Джорджия Боковън
Брак по сметка (16)

Глава шестнадесета

Мейсън свали краката си от леглото и остана седнал за няколко минути. Беше седем без петнайсет и нямаше никаква друга причина да става, освен че вече му бе омръзнало да лежи.

Мразеше празниците. Това беше единственото време в годината, когато не се чувстваше добре в кожата си. Не можеше да отиде в кантората, без да налети на някой от охраната, някой, който щеше да го съжалява, защото няма семейство, с което да прекара този ден. По същата причина не можеше да посещава и строежите. Да се храни сам в ресторант още повече привличаше вниманието. Накратко — празниците означаваха, че той ставаше затворник в собствената си къща. Тазгодишният Ден на благодарността не беше по-различен от останалите, с изключение на допълнителната грижа около Кевин.

Когато бяха заедно миналия уикенд, Кевин беше настоял Мейсън да му каже къде ще вечеря и кой ще вземе кълката на пуйката. След като се опитваше по всякакъв начин да избегне отговора, Мейсън най-накрая призна, че няма никакви планове за деня. За първи път Кевин нямаше думи. Не можеше да приеме, че някой няма да е част от празненството с голяма пуйка. Бяха завършили деня с обещанието от страна на Кевин да попита майка си дали Мейсън може да отиде у тях през този ден и с настоятелна и страстна молба от страна на Мейсън да не й казва нищо.

Можеше да избегне всичко това просто като каже някаква невинна лъжа на Кевин, но някак си думите не идваха. Мейсън беше израснал сред вихрушка от лъжи и увъртания и независимо от това, колко беше неудобна истината, той категорично отказваше да постъпва по същия начин със собствения си син.

Ако Крис се обадеше да го покани на обяд, дали заради натиска от Кевин или заради кървящото си сърце, той беше решил да й каже, че вече е приел друга покана. Всъщност това нямаше да бъде лъжа. Поне дузина хора го бяха поканили, включително и Ребека и Травис, но слава богу, никога не бяха изненадани или наранени, когато им откажеше.

Тази година беше получил покана и от съпругата на Уолт — Бианки, която беше идвала в офиса тази седмица. Мейсън известно време обмисля поканата й. Мислеше, че ако прекара известно време в обществото на Уолт, ще види този човек от друг ъгъл. Имаше нещо в Уолт, което караше Мейсън да се чувства зле в негово присъствие. Със сигурност не беше работата му, в която беше вещ. Може би проблемът беше, че е прекалено способен.

Или може би Мейсън просто не можеше да престане да вижда брат си всеки път, когато погледнеше Уолт.

Той отиде в дневната и включи газовия пън в камината. Беше лоша имитация на огъня, който трябваше да представлява, но приятно осветяваше стаята. След като взе от пощата си вестник „Сакраменто Бий“, той отиде в кухнята и си направи кафе. Забеляза малките отпечатъци на лъскавия черен хладилник — доказателство за посещението на Кевин и че прислужницата има почивна седмица.

Той се пресегна към кърпата, за да ги избърше, но спря. Всичко в апартамента му беше идеално, почти стерилно, подобно на живота му. Доставяше му удоволствие да види нещо, което съвсем не беше присъщо на това място. Но се и натъжи, защото осъзна колко много отпечатъци е пропуснал върху блестящата повърхност на живота си.

 

 

Крис потрепери, докато отмяташе завивката и се протягаше за хавлията. Автоматичното включване на термостата не работеше, което означаваше, че всяка вечер тя трябваше да изключва котлето и всяка сутрин да става половин час по-рано, за да затопли къщата за Кевин. Тя нахлузи пантофите си и тъкмо излизаше от стаята, когато налетя на Кевин и извика от изненада.

— Защо си станал? — запита тя, загръщайки се с халата си.

— Идвах да видя дали не си променила решението да поканим татко на обяд. Ако искаш, можем да му се обадим и сега. Той каза, че никъде няма да ходи днес.

Сърцето й се сви. Защо Кевин не се откажеше?

— Казах ти, че няма да е правилно да поканя Мейсън в чужда къща. Ако бяхме вкъщи, щеше да бъде друго. — Слава богу, че можеше да използва Джон и Мери като извинение.

— Но леля Мери каза, че ако искаш, можеш да го поканиш. Аз я чух.

Единственият начин, по който той можеше да чуе онзи разговор, беше чрез умишлено подслушване. Крис помисли да му изнесе лекция, за това, колко е неправилно да се подслушва, но вече се беше уморила да бъде лошата. Преди Мейсън да се появи в живота им, тя и Кевин никога не спореха. А сега като че ли за всяко нещо се караха. Независимо от усилията й да предотврати това, Кевин беше разкъсван между нарастващата любов към баща си и лоялността към нея.

Опитваше се никога да не говори лоши неща за Мейсън, но не можеше да се застави да каже нещо наистина хубаво за него. След като се запозна с баща си, в продължение на дни Кевин се опитваше да я убеди да се съберат и да си направят семейство като това на Трейси. Вкъщи не й харесваше ролята, която я принуждаваше да се кара с Кевин и й крадеше миговете на щастие.

— Леля Мери беше просто учтива. Знаеш добре, че къщата им не е достатъчно голяма за гостите, които обикновено идват. Няма да бъде правилно от наша страна да я претъпкваме още повече. — Извинението прозвуча плоско дори и на нея.

— Аз мога да седна в скута му.

Тя поиска да го прегърне, но той се отдръпна.

— Кевин, опитай се да разбереш.

Той наведе глава и отказа да я погледне.

— Защо не дойдеш да легнеш при мене, докато къщата се затопли?

— Не искам — заяви той и се отправи към собствената си стая.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Проклет да си, Мейсън Уинтър! — изруга тихо тя през стиснатите си зъби.

 

 

Мейсън взе вестника и го изхвърли на боклука. После погледна часовника и се намръщи. Още четиринайсет часа и денят щеше да свърши. Той отиде до прозореца и погледна навън. Облаците започваха да се скупчват и предвещаваха първата голяма буря за сезона. От няколко седмици насам някои от скъпите ски курорти разпръскваха изкуствен сняг по пистите си, за да привлекат хората за празниците.

Мейсън беше обмислил и възможността да отиде на ски, ако не по друга причина, то поне да се махне за малко от града. Нямаше да има голяма разлика дали щеше да прекара Деня на благодарността в апартамента си, на езерото Тахое или пък в Сакраменто и затова почти беше стегнал багажа си, когато Ребека го информира, че е успяла да уреди неофициална среща същата вечер с няколко от все по-неспокойните собственици на парцели по крайбрежието.

Той настояваше за подобна среща още откакто до него достигнаха първите тътени на недоволство. Не хранеше голяма надежда да открие кой стои зад тази политика на „разделяй и владей“, но дори и да научеше името, знаеше, че това ще го доведе до задънена улица. Всъщност искаше да разбере колко сериозна е офертата на другия евентуален купувач и ако имаше шанс, да добие представа докъде имаше намерение да стигне той.

Проблемът на Мейсън беше, че тримата фермери, които най-много се дърпаха да подпишат документите за отказ от собствеността, притежаваха най-ключовите парцели. Без тях сделката щеше да пропадне. Неприятното беше, че фермерите знаеха за зависимостта му от тях. Всъщност сделката беше в техните ръце. Не можеше да обвинява никой друг, освен себе си за това положение, защото беше заслепен от силното си желание да види проекта осъществен. А сега щеше да открие колко щеше да му струва това заслепение и дали ще може да си го позволи.

Не можеше да помоли банката за финансиране, докато не получеше земята. Вероятността да се откаже от мечтата си вече го гледаше в лицето.

Ако премигнеше, щеше да я изпусне. Какво щеше да прави тогава?

Той се отдалечи от прозореца и тръгна към банята. Крайно време беше да се заеме с нещо продуктивно днес.

 

 

Крис внимателно пренесе тиквеника от тезгяха до фурната, опитвайки се да не разлее яйчения крем, докато обикаляше Кевин, който правеше сладки от останалото тесто.

— Виж, мамо, направих пожарна кола за чичо Джон.

Тя затвори вратата на фурната и насочи вниманието си към произведенията на Кевин.

— А какво е това до пианото на Трейси?

— Новият хотел на татко.

Крис се намръщи. Никога ли нямаше да се научи да не започва тази тема? Цяла сутрин се мъчеше да избягва Мейсън в разговорите им, а сега, без изобщо да се замисли, беше му осигурила повод отново да се намеси.

— А какво е онова там? — добави бързо тя в опит да отвлече вниманието на Кевин.

— Колата му. Направих му две сладки, след като няма да може да бъде с нас.

— Чудесно — отвърна Крис през зъби. — Сигурна съм, че ще му харесат.

— А тази е за тебе — тихо продължи той, като посочи едно изкривено сърце. — Щото те обичам и съжалявам, че те ядосах.

— И аз те обичам — прегърна го тя. — И не си ме ядосал.

Крис го пусна, а той продължи да се занимава с пожарната кола. Изминаха няколко минути, преди да заговори отново.

— Може ли, след като се нахраним, да занесем сладките на татко?

Крис затвори очи и преброи до десет. Упоритостта се беше проявила като основна двигателна сила в личността на Кевин още от деня на раждането му. През петте и половина месеца в болницата други бебета с много по-леки заболявания бяха починали, докато Кевин сякаш се беше вкопчил в живота и беше преминавал от една потенциално фатална криза в друга. Крис ежедневно отправяше молитви на благодарност за неговата твърдост, но понякога тя направо я объркваше.

— Ще го видиш в събота — каза, без да се надява отговорът й да го задоволи.

— Добре — отвърна той неочаквано.

Разочарованието в гласа му и отпуснатите му рамене я пронизаха в сърцето. „Проклет да си, Мейсън Уинтър! — изруга го за втори път този ден. — Дано идеш в ада!“

 

 

Мейсън нави проектите, който разглеждаше, и ги пъхна в кутията до чертожната маса в кабинета си, вляво от спалнята. Наистина беше доволен от работата на новия архитект, който смяташе да наеме за крайбрежния проект. Представеното от него беше едновременно изчистено и класическо, носеше усещане за историята на областта, но без да се натоварва с това. Откритите пространства не бяха разпръснати, паркингите не се натрапваха.

Докато разглеждаше плановете, си помисли, че е намерил начин да прекара деня. Бяха изминали няколко седмици, откакто не се беше разхождал покрай реката, не се беше потопявал в мечтата си. Но после се сети, че е по-добре да не показва нетърпението си, след като има някой друг, който проявява интерес към тази собственост.

Не можеше за дълго да съсредоточи мислите си. Трябваше да си признае, че ще му е трудно да изкара този празник. Чувства, за които си мислеше, че отдавна са умрели у него, се бяха надигнали и предявяваха правата си.

Празниците бяха за семейства. Това беше време на чудни миризми, спонтанни прегръдки, смях и любов. Но той беше имунизиран срещу тези чувства и вярваше с успокояващо убеждение, че ще прекара остатъка от дните си сам, в проста и спокойна забрава, никой нямаше да влиза, но и никой нямаше да излиза от живота му.

Но тогава се беше появил Кевин и спасителната мрежа беше изчезнала.

И сега го болеше, че ще прекара Деня на благодарността сам.

Мейсън отиде до гардероба и извади сакото си, без да се интересува къде ще отиде, само и само да не е сам.

 

 

Крис стоеше на вратата на кухнята и наблюдаваше Кевин, който увиваше последната от сладките си и внимаваше да остане достатъчно от хартията, за да направи накъдрена панделка. Цялата сутрин беше правил това и през повечето време беше мълчал замислено. Обикновено се веселяха заедно, а сега мълчаха неловко или се мъчеха да намерят тема за разговор, която да не засяга Мейсън.

За първи път през петте години съвместен живот Кевин и Крис не се чувстваха добре един с друг. Тя усещаше, че губи Кевин и това, което се случваше сега, показваше бъдещото развитие на нещата. В моменти на трезв разум — които напоследък бяха редки — Крис осъзнаваше, че вината не е изцяло на Мейсън. По свой начин той беше заобичал Кевин. Преди години би се усъмнила, че е възможно толкова бързо да усетиш привързаност към друг човек, но личният й опит с Кевин й беше показал, че любовта може да бъде внезапна и толкова силна, че всичко останало да избледнее пред нея.

А сега любовта я принуждаваше да направи нещо, което изобщо не искаше да прави.

— Кевин — повика го тихо тя. Той я погледна. — Промених решението си. — Крис продължи бързо, преди да има възможност да се откаже. — Можеш да се обадиш на баща си и да го поканиш на обяд, ако още искаш. — Думите й едва се откъснаха от устата.

Кевин остана напълно неподвижен и вторачен в нея. Накрая слезе от стола, отиде при нея и безмълвно обви ръце около краката й.

Тя се наведе и го целуна по главата.

— По-добре побързай — каза тя. Чувстваше се неудобно и усещаше пристъп на ревност при израза на безкрайното му щастие. — Леля Мери иска да обядваме в три.

— Да се обадя ли първо на леля Мери?

— Вече съм се погрижила за това.

Той се усмихна.

— Благодаря, мамо.

— Побързай. Трябва и да се облечеш.

Кевин се втурна към телефона, набра номера, който беше запомнил още преди седмици, и зачака. След няколко секунди погледна Крис:

— Не е той. Това е машинката му.

— Ще оставиш ли съобщение?

Той размисли, после поклати глава и се пресегна да остави слушалката.

— Мисля, че трябва да му кажеш нещо — каза Крис, защото любовта й към Кевин надхвърляше неприязънта й към Мейсън. — Поне му пожелай весел празник.

Кевин отново приближи слушалката към ухото си.

— Татко? — започна той. — Аз и мама искахме да те поканим на обяд, но не те намерихме. Весел Ден на благодарността. — Той понечи да затвори, но се сети за още нещо, което искаше да каже, и се наведе над телефона. — И от мама също — добави той, като внимателно избягваше да погледне Крис.