи.

— Един цял уикенд всеки месец и две седмици през лятото, след като навърши десет години.

— Не говориш сериозно — заяви Мейсън.

— Ако събереш часовете, това е около шест пъти повече отсега.

— Сегашното положение вони.

— Колко често виждаш Кевин? — попита съдията.

— Три часа всяка събота.

— И кой уреди това?

Мейсън погледна смразяващо Крис.

— Тя. Което трябва да ти даде някаква представа, колко собственически чувства има към Кевин. Тя не може да понесе мисълта, че той ще бъде далече от погледа й за повече от няколко часа. Не съм сигурен дали е заради „опасните“ спортове, на които мога да го науча, или заради „опасните“ нови идеи, но тя изпада в такава паника през времето, което той прекарва с мене, че ни чака на входната врата, когато го връщам.

— Какво мислите за това, което Мейсън каза? — запита Харолд.

— Не разбирам за какво говори. Кевин ходи на много места без мене и след като познавам и вярвам на хората, с които е, изобщо не се тревожа за него.

— Но се безпокоите, когато е с Мейсън?

Тя помисли дали да не излъже, но реши да заложи на честността:

— Всяка минута, през която го няма.

Мейсън се опита да каже нещо, но Харолд го спря с жест на ръката.

— Защо? — попита той Крис.

— Защото Мейсън няма и най-малката представа какво е да бъдеш истински баща. Защото си мисли, че всичко около детето е забавления и игри. Сигурно може да превърже ударено коляно, но няма представа как да се справя с наранени чувства или какво да прави, ако Кевин се почувства зле, или защо е важно да се обръща внимание дори на леки болки в стомаха.

— Откъде знаеш? — намеси се Мейсън. — Да не би да имаш някаква кристална сфера, която ти казва кой и какъв съм? Или все още разчиташ на вестниците да те държат осведомена?

Харолд промени стойката си.

— Мисля, че е по-добре…

— Зная какво говориш на Кевин — заяви Крис.

— Какво, разпитваш ли го? — сряза я Мейсън.

— Не е нужно. Ако знаеше поне нещо за малките деца, щеше да си наясно, че те обикновено повтарят нещата, които чуват. Не е нужно да ги караш. Трябва само от време на време да слушаш.

— Може би, ако имах повече възможност да слушам, щях…

Харолд стана и заобиколи бюрото.

— Мисля, че чух достатъчно — каза той. — Вие двамата сте толкова близо до постигането на единно мнение за това, как трябва да се възпитава това дете, колкото Джим Бакер и Данъчната служба за това, как трябва да се прави благотворителност. — Съдията Харолд Маккормик поклати глава. — Много лошо, че не сте женени. Очертанията нямаше да бъдат толкова размити тогава.

Дълго време никой не продума. По лицето на съдията се разстла бавна усмивка.

— Зная, че звучи доста налудничаво, но всъщност идеята не е никак лоша. Някой от вас двамата мислил ли е някога по този въпрос?

Объркана, Крис погледна последователно Мейсън, а после и Харолд Маккормик, като се опитваше да разбере дали не е пропуснала нещо.

— За какво да сме мислили? — попита Мейсън, който изглеждаше също толкова озадачен.

— Да се ожените — отговори Харолд. — Това би било идеалното решение на проблема ви.