Джорджия Боковън
Брак по сметка (17)

Глава седемнадесета

Звънецът иззвъня и прекъсна потока от мисли на Крис. Тя побърза да запише изречението на компютъра, преди да го забрави. След това бутна назад стола и тръгна към вратата. Още преди години си беше обещала, че някой ден ще си инсталира интерком, за да не трябва да става от бюрото и да отваря вратата, но както повечето неща, които бяха скъпи и не бяха абсолютно необходими, никога не беше стигнала до него.

— Мейсън! — възкликна тя, а изненадата й надделя над раздразнението, че се появява в средата на седмицата без предварително да се обади. С очевидно скъп шлифер върху обичайния костюм и с тъмната си коса, която блестеше от мъглата, той изглеждаше така изряден и педантично облечен, сякаш излизаше от предаване на Пи Би Ес^[1] в Лондон.

— Кевин не е тук — каза му тя, остро чувствайки размъкнатия си анцуг и негримираното си лице. — Няма да се прибере от училище още час.

— Зная. Дойдох да разговарям с тебе.

— Защо? — подозрително попита тя. През последните няколко седмици бяха установили крехко примирие помежду си. Крис не беше съвсем наясно защо се беше получило така — дали поради празниците, или заради прегрупиране на силите, — но засега тя приветстваше затишието в бурята.

— Исках да поговоря с тебе за коледния подарък на Кевин.

Коледа беше след седмица и половина и за първи път в живота си тя беше приключила с пазаруването рано. Беше постъпила така не поради липсата на пари, а защото знаеше, че Кевин ще бъде във ваканция по празниците. Ревниво пазеше през тези дни всяка минута, която можеше да прекара с него. Нямаше да губи време по магазините, а щяха да бъдат заедно.

Като се има предвид какви бяха чувствата й относно прекараните насаме дни с Кевин, беше още по-изненадващо, че в пристъп на добра воля беше казала на Мейсън, че може да вземе Кевин за два часа на Коледа — нещо, което нито един от адвокатите не беше посмял да предложи. Може би затова беше дошъл днес да й благодари отново. Ако е така, би трябвало да е разбрал, че го е направила заради Кевин, а не заради него.

С нежелание се отмести от вратата и покани Мейсън да влезе вътре.

— Нямам много време — заяви тя. — Трябва да приключа един спешен доклад и да го оставя в кантората, преди да отида да взема Кевин и Трейси от училище.

— Мога да дойда и по-късно…

— Сега си тук. Така че можем да приключим с това.

Той избърса краката си на изтривалката и влезе.

— Чудя се дали така се чувстват инкасаторите — промърмори той.

Тя се усмихна неволно.

— Какво очакваше?

Изпълненият с разбиране поглед, който той й хвърли, я изненада.

— Зная, че няма да ми повярваш, но разбирам какво изпитваш. Сигурно е адски…

— Изобщо не можеш да си представиш какво изпитвам — отряза го тя. — Нямаш и най-малката представа… — Тя се спря. Щеше да бъде не само загуба на време и енергия, но и нямаше да има никакъв ефект, ако започнеха всичко отначало. Колкото и горещо да искаше Мейсън да изчезне, това нямаше да стане.

Тя се беше опитала да убеди себе си, че чувствата й не рефлектират върху Кевин, но симптомите бяха прекалено ясни, за да ги отрича. Той винаги се опитваше да играе ролята на умиротворител, да бъде идеалното малко момченце, така че неговите мама и татко да се съберат да живеят заедно. По един или друг начин, заради Кевин, тя се беше научила да понася присъствието на Мейсън или ако не успяваше, поне да се прави, че може.

— Искаш ли чаша кафе? — запита тя, като че ли се самонавиваше, сякаш очакваше да има кит на другия край на въдицата.

Мейсън премигна:

— О, с удоволствие.

— Можеш да седнеш тук, а аз ей сега ще го донеса. — Макар че нямаше топлина в гласа й, тя се поздрави, че поне звучеше учтиво.

— Благодаря — отвърна той, докато събличаше шлифера си.

Тя го взе от него и го закачи в коридора.

— Ако се интересуваш, под масата има албум със снимки на Кевин като бебе — каза тя, отправяйки се за кухнята. — Има и няколко снимки на Даян — добави тя.

 

 

Замаян от обрата в държането й, Мейсън не искаше да отговаря, от страх да не разруши магията. От месеци насам му се искаше да помоли да види снимки на Кевин, но беше отхвърлил идеята като невъзможна. Бързо, преди тя да успее да промени решението си, той отиде до масата и извади албума с кожена подвързия. След като включи лампата до стола люлка, седна и постави тежкия албум в скута си.

Първите няколко страници бяха покрити със снимки на Даян като пълничко дете ангелче с гъста къдрава руса коса, като върлинеста тийнейджърка с невероятно дълги крака, облечена в ежедневна рокля и бликаща от живот. Спомените нахлуха в него, откраднаха самообладанието му и болезнено му напомниха за онова, което някога беше негово, и за годините, пропилени в напразен гняв срещу бягството й, което се оказа не такова, каквото изглеждаше навремето.

Тъгата и чувството на загуба го завладяха, той вдигна поглед от албума и погледна коледното дърво и подаръците под него, разсеяно отбелязвайки, че някои от тях бяха обвити в украсена на ръка хартия. Мотивите му напомниха за отпечатъците, които като дете изрязваше от картофи, и с които украсяваше синджири от червена, бяла и синя хартия за ежегодното семейно празнуване на Четвърти юли. Това бяха най-хубавите години с майка му, когато винаги беше до него, преди баща му да поиска тя да направи избор между тях двамата и тя да обърне гръб на сина си.

Припомняйки си, че Крис е отишла до кухнята само за едно кафе и след малко ще се върне, той отново насочи вниманието си към албума. Тъй като вече вървеше по опнато въже, той реши да пропусне останалите снимки на Даян, като се надяваше някой ден да убеди Крис да му разреши да си направи копия.

Първите снимки на Кевин бяха избледнели полароидни фотографии, очевидно правени малко след раждането му. Дълги секунди Мейсън изучава неясните образи, като се опитваше да ги сравни с други снимки на недоносени бебета, които беше виждал. Не забелязваше никаква прилика между здравото момченце, което познаваше сега, и сбръчканото и съсухрено бебе. Все едно, че гледаше непознато същество.

Обърна страницата и невярващ ахна. Към малкото детенце, което на предишните снимки лежеше върху маса и я оставяше празна почти цялата, сега бяха прикрепени тръби и жици. Мейсън се опита да отмести поглед, да се защити, но независимо колко усилено се опитваше, не можеше да вдигне очи от фотографията. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече се увеличаваше ужасът му. Умът му прескочи към деня, в който беше видял неравния белег на корема на Кевин и автоматичното му заключение, че сигурно е следствие от някакъв инцидент.

За първи път осъзна колко близо е бил до това никога да не види сина си и се обля в студена пот. Макар че разумът му казваше, че не може да му липсва нещо, което никога не е познавал, чувствата отказваха да го приемат.

През кратките шест месеца, откакто беше научил, че има син, животът на Мейсън се беше променил из основи. Нямаше момент, в който да не си мисли за Кевин. Всички планове, които правеше за бъдещето, бяха свързани с него. От години живееше като в пещера и се опитваше да убеди себе си, че тъмнината му харесва. Кевин го беше накарал да се изправи лице в лице с тази лъжа.

Крис влезе в стаята и го извади от подобното му на транс състояние.

— Защо ми позволи да видя това? — запита я той, като се опитваше да се вземе в ръце, преди тя да забележи колко е разстроен.

Тя остави таблата на масичката за кафе.

— Сигурно е от времето. Не виждам никаква друга причина, за да се държа добре с тебе. — Тя му подаде една чаша. — А ти?

Незабавната му реакция на насмешливостта й беше гняв. В мига, в който подготвяше отговора, той осъзна, че тя използва думите като щит. Можеше да го мрази, но се и страхуваше от него. И защо не? Дори и очевидната й благосклонност да го покани и да му предложи кафе не беше нищо друго, освен начин да опознае врага.

— Предполагам, че мога да посоча няколко прозаични причини, поради които да се държим добре един с друг — отвърна той. — Но има една-единствена наистина важна — Кевин.

Тя го погледна втренчено.

— Искаш да ме поставиш на мястото ми или искаш да подчертаеш каква кучка съм?

— Ако искаш вярвай, ако искаш недей, но нито едното, нито другото.

— След като ми даваш възможност за избор, избирам „не“.

Тъй като не желаеше да види други снимки на Кевин, Мейсън затвори албума.

— Какво му се е случило?

Крис повдигна вежди неразбиращо.

— На кого? — Преди да отговори, тя се сети. — О, имаш предвид Кевин? Имаше малка отвратителна инфекция, наречена гангренясващ ентероколит, накратко ГЕК. Болестта се разви много бързо, но трябваха две години, за да се излекува от последствията.

— Години? — каза Мейсън, опитвайки се да разбере загатването за нещо толкова унищожително.

— В резултат на инфекцията той изгуби половината от вътрешностите си. Останалата половина не приемаше храната много добре, така че, за да може да расте, трябваше допълнително да бъде хранен чрез системи.

— Колко дълго продължи това?

— Повече от година.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да го доведеш вкъщи в това му състояние?

Предпазливостта напусна погледа й при спомена.

— Беше ужасно, но бях готова да направя всичко, за да го махна от онази болница. Тежеше по-малко от три килограма, когато го донесох вкъщи. Месец по-късно вече беше около четири.

— Боже мой — възкликна Мейсън, като се облегна на стола. — Как си могла…

— Съжалявам — каза тя и остави кафето си на подноса със студено и сковано движение, — но току-що забелязах колко е часът и тъй като скоро трябва да тръгвам, може би е по-добре да ми кажеш за какво си дошъл.

Гладът на Мейсън за повече подробности около сина му изобщо не беше задоволен. Чудеше се дали Крис се е обезпокоила от затоплянето в техните отношения. Въпросите му ще трябваше да почакат за друг ден.

— Исках да науча размерите на Кевин. Ските и обувките ще трябва да почакат, докато той може да идва с мене, но искам да му купя грейка и ръкавици, за да ги сложа под коледното дърво.

— За какво говориш? — запита тя, очевидно объркана. — Мислех, че вече сме го обсъждали.

— Обсъждали? — отряза я той. — Едва ли мога да нарека обсъждане разменените между нас реплики през онзи ден. Доколкото си спомням, беше по-скоро указ. — Той се сви от агресивната си реакция на въпроса й. Какво имаше в Крис Тейлър, което го караше да се проявява в най-лошата си светлина? Той смени тона си. — Тъй като аз и Кевин планирахме да ходим на ски през седмицата след Коледа — обясни той, опитвайки се да звучи спокойно, — помислих си, че ще бъде добра идея той да…

Лицето на Крис се зачерви от гняв.

— Не мога да повярвам. Не, взимам си думите назад. Вярвам ти. Дори не зная защо съм изненадана. Ако помисля дори и пет секунди за това, ще зная какво да очаквам. Казах ти, че не желая да водиш Кевин на ски. Послуша ли ме? Не. А и защо ли да ме послушаш? Правиш каквото си искаш. Да вървят по дяволите останалите и техните желания. Ако мислиш, че съм прекарала пет години да водя и да вземам Кевин от болници и лекарски кабинети само за да го видя как свършва в някое дърво, грешиш!

Мейсън затвори очи. Когато ги отвори, каза:

— Очевидно Кевин не ти е казал какво правим всяка събота?

— Очевидно отвърна рязко тя.

Мейсън се сети, че Кевин всъщност никога не беше казал, че е разговарял с Крис.

— Водя го на сухо ски училище и мислех, че е с твое разрешение.

— И как мислиш, че е получил това магическо разрешение? Предполагаше се, че съм видяла грешката си и съм променила решението си? За толкова ли лековерна ме смяташ? — Тя се изправи и започна да обхожда стаята. — Копеле — каза тя със задавен глас. — Докато не се появи ти, Кевин беше послушен, невинен и искрен. А сега си го научил да лъже и да манипулира.

Мейсън отиде до закачалката да вземе палтото си. Беше безсмислено да остане и да слуша гръмката й проповед. Тя отказваше да приеме, че натрапчивото й собственическо чувство може да има нещо общо с объркването на Кевин. И все пак не можа да се въздържи да отправи един прощален изстрел.

— Когато се успокоиш малко, можеш да се запиташ как мога да имам толкова лошо влияние върху него, след като прекарвам само три часа седмично с него, а ти — всички останали.

Тя се втренчи в него.

— Можеш да му обясниш както си искаш защо не го водиш на ски — каза тя — и дори не се притеснявай да прехвърлиш цялата вина върху мене.

Не можеше да я остави без отговор:

— Защо си толкова твърдо решена да не му позволиш да го заведа?

Тя вдигна ръце отвратена:

— Не ме изненадва, че трудно можеш да го осмислиш с твоята егоцентрична глава, затова ще го повторя още веднъж — бавно и внимателно. Карането на ски… е… опасно.

— За бога, огледай се около себе си. Много по-малки деца от Кевин карат ски.

— Откажи се — предупреди го тя. — Няма да променя решението си.

— Ти не нараняваш мене, а Кевин.

— Хубав опит, но не върви. Много деца изобщо не се доближават до ски пистата и живеят чудесно. — Тя отвори вратата и застана до нея. — Трябва да съм се побъркала, за да си помисля, че може да стане. Имаш бащинските инстинкти на охлюв.

— О, хайде сега — каза той и се приближи към нея. — Със сигурност можеш да се справиш и по-добре. Мисля, че целта на живота ти е да измисляш нови начини да казваш все едни и същи досадни неща. — Господи, какво му ставаше? Никога не говореше по този начин.

— Напусни къщата ми! Напусни живота ми!

— Къщата ти — с удоволствие. Животът ти? Може би след две-три години, когато Кевин се премести при мене.

Той си тръгна, без повече да погледне назад.