Джорджия Боковън
Брак по сметка (12)

Глава дванадесета

Мейсън излезе от асансьора и стъпи на това, което щеше да бъде последния етаж на хотел „Капитол Корт“. Проектът изоставаше с три седмици. Като се имаха предвид закъсненията с доставките и проверките, не беше чак толкова лошо, но не беше и повод за радост.

Реши, че е най-разумно да поговори лично с бригадира и да го окуражи да направи всичко възможно, за да ускори нещата. Беше открил, че дори когато всичко вървеше по разписание, е добре да подсеща внимателно или не толкова внимателно онези, които отговаряха за работата. В резултат на това, през четиринайсетте години от съществуването на „Уинтър Констракшън“ те винаги предаваха обектите в срок. Дори да се наложеше към хотела да бъдат прехвърлени хора от останалите строежи, той щеше да бъде открит навреме. Но ако не станеше така, щяха да падат глави.

— Ей, господин Уинтър, к’во правите? — Някъде отгоре долетя глас.

Мейсън сложи ръка на каската си и погледна нагоре. Усмихна се на работника, който надничаше през железните пръти.

— Как са близнаците, Калвин?

— Страхотно, особено след като започнаха да спят нощем. Исках да ви благодаря за детските креватчета, дето сте пратили. Много са готини. И изглеждат чудесно в стаята.

— Жена ти вече ми благодари.

— Тя спомена, че ще го направи, но исках и аз лично да ви кажа.

Способността на Мейсън да проявява интерес към личния живот на подчинените си до голяма степен се дължеше на Ребека. Тя го информираше за ражданията, смъртните случаи и всички други събития, важни за хората, които работеха за него, и се стараеше да изглежда така, сякаш отзивът е само негова идея.

— Долу ми казаха, че Хауърд е тук. Виждал ли си го?

— Хауърд обядва. Но Травис е тук — добави Калвин след малко.

— Изпрати го долу, моля те.

— Г’тово, господин Уинтър.

— Тръгвам — добави един по-нисък и по-силен глас.

Мейсън се отправи към временното стълбище и почака. След секунди се появи и Травис Миликин. Въпреки че трябваше да се протегне, за да стане метър и седемдесет, с набитото си тяло и обветрено лице Травис усмиряваше едрите строителни работници и наконтените градски архитекти с еднаква лекота. Зад тази външност се криеха енциклопедични познания за строителството. Нямаше въпрос, за който Травис да няма отговор. Прехвърлил петдесетте, той беше два пъти развеждан, сега отново женен и толкова щедър, колкото и сприхав.

— Приеха ли водопроводната мрежа? — запита Мейсън без предисловие.

— Инспекторите все още не са стигнали до тук.

— Дяволите да ги вземат. Никой ли не им е казал в какъв срок работим? — зададе той риторичен въпрос.

Травис изтри ръцете си в дънките:

— Знаят и пет пари не дават. Защо да го правят?

Бумът в строителството беше изненадал всички в града. Във всеки отдел имаше недостиг на хора, бяха претрупани с работа и нямаха време да се занимават с оплакванията. Мейсън правеше всичко възможно, за да е в добри отношения с тях поради съвсем егоистични причини. Понякога това му осигуряваше повече внимание, понякога — не.

— Направи каквото можеш и ме дръж в течение — каза той.

Травис бутна с крак парче бетон, вдигна го и го пусна в джоба си.

— Между другото, харесва ми новият човек. В началото му беше доста трудно, но мисля, че бързо ще навлезе в работата. — Той хвърли поглед към Мейсън. — Не ме разбирай погрешно, но ми напомня малко за брат ти.

Мейсън се замисли.

— Боже господи, прав си.

— Не трябва да позволяваш да повлияе на чувствата ти. Повдигнах въпроса, защото знаех, че рано или късно ще ти направи впечатление, а в този случай мисля, че колкото по-рано, толкова по-добре.

— Как, по дяволите, съм могъл да го пропусна? — запита се разсеяно Мейсън. Забележката на Травис предизвика горчиви спомени, които бяха така свежи, сякаш се бяха случили преди четиринайсет дни, а не преди четиринайсет години.

— От това, което чувам, напоследък те занимават по-важни неща — каза Травис, а обикновено резкият му глас сега звучеше по-меко.

— А ти откъде знаеш? Не съм те виждал откакто се върна от Лос Анжелис. — Травис все още ходеше от време на време на юг, за да наглежда нещата там, след като бяха преместили централата на фирмата в Сакраменто.

— Досега би трябвало да си разбрал, че много малко неща ми убягват. — Той забеляза още едно парче бетон и го вдигна.

— Кучи син — изръмжа Мейсън. — Сигурно и всички останали знаят.

Травис сви рамене:

— Е, не са го чули от мене. Може да зная много неща, но не ги разпространявам.

— За бога, Травис, зная. Всъщност няма голямо значение кой знае и кой не. Скоро официално ще съобщя. Просто исках сам да ти кажа.

— И кога ще доведеш хлапето насам?

Мейсън разхлаби вратовръзката си. Бяха в средата на още една рекордно гореща вълна, втората, откакто се беше преместил в Сакраменто. Дори и на двайсет и втория етаж не подухваше никакъв вятър, за да изсуши потта.

— Първо трябва да прескоча няколко препятствия. Сестрата на Даян не беше особено доволна да ме види на прага си. Ще мине известно време, докато изясним нещата между нас.

— Вашите знаят ли?

Травис беше единственият човек, който имаше смелостта да го пита за семейството му. Без съмнение и други служители бяха любопитни, но само Травис си беше извоювал правото да пита.

Преди четиринайсет години, когато Мейсън беше изключен от управлението на строителната компания „Саутуест“ от баща си и брат си и трябваше да ги съди, за да му бъде платена частта от фирмата, която беше изградил със собствените си пари, Травис се беше възмутил от несправедливостта. Като шеф на строителния отдел на „Саутуест“ той имаше какво да губи, ако вземеше страната на Мейсън, но това не го спря. Беше първият, който свърза съдбата си с младата компания „Уинтър Констракшън“, присъединявайки се към нея още преди тя да има съдебно разрешение или канцелария.

Когато в началото, за да спестява от заплати, Мейсън работеше по осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, правеше оферти, движеше нещата в кантората, опитваше се да се справи с неизбежното любезничене и да не изпуска от поглед напредването на строителните работи, Травис се беше съгласил да получава процент от печалбите вместо заплата. По онова време, когато дори кутия моливи беше разточителство, споразумението беше истинска благодат. Жестът на Травис не само беше помогнал да осигурят нужния капитал, но и беше повдигнал настроението на останалите служители. Бяха нужни по-малко от пет години договорът да стане смущаващо изгоден за Травис и той да поиска отново да мине на заплата. Мейсън беше отказал.

В началото Мейсън се беше забавлявал с идеята да нарече компанията „Финикс Констракшън“. Травис му предложи да използва името Уинтър в бизнес, който някой ден ще засенчи „Саутуест“ като много по-подходящ и остър трън в очите на семейството на Мейсън.

Ребека Къркпатрик беше пристигнала в деня, в който надписваха новото име на ремаркето, което тогава изпълняваше ролята на кантора на компанията и на жилище на Мейсън. Тя влезе незабелязано, остави резюмето си от една страничка на бюрото и обяви, че търси току-що стартираща фирма, с която да свърже съдбата си, и че според нея вече я е намерила.

После тримата се бяха обединили в преследването на общата цел и бяха станали по-близки от семейството, което Мейсън беше оставил зад себе си. Ребека и Травис бяха празнували с него, когато той и Сюзън се бяха оженили, и бяха стояли до него на нейното погребение пет години по-късно. През последвалите черни дни, когато всичко сякаш се срутваше около него, те двамата бяха стълбовете, които го задържаха изправен. Бяха се радвали, когато Даян се появи в живота му, и се бяха чувствали предадени като него, когато го напусна. Те бяха единствените членове от семейството на Мейсън, които Кевин щеше да види някога.

— Не — отговори най-после Мейсън на въпроса на Травис. — Не съм им казал и не смятам да го правя.

— А майка ти? — настоя Травис.

Гняв, толкова дълбоко преплетен с болка, че той не можеше дори да ги различи, разтърси Мейсън.

— Какво? — отряза го той.

— Не мислиш ли, че…

— Ако мога да го избегна, и на нея няма да кажа — довърши той. — След случилото се тя вече няма права на баба.

— Смятах, че можеш да премислиш. Според мене тя беше заклещена в центъра на събитията и беше предварително прокълната, по който и път да тръгнеше.

— Затова не тръгна нито по единия, нито по другия и мълчанието й стана очебиещо.

— Може би сега, когато самият ти имаш дете, ще разбереш някои неща.

— С възрастта започваш да омекваш, Травис.

— Знаеш много добре, че двете неща нямат нищо общо.

Мейсън се обърна и погледна към реката. Както винаги, погледът му обходи парцелите, които се опитваше да събере в един огромен участък, откакто беше дошъл в Сакраменто. Помисли да каже на Травис за напредъка, постигнат от Ребека с един от фермерите, но после реши да не го прави. Ако в началото фермерът категорично отказваше да подпише документ с обещанието да продаде земята на „Уинтър Констракшън“, когато Мейсън започнеше целия проект, то сега поне даваше признаци, че срещу съответния стимул ще предложи първо на Мейсън собствеността си.

Травис все още смяташе цялото начинание за безразсъдно смело, не, повече от безразсъдно смело — беше убеден, че проект с такъв обхват и толкова рискове ще бъде пълен провал за „Уинтър Констракшън“. Но в този момент дори неодобрението на Травис не беше достатъчно, за да разубеди Мейсън.

Беше решен да остави подписа си върху тази земя за бъдещите поколения. Преди два месеца го искаше заради себе си. Сега щеше да бъде подарък за сина му.

Той изсумтя презрително, докато сваляше каската си и бършеше потта от челото си. Не Травис омекваше с възрастта, а той самият.

— Не зная за тебе — каза Мейсън, обръщайки се към приятеля си, — но аз нямам време да се мотая и да се заяждам. Трябва да се срещна с някои хора.

— Ако единият от тях е Тони Авалон, кажи му да си домъкне задника при онзи склад утре сутринта.

Мейсън беше благодарен на Травис, че изостави въпроса за сина му, макар да беше очевидно, че има какво да добави.

— Ще кажа на Ребека да предаде съобщението. Ако говоря с него в сегашното си настроение, той никога няма да пожелае да работи отново с нас.

— Не зная дали би било голяма загуба.

— Може би трябва да поговорим за това. Той вече има готова оферта за проекта на Уат авеню. Ако ще му подбиваме цената, трябва да съм сигурен, че имаме някои хора, на които можем да разчитаме. — Мейсън стигна до края на сградата и помаха за асансьора.

— Ще се видим на закуска при Пава.

— Разбира се, аз черпя.

Травис се разсмя.

— Ти си евтино копеле, Мейсън.

— А ти си богато, Травис.

Смехът стана още по-силен.

— Аз ще оставя бакшиша.

Мейсън отвори вратата на асансьора, влезе вътре и се обърна към Травис:

— По-добре облечи нещо старо. Спомням си, че последния път, когато остави бакшиш, сервитьорката те поля с кафе.

 

 

Същата вечер Мейсън си тръгна от работа по-рано, за да облече смокинга си за гала празненството на изкуствата в хотел „Хаят“. Смяташе да изпрати кола за гаджето си, Кели Уайтфийлд, но в последната минута промени решението си и сам отиде да я вземе.

Вечерята с танци беше още едно задължително мероприятие, но този път имаше и нещо интересно. Досега единствено „Хаят“ осигуряваше необходимите условия за хайлайфа. Веднага щом „Уинтър Констракшън“ завършеше хотел „Капитол Корт“, положението щеше да се промени. Известно време щеше да има борба между двете фирми за привличане на клиенти — по изчисленията на Мейсън — около три-четири години. После бизнесът щеше да се е разширил достатъчно, за да запълни два луксозни хотела. Междувременно Мейсън разчиташе, че „Капитол Корт“ ще привлече достатъчно хора от „Хаят“.

Щеше да бъде тактическа грешка да не отиде на тазвечерното събиране. Отсъствието му щеше да бъде забелязано и обсъждано. На присъствието му нямаше да обърнат особено внимание. Освен това му се полагаше и една свободна вечер, а никой не беше по-подходящ от Кели Уайтфийлд да го отвлече от работата.

Беше подранил и затова реши да мине по малките улички, вместо да кара по магистралата до двуетажния апартамент на Кели. Бризът откъм делтата най-после беше преминал през пролива и беше смъкнал температурата в долината с петнайсетина градуса, въздухът отново можеше да се диша и отвореният люк на колата му вече не беше безумие.

Поршето се промъкваше плавно и грациозно сред останалите коли в петъчната вечер и беше истинска наслада да го караш. През осемте години, откакто го имаше, Мейсън беше навъртял едва шестдесет и три хиляди километра, повечето от които през зимата, когато бизнесът малко замираше и това му позволяваше да натовари ските и да се отправи към планината. Да живееш в северна Калифорния и да не караш ски, беше все едно да засадиш градина и да не ядеш от нейните плодове.

Чудеше се дали карането на ски щеше да хареса на Кевин. Мисълта го накара да се усмихне. Години наред беше наблюдавал деца, стигащи до коляното му, да летят по склоновете със смайващо умение, да изпълняват християния сякаш краката им бяха гумени, да отказват да се приберат, докато устните им не посинееха от студ. При мисълта, че някога можеше да погледне към върха на пистата и едно от децата, настървени да стигнат първи до долу, да е синът му, у него се надигна поток от сложни и силни чувства.

Съвсем несъзнателно Мейсън посегна към мигача, когато наближи Четирийсет и втора улица. Едва когато спря срещу къщата на Крис и Кевин и излезе от колата, той разбра какво прави — точно онова, което беше направил и преди, и което неговият адвокат му беше казал никога да не повтаря. Не го интересуваше. Спокойният и пресметлив разум, който му служеше толкова добре в работата, явно се превръщаше в пълна каша, когато станеше въпрос за сина му.

Поглеждайки през прозореца, докато наближаваше входната врата, той видя, че Крис говори с някой друг в кухнята. Той застана пред вратата и позвъни.

— Аз ще отворя, мамо — извика Кевин.

— Няма нужда, Кевин, аз…

Или Крис не го каза достатъчно високо, или не беше достатъчно бърза да го хване, преди да отвори вратата.

— Здрасти — каза той, разпознавайки веднага Мейсън.

— Здравей — отвърна Мейсън, изненадан от силното удоволствие, което го заля.

— Да извикам ли мама? — запита Кевин.

Това беше последното нещо, което Мейсън искаше, но знаеше, че няма друг избор. Ако съществуваше и най-малката възможност той и Крис да оправят нещата помежду си, без да стигат до съд, не му се искаше да рискува този шанс, като я ядоса още преди да са говорили. Осъзнаваше много добре, а беше сигурен, че и Крис знае, че ако тя има що-годе добър адвокат, можеше да блокира молбата му за съвместно попечителство с години.

— Ако не е заета — отвърна той неохотно.

Още една глава се показа до тази на Кевин.

— Това е човекът, за който ти разказах — обърна се Кевин към момиченцето. — Онзи, който мама и аз видяхме на летището.

— Има хубави дрехи — каза момиченцето, сякаш Мейсън не беше там.

Като се обърна към Мейсън, Кевин продължи:

— Мама е в кухнята с леля Мери. Прави масленки с фъстъци. Но може да спре за малко.

— Тук съм, Кевин — заяви Крис, като бършеше ръцете си с кърпа, докато идваше към вратата. Тя погледна ледено Мейсън и после насочи вниманието си към Кевин.

— Защо не отидете с Трейси да си поиграете в задния двор, докато аз поговоря с господин Уинтър?

— Но ние си играехме с Легото в спалнята — възпротиви се той.

Тя постави ръка на рамото му и го побутна зад себе си.

— Ще го довършите по-късно.

— Може ли да изнесем Легото навън?

— Някога разрешавала ли съм ти да го изнасяш навън?

— Не.

— Нищо не се е променило.

— Може ли да си вземем по една сладка?

— Помолете леля Мери да ви даде.

— Може ли да вземем по две?

— Кевин! — започна тя, а тонът й показваше, че вече е преминал границата. Той се предаде, хвана приятелката си за ръка и тръгна към кухнята. Когато се отдалечи, Крис отново се обърна към Мейсън вбесена.

— Какво правите тук?

— Исках да видя Кевин — отвърна той, като реши да заложи на искреността.

— Знаете моето отношение към това.

— Реших, че може би сте размислили — каза Мейсън, опитвайки се да говори сговорчиво и смислено, макар че усилието почти го задавяше. Чувството за честна игра, което го караше да вземе онова, което по право си беше негово, го караше и да се сдържа. Макар че много му се искаше да пренебрегне претенциите на Крис към Кевин, не можеше да го стори. Тя беше майка на Кевин точно толкова, колкото и той беше негов баща — не го беше родила тя, но беше му посветила живота си.

— Не мога да мисля за нищо друго — заяви тя.

— Предполагам, че е глупаво от моя страна да се надявам, че можете да промените мнението си.

— Въпреки че не бих го формулирала по този начин, думите ви са доста верни.

— Срещал съм някои невероятно проклети хора в живота си, но никой не е като… — той спря. Доникъде нямаше да стигне, ако я обидеше. — Вижте, желая само доброто на Кевин. Той се нуждае от баща, както се нуждае и от майка. Нямам никакво намерение да ви го отнемам. Просто искам да стана част от живота му и той да стане част от моя.

— Ако наистина желаехте доброто на Кевин, сега нямаше да сте тук. Баща, който внезапно се появява, едва ли ще улесни живота му, само ще го обърка. Особено баща като вас.

Той не можеше повече да сдържа гнева си.

— Какво, по дяволите, ви кара да мислите, че знаете какъв баща ще бъда?

Тя се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Всеки, който живее в този град и чете вестници, знае какъв човек сте. Вие живеете в стъклена къща, господин Уинтър, и дали по недоглеждане или нарочно, не сте пуснали щорите, така че всеки може да надникне вътре.

Той вдигна ръце и изстена отвратено:

— Страхотно! Синът ми се отглежда от активистка на моралисткото мнозинство. Боже господи, винаги ли карате другите да мислят вместо вас? Не сте ли способна сама да си изградите мнение от това, което виждате, вместо от онова, което четете?

Тя изслуша тирадата му, без да мигне.

— Вие стоите зад всичко, против което съм аз — отвърна безизразно тя, когато той свърши.

Той пъхна ръце в джобовете си в опит да овладее желанието си да я стисне за гушата.

— Като например? — запита той.

— Язовирът „Обърн“, новото пристанище за яхти на река Сакраменто, данъчни облекчения за богатите, купуването на политици и когато това не помогне — упражняване на натиск, за да получите каквото искате, позволявате да ви продават на търг като парче месо — да продължавам ли?

— Предполагам, не се брои това, че търгът беше благотворителен — запита той, неспособен да не се заяде с нея.

— За вас може и да е бил — отвърна тя. — Но опитайте се да обясните на момченцето, което гледа как баща му се перчи на пистата заради куп глупави жени в публиката.

— Да разбирам ли, че сте били на едно от тези места?

— Чела съм за тях.

— Аха, ясно. Отново се връщаме към вестниците. — Той наведе поглед, мислейки върху думите й. — Пак в пресата сте чели и за натиска, който упражнявам, така ли?

— Да.

— И за позицията ми по отношение на екологията?

— Да.

— Това ли е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Когато отново вдигна поглед, той внимаваше да запази изражението си невинно, без да дава израз на гнева, който чувстваше.

— Помислих, че може би пазите най-хубавото за края. Но явно сте пропуснали статията, в която се казва, че съм чукал всяка хубава жена между двадесет и една и петдесет години в окръга.

За няколко мига тя впи поглед в него.

— Ние обаче знаем, че това не е вярно — отвърна тя мило. — Нали така, господин Уинтър?

Той беше толкова изненадан от отговора й, че за момент остана безмълвен. Беше очаквал тя да бъде равностоен противник, но не и да го превъзхожда.

— Знаете много добре, както и аз, че нямате достатъчно пари за продължителна съдебна битка. Как да ви накарам да погледнете фактите в очите?

— Ако можехте да надникнете отвъд егоцентричния си свят, щяхте да разберете, че това, за което се боря, няма нищо общо с парите или фактите, или с поправянето на стари грешки. Обичам Кевин повече от собствения си живот. Ще направя всичко необходимо, за да го защитя.

Не можеше да спори повече с нея. Беше си създала свой собствен малък свят и фанатично го бранеше. Тя беше ангел хранител, а той — дявол.

— Съжалявам за безпокойството — призна поражението си той. — Хвърли й последен поглед и беше изненадан да види недоумението, изписано на лицето й.

Той се обърна и тръгна към колата, чувайки как вратата се хлопва и ключът се превърта след него.

— Някой ден, Кевин — обеща той. — Скоро.