Джорджия Боковън
Брак по сметка (14)

Глава четиринадесета

Крис се облегна назад на стола и погледна през прозореца. Беше прекарала цялата сутрин пред компютъра, беше изтощена и отегчена и не й идваха наум никакви идеи. Имаше толкова много начини една счетоводна фирма да обяви, че има „вълнуващ“ нов партньор, който всъщност беше също толкова досаден както всеки счетоводител, работещ за „Норман Джонсън и сие“, но Крис трябваше да измисли нещо, което да звучи така, сякаш нов кръстоносец с изключителни способности се е присъединил към редиците на компанията в продължаващата й борба с данъчната служба. Беше егоистично желание, за което фирмата настояваше всеки път, когато на сцената се появеше някой нов човек, повече заради старите служители, чиито имена и титли също се изписваха в брошурата, отколкото заради новите, както подозираше Крис.

Но никой не искаше от нея критика. Работата й беше да осигури копието. И тъй като за тази поръчка се плащаше повече — а тя имаше отчайваща нужда от пари — не беше особено подходящо да се оплаква.

Позволи си няколко минути почивка, за да разчисти паяжините в съзнанието си, започна да наблюдава как есенният вятър подбира сухите листа на бряста от отсрещната страна на улицата и ги разпръсва върху полянката. Октомври беше много красив месец в Сакраменто. Когато беше дете, не беше толкова хубаво, но през годините хората бяха засадили доста дървета покрай улиците и сега те бяха украсени с ярки червени, оранжеви и жълти листа.

Кевин обичаше да тича подир падналите сухи листа. Пукането и хрупането под краката му неизменно предизвикваха бурен смях у него. Съседите, повечето възрастни двойки, които рядко виждаха собствените си внуци, толерираха лудориите на Кевин и дори му позволяваха да скача сред купчините листа в дните за чистене с единственото условие — да се навърта наоколо и да помогне след това за прибирането на листата.

Съседите осигуряваха това, което Крис не можеше. Хората, които живееха наоколо, бяха толкова близки на Кевин, сякаш бяха едно голямо семейство.

Крис потръпна. Поне така беше допреди в живота им да се появи Мейсън Уинтър. Тя се намести на стола и се приготви отново да работи. Тъкмо беше включила монитора, когато телефонът звънна.

— Ало — каза тя.

— Крис, Пол е. Страхувам се, че имам лоши новини.

Тя се скова:

— Какво има?

— Мейсън е подал едностранна молба и е получил временно разрешение да вижда Кевин.

— Как?

— Няма значение как. Ако си спомняш, още в началото те предупредих, че сигурно така ще се получи. Пречехме му и протакахме, доколкото можахме, Крис. — Той замълча и после неохотно добави: — Има още нещо.

— Какво? — запита тя, усещайки как по гръбнака й започват да пълзят ледени тръпки.

— Той не само е подал молба за право на посещения, но иска и отмяна на осиновяването.

— Може ли да направи това?

— Вече го е сторил. Това обаче не означава, че ще спечели — добави бързо Пол.

Крис беше твърде зашеметена, за да реагира веднага.

— Мислех, че иска да вижда Кевин само през уикендите. Поне той така твърдеше през цялото време. Знаеш ли какво го е накарало да промени решението си?

— Предполагам, че настоява за всичко, за да получи парчето, което иска, но може и да греша. Все пак никога не съм се срещал с него. Ти си го виждала. Какво мислиш?

Няколко секунди тя обмисля въпроса, преди да отговори.

— Според мене той е свикнал да получава всичко, което иска, и пет пари не дава дали някой няма да пострада междувременно. Сега разбираш ли защо трябва да се боря срещу него? Как мога да допусна такъв човек да има влияние върху Кевин? Може да има юридическо право да вижда сина си, но аз пък имам моралното задължение да го спра.

— Крис, бих искал да ти кажа нещо като приятел — започна колебливо Пол. — Зная защо постъпваш така и уважавам причините…

— Но? — запита тя внимателно.

— Започваш да звучиш доста рязко, а това няма да помогне на каузата ти.

— За бога, Пол, говорим за сина ми. Как трябва да звуча?

— Независимо дали ти харесва или не, Мейсън Уинтър е уважаван човек. И ако искаш да докажеш, че е неподходящ баща, ще се нуждаеш от много повече доказателства, отколкото можем да открием.

— Как можеш да кажеш това? Мейсън Уинтър стои зад всичко…

— Зад всичко, против което си ти, зная. Но трябва да разбереш, Крис, че много от съдиите, които ще приемат да гледат това дело, ще гледат на тебе като на консервативна личност. Той е ерген, а доколкото се знае, жените, за които се говори, че е спал с тях — също. Така че никой няма да обърне особено внимание на този факт.

— Какво се опитваш да ми намекнеш?

— Да се съгласиш на свижданията, особено както нямаш голяма възможност за избор. Остави Мейсън да вижда Кевин по няколко часа седмично. Нека да имаме нещо в делото, което да показва, че можеш да бъдеш разумна и проявяваш желание за сътрудничество. Въпреки че съдията не уточни, мисля, че мога да убедя Мейсън да се съгласи и ти да присъстваш на свижданията. По този начин сама ще можеш да провериш дали наистина е толкова лош, колкото си го представяш.

— Представям? — възмутено запита Крис. — Мислиш, че си въобразявам колко лошо може да бъде влиянието, което някой като Мейсън може да окаже върху дете като Кевин?

— Съжалявам. Изразих се неправилно, но ти разбираш какво искам да кажа, Крис. Мейсън е баща на Кевин. И двамата знаем, че накрая той ще получи юридическото право да вижда сина си редовно. Не можем вечно да отлагаме неизбежното.

— Точно там е въпросът. Колкото по-дълго извъртаме, толкова по-голям ще става Кевин. Точно сега е във възрастта, когато е страшно податлив на чуждо влияние. Като гъба е. Мейсън може да провали всичко, което съм постигнала досега, само като бъде около Кевин. Децата не правят това, което им кажеш, Пол, а това, което и ти правиш.

— Това може би е начинът преходът да стане по-лесен за тебе и Кевин, така мисля аз.

— Не се тревожи за мене. Примирила съм се, че накрая ще изгубя пълното попечителство над Кевин.

— Ако си се примирила… Няма значение.

— Кажи си го, Пол.

— Не би ми се искало да загубиш всичко. Откъде ще намериш пари да се бориш с него, Крис?

— Когато му дойде времето, ще продам и къщата.

— Боже мой, не можеш да постъпиш така! Тя е всичко, което имаш.

— Кевин е единственото важно нещо, което имам. Къщата не представлява нищо. — Лъжеше. Къщата също беше важна за нея, само че беше на другия край на скалата, когато ставаше дума за чувствата й към Кевин. Тъй като нямаше друг начин да намери пари, за да плати юридическите такси, значи можеше и без къщата.

Беше мислила за втора ипотека, но след като взе всичко предвид, разбра, че никога няма да може да плаща вноските. Единственото нещо в нейна полза беше, че къщите в квартала се разпродаваха почти веднага след обявяването им, и то често на цена, по-висока от първоначалната, така че нямаше да й се наложи веднага да урежда продажбата. Поне още малко тя и Кевин можеха да се радват на дома си.

— Трябва да обмислиш още нещо, преди да обявиш къщата за продажба, Крис. Няма да имаш особена полза при делото, ако съдията от Крис, че смяташ Кевин да плати за съдебните разноски, като го преместиш в апартамент или в друга къща в не толкова подходящ квартал. Съдията няма да даде пет пари за твоите чувства. Единственият, който ще има значение, е Кевин. Момчето има баща, който е готов да свали и луната, ако синът му я поиска. Ако продадеш къщата, която Кевин смята за свой дом, само за да удариш противника си, ще изглеждаш като егоцентрична, опърничава жена, която ще стигне дори и до крайност, за да попречи на бащата да вижда сина си.

— Благодаря за вота на доверие.

— Дойде при мене, защото знаеше, че ще бъда напълно откровен, без значение колко ще загрубеят нещата, нито пък чии чувства са засегнати. Така и постъпвам.

— Няма да те уволня, ако покажеш малко съчувствие и разбиране.

— Крис, едва ли щях да бъда по-надълбоко в това, дори ти да ми беше собствена дъщеря, а Кевин — мой внук — кротко каза той.

— Зная — отвърна тя и въздъхна. — Понякога ми е толкова тежко. Непрекъснато си мисля, че някой ден ще се събудя от този кошмар, но той продължава.

— Предлагам ти да кажеш на Кевин, че Мейсън му е баща, преди двамата да се срещнат — отново се върна към първоначалната тема Пол.

— Те вече са се срещали, но ти си прав. Ако аз не му кажа, Мейсън ще го направи, а мисля, че е по-добре за Кевин да чуе истината от мене.

— Мога ли да помогна с нещо?

Крис беше достатъчно голям реалист и знаеше, че ще дойде времето, когато трябва да каже на Кевин, че баща му е жив и иска да го види, но глупаво се беше надявала, че ще има на разположение години, за да се подготви за този ден.

— Наистина ли смяташ, че можеш да убедиш Мейсън да се съгласи и аз да присъствам на срещите му с Кевин?

— Заслужава си да опитам.

— Колко време имам?

— Иска да види Кевин в събота.

Все едно я удариха в слънчевия сплит.

— Но това е само след два дни!

— Сигурен съм, че Мейсън и адвокатът му са планирали да те изненадат. Да държиш противника си в напрежение — това е класически начин за бой.

— Нямаше ли нещо и за собственост, която с девет десети от закона? — запита тя сухо.

— Иска ми се да можех да направя повече, Крис — въздъхна той.

Тя се облегна назад на стола и затвори очи.

— И на мене, Пол — отвърна тихо тя. Отвън се чу клаксонът на колата на Мери, която сигнализираше на Крис, че е взела децата от училище и оставя Кевин пред къщата.

— Трябва да вървя. Кевин се прибира, а вратата е все още заключена.

— Ще ти се обадя веднага щом уредя подробностите с адвоката на Мейсън. Удобно ли ще ти бъде в дванайсет часа в събота, в твоята къща?

— Да, добре е. Разбира се, ако няма начин да отложиш визитата — добави тя. Макар да знаеше, че той ще направи всичко възможно, не се въздържа да не му напомни колко важни са за нея неговите усилия.

— Ще направя каквото мога, но не разчитай на нищо.

— Благодаря, Пол. — После затвори телефона, втурна се към вратата и я отвори тъкмо преди Кевин да натисне звънеца.

— Тук съм — задъхана каза тя.

— Зная — заяви той и й подаде мокра рисунка на парче тиква, която беше рисувал същия ден.

— О! И откъде знаеш? — Тя се наведе над него и го целуна леко. Трябваше да се сдържи да не го сграбчи и да го прегърне здраво, защото знаеше, че това ще го уплаши и ще му покаже, че нещо става.

— Защото винаги си тук, когато се връщам вкъщи — отвърна убедено той.

— Добре ли прекара днес?

Той се промуши покрай нея и остави раничката си на стола.

— Ъхъ.

— Какво правихте?

— Разни неща.

Беше се старала много, за да осигури стабилност на Кевин. Без да го поставя под въпрос, той знаеше, че тя винаги ще бъде до него, че винаги може да разчита на нея да го закриля и предпазва от болката и че любовта й е абсолютна.

— Какви неща? — продължи тя с ролята си от ежедневния ритуал.

— Мис Абът сряза една тиква и ние я сготвихме.

Крис вдигна раничката му и я сложи в шкафа.

— Ядохте ли от нея, след като я сготвихте?

Той се намръщи:

— Не беше вкусна. Мис Абът каза, че утре ще сложим още неща и ще правим пай. Аз й казах, че ти трябва да дойдеш да го направиш, щото правиш най-хубавите сладкиши в света.

Крис се разсмя.

— И какво ти отвърна тя?

— Че ти ще ни помогнеш с празненството за Деня на благодарността.

Неспособна вече да устоява на желанието си да го докосне, тя се наведе и го прегърна.

— Липсваше ми днес — каза тя и го целуна по върха на носа.

— Какво прави, докато бях на училище?

— Цяла сутрин работих.

Един заядлив вътрешен глас й нашепна, че ако ще му казва, е по-добре да го стори колкото се може по-бързо. Той щеше да има хиляди въпроси. Беше важно да отговори на всички тях. Пое си дълбоко въздух и се гмурна.

— А после, тъкмо преди да се прибереш, се обади Пол Майкълс. — Тя замълча. — Помниш ли господин Майкълс?

— Той ти е помогнал да ме осиновиш.

— Точно така. — Е, беше започнала, но сега накъде трябваше да продължи?

— Той имаше нещо важно да ми каже, нещо, което засяга и тебе. Отнася се до господин Уинтър. А него помниш ли го?

Кевин поклати глава:

— Мъжът, който срещнахме на летището преди няколко седмици? Идвал е няколко пъти и тук — напомни Крис.

— А, да.

Тя остави Кевин на земята и го заведе в кухнята, където взе една ябълка от плетената кошница на плота, изми я и я наряза на четвъртинки, използвайки времето да подреди мислите си.

— Господин Уинтър би искал да те види — каза най-накрая тя.

Кевин отхапа от ябълката, сдъвка я и попита:

— Защо?

— Мисли, че си нещо специално, и той… — Той какво? След секунда тя щеше да преобърне света на Кевин и не можеше да намери подходящите думи, за да осигури спасителната мрежа. — Сещаш ли се от време на време за мама Даян? — реши да подходи към въпроса от друг ъгъл.

— Понякога. Особено като гледам нейни снимки.

— А мислил ли си за мъжа, който е обичала, и който е твой татко?

Той спря да дъвче и я погледна:

— Понякога говоря на Трейси за него.

— Как би се чувствал, ако можеш да се срещнеш с татко си? — О, боже, колко й беше противно да нарича така Мейсън Уинтър! Представяйки го като „татко“ на Кевин, тя му приписваше права, които той не беше заслужил.

Кевин се замисли:

— Ще прилича ли на чичо Джон?

Крис тъжно поклати глава.

— Няма друг на света като чичо Джон. Както и няма никой друг като тебе — добави бързо тя, усещайки се колко негативно може да прозвучи сравнението. — Но съм сигурна, че по свой начин, татко ти също ще бъде толкова добър.

— Да не би господин, ъъъ… — той се опитваше да си спомни името. — Мъжът от летището ли е моят татко?

— Да — призна неохотно тя. — Господин Уинтър е баща ти.

По лицето на Кевин бавно се разстла усмивка. — Кога ще се премести тук? — запита той.

Крис остана с отворена уста. Беше предвиждала стотици въпроси, но за този не се беше сетила.