Джорджия Боковън
Брак по сметка (11)

Глава единадесета

Крис намести Кевин на коленете си и зарови нос в тила му, вдишвайки аромата на току-що измитата му коса. По пътя за летището буквално я беше бомбардирал с въпроси, но сега, когато бяха вече там, той се беше умълчал странно, като че ли се опитваше сам да си изясни това, което му беше казала.

Беше очаквала, поне в началото, че ще реагира с по-голям ентусиазъм. Той обичаше самолетите и често искаше да го води на летището, за да ги гледа как излитат и кацат. Сега обаче, когато наистина щеше да лети, не изглеждаше особено впечатлен. Вместо да се ентусиазира за това, което му беше казала, че ще е приключение, той продължаваше да пита кога ще се върнат вкъщи. Не можеше да разбере, че се местят другаде и че никога няма да се върнат.

Тя размисли и после отхвърли мисълта, че момчето не разбира. Имаше много малко неща, които Кевин не разбираше. По-скоро търсеше начин да я накара да промени решението си.

Той наклони глава към рамото й.

— Може ли Трейси, чичо Джон и леля Мери също да дойдат? — запита той, нарушавайки мълчанието.

— Може би някой ден ще ни дойдат на гости.

— Защо не могат сега?

— Защото няма къде да ги настаним.

— Новата ни къща също ли ще бъде жълта?

— Ако не е, ще я боядисаме.

— Може ли Трейси да помогне?

— Ако ни е дошла на гости, може.

— Защо не можеше да си взема играчките?

— Защото няма място в самолета.

— Може ли пощаджията да ги донесе?

— Може би по-късно. Ще видим. — Крис въздъхна облекчено, когато той отново потъна в мълчание. Тя усещаше болката му така, сякаш беше нейна, но си повтаряше, че това, което прави, е най-доброто и за двамата. Надяваше се един ден той да разбере, че тя е трябвало да направи каквото може, докато все още има избор.

Знаеше, че по принцип не е правилно да лишаваш едно дете от баща му. Възможно беше дори някой ден Кевин да оспори решението й. Но тя беше готова да поеме риска. Прекалено голям беше залогът, за да се спира на дреболии, като например какво би си помислил или не Кевин в бъдеще. Може би когато пораснеше и станеше по-способен да се пази от влиянието на човек като Мейсън Уинтър, щеше да му каже за баща му и да го остави да реши дали иска, или не някой като него в живота си.

Тя не каза на никого за решението си да напусне града, дори и на Мери. Да пази тайна от онези, на които всичко беше казвала, беше много трудно, но Мери щеше да я накара да остане и да се бори, а Крис не можеше да поеме риска да изгуби. Колкото и да й беше трудно да признае, все пак Мейсън имаше пълното право в случая. Както тя го разбираше, така и в съда щяха да го разберат. Накрая й остана само една възможност. Ако искаше да предпази Кевин, трябваше да напусне града, докато все още имаше право за това.

Първоначално успешното организиране на изчезването я плашеше. Постоянно мислеше за детектива, който Мейсън беше наел. Ако веднъж ги беше намерил, щеше да го направи и втори път. Не само че трябваше да е с една крачка напред, но и трябваше да е сигурна, че не оставя никаква следа. Хитрините не бяха в стила на Крис, мозъкът й не работеше по този начин. Тя беше прям човек, който винаги посрещаше проблемите с главата напред. Но сега беше различно. Никога залогът не е бил толкова голям.

Точно когато си мислеше, че всичко е предвидила, се сещаше за нещо, което можеше да я провали. Тя дори не се беше сетила да използва чуждо име, когато купуваше самолетните билети, докато правеше резервациите по телефона. Все още не беше решила точно накъде ще пътуват, защото си мислеше, че ще остави някакви следи, ако знае къде отиват.

Да се обади на Мери от Далас беше единственото, което беше планирала. Докато е безопасно за всички, щеше да телефонира на семейство Хендриксън. Но ако Мейсън започнеше да си търси правата в съда, щеше да се наложи да изчезне отново или да постави Мери и Джон в неприятната позиция или да предадат приятелите си, или да лъжат, след като са дали клетва. Ако имаше късмет, щеше да уреди продажбата на къщата, преди това да се случи. Като опразнеше банковата си сметка и продадеше малкото си акции, щеше да събере достатъчно, за да могат двамата с Кевин да изкарат годината, може и малко повече, ако внимаваха, и после щяха да са изцяло зависими от парите, които заработеше.

Решението какво да вземе и какво да остави беше по-лесно, отколкото очакваше, благодарение на случайна забележка на Джон Хендриксън. По време на редовното им посещение в пицарията на Пит предишната вечер, той им беше разказал за някакъв пожар в една къща при последната му смяна и за нещата, които пожарникарите се бяха опитали да спасят. Тя си представи, че е в същата ситуация, и се запита какво би взела, ако има само пет минути. Притесни се за неща, които не можеше да замени — снимки и семейни антики.

През нощта ги опакова и на следващата сутрин остави кутиите на гардероб, като възнамеряваше да си ги потърси, когато двамата с Кевин се установяха някъде и вече беше сигурна, че Мейсън не ги търси повече.

Беше закарала колата си на летището и я беше оставила на постоянен паркинг, защото не искаше някой да види как тя и Кевин се качват в такси с багажа. След като се установяха, щеше да изпрати фактурата за паркиране, ключовете и бележка на Мери с инструкции да продаде колата и да прибави парите към сметката й.

Докато поглеждаше към таблото, за да види часа на пристигане на самолета, който щеше да ги отведе в Далас, погледът й мина покрай висок мъж в костюм на тънко райе, който се приближаваше към тях. Въпреки че погледът й се фокусира върху монитора, съзнанието й го изключи.

Какво, по дяволите, правеше Мейсън Уинтър тук? Дали някакъв бог на съвпадението ги беше довел на едно и също летище, по едно и също време? И което беше по-важно — беше ли я видял, или тя все още имаше време да изчезне в тълпата?

Със свито сърце хвърли поглед в неговата посока. Всякакви помисли за измъкване се изпариха. Той гледаше точно към нея.

Кевин се въртеше в скута й, търсейки по-удобно място. Той забеляза разтревоженото й изражение и попита:

— Какво има, мамо?

— Нищо — едва успя да отвърне тя. — Стори ми се, че виждам някого, когото познавам.

— Кой?

Тя се опита да се усмихне окуражително.

— Той си отиде. — Тя се надигна от стола, но преди да се изправи, усети върху рамото си някаква ръка. Не беше изчезнал, просто беше минал зад нея.

— Моля ви, останете, искам да поговорим — каза Мейсън спокойно, дори сърдечно.

Кевин се обърна да види кой говори.

— Хей, аз ви познавам — каза той, за първи път оживен този ден. — Вие идвахте вкъщи.

— На рождения ти ден — добави Мейсън.

— Аха — съгласи се Кевин, очевидно доволен, че не само той си спомня.

— Може би този път майка ти ще ни запознае — предложи Мейсън, като многозначително премести погледа си от Кевин към Крис.

Кучият му син я беше заклещил в ъгъла. Нямаше друг избор, освен да изпълни предложението му.

— Кевин, това е Мейсън Уинтър… — Естественият завършек на изречението увисна тежко във въздуха.

Мейсън остави тази възможност да се изплъзне, пренебрегвайки напълно Крис, докато ръката му обгръщаше нежно тази на сина му.

— Много се радвам да се запознаем, Кевин.

— Приятел на мама ли сте, или сте от бизнес партньорите й?

— В момента нито едно от двете. Но се надявам, че това няма да ни попречи ние двамата да станем приятели.

Кевин погледна към Крис, сякаш търсеше одобрението й. Преди тя да може да му отговори, към пистата се насочи самолет, който привлече вниманието му.

— Това ли е нашият самолет, мамо?

Мейсън впи поглед в Крис.

— Заминавате ли за някъде? — тихо попита той.

— Това не е случайна среща, нали? — също тихо го контрира с въпрос тя. — Наредили сте да ме следят.

— Подозирах, че можете да се опитате да направите нещо такова.

— Колко умно от ваша страна. Сега…

— Оу — изохка Кевин, — пусни ми ръката, мамо. Боли ме.

Мейсън насочи вниманието си към Кевин:

— Ако наблюдаваш през онзи прозорец, ще видиш как мъжът на земята обяснява на хората от самолета какво да правят.

— Може ли, мамо? — запита Кевин, почти смъкнал се от коленете й.

Не й се щеше да се съгласява с нещо, което Мейсън беше предложил, но в случая беше по-важно Кевин да не чуе предстоящия разговор.

— Добре. Но не отивай никъде другаде. — Когато той се отдалечи, тя се обърна към Мейсън. — Как смеете?

Усмивката, която се появи на лицето му, никога не достигна до очите му.

— Бащата има право да показва на сина си нови неща.

— Копеле такова. Защо се опитвате да ме убедите, че се интересувате от Кевин, след като целият град знае, че ви е грижа единствено за строежа на грозни складове и прибавянето на нови имена към списъка със завоеванията ви?

— И защо, ако мога да зная, бих правил това?

— Не зная, но ще разбера.

— Да разбирам ли, че все пак ще останете?

Тя го изгледа гневно:

— Не можете да ми попречите да тръгна.

— Ако искате заповед от съда, аз ще взема. Има няколко съдии, които ще се радват да ми услужат. Трябва само да поискам. И не мислете, че не мога да ви задържа, докато не бъдат уредени всички формалности. Както току-що посочихте, аз съм добре познат в града. Трябва само да кажа на полицията, че искате да изчезнете със сина ми, и те ще ви измъкнат оттук, преди да можете да отворите уста да протестирате. — Той присви очи. — Ако помислите малко, ще разберете, че наистина не трябва да ме притискате прекалено много. Как ще изглежда един опит за отвличане в досието ви, когато това стигне до съда?

— Блъфирате.

— Вие очевидно не ме познавате толкова добре, колкото си мислите.

— Никога няма да спечелите — заяви Крис по-убедена, отколкото беше.

Той се изсмя:

— Ако наистина вярвахте в това, нямаше да бъдете тук.

Отчаянието я подтикна към перчене. Тя реши да опита друг подход.

— Защо го правите? Какво можете да спечелите?

Той й хвърли невярващ поглед.

— Дяволите да ви вземат, госпожице Тейлър, крайно време е да си набиете в главата, че без значение е колко ви се иска да не е така, но онова дете там е мое. Да не мислите, че само вие можете да бъдете родител? Не ви ли е хрумвало, че аз също мога да имам подобни чувства, и по правото на раждане и всички други права, за които можете да се сетите, аз също мога да искам това, което вие щастливо смятате само за свое? — Той си пое дъх и стана. — А сега ще ми позволите ли да ви изпратя до колата ви?

— Ще ми се да ви пратя в ада!

— Може би някой ден и това ще стане, но не когато вие искате. — Когато тя не направи никакъв опит да стане, той добави: — Няма да си тръгна оттук, докато и вие не го сторите, така че можете да си вдигнете задника от този стол и да тръгвате.

— Багажът ми…

— Вече е на път за дома ви.

— Как… — Тя спря, защото не искаше да му доставя удоволствие и да се интересува как е постигнал нещо, което би било невъзможно за повечето хора. — Няма значение — завърши тя, преметна чантата си през рамо и се изправи.

— Да повикам ли Кевин?

— Не се доближавайте до него.

— Все някога ще трябва да му кажете за мене. — Той млъкна. Гласът му стана по-мек и нежен. — Или искате аз да сторя това?

— Не. Ако изобщо ще научава за вас, ще бъде от моята уста.

— Не може наистина да вярвате, че имате някакъв избор. — Той я хвана за ръката и я накара да го погледне. — Не съм лош сън. Няма да се събудите утре сутринта и аз да съм изчезнал. Единственото, което можете да избирате, е при какви обстоятелства ще кажете на Кевин, че има баща.

— Ако толкова много ви е грижа за него, колкото твърдите, нямаше да му причинявате това.

Той я пусна:

— Какво му причинявам? Искам да го обичам, да се грижа за него, да разширя малко света му. Каква вреда смятате, че ще му нанеса?

— Ще преобърнете света му.

— За неговия или за своя свят се страхувате?

— Той е един и същ — отвърна тя почти шепнешком.

Мейсън погледна към Кевин и няколко дълги секунди се взира в сина си.

— Какво сте му разказали за мене?

— Не знаех кой сте. Как можех да му кажа каквото и да било?

— Нещо трябва да сте му казвали, когато ви е питал защо другите деца имат бащи, а той няма.

— Обясних му, че е тайна, която майка му Даян никога не е споделяла с мене. Това е всичко, което знаех за вас… — тя се поколеба, несигурна дали да продължи и да му каже останалото.

— Продължавайте.

Тя го наблюдаваше, докато той гледаше Кевин, и отново беше изненадана колко много си приличат. Опита се да си представи Мейсън и сестра си заедно — как се любят, как се усмихват, как споделят интимни неща. Какво беше видяла в него Даян, което Крис не можеше?

— Казах му, че всичко, което зная, е, че мама Даян много ви е обичала.

Мейсън присви очи, докато изпитателно я наблюдаваше.

— Май че трябва да ви благодаря поне за това.

— Не се надявайте на повече.

Той поклати глава:

— Защо трябва да усложнявате нещата?

— Ако имахте поне малка представа от това, какво е да бъдеш родител, щяхте да разберете защо възнамерявам да се боря докрай. Посяването на семе и появяването шест години по-късно, за да видите как то е израснало е безсмислено. Времето, прекарано с детето, е истински важното в неговия живот. И след като аз съм прекарала това време с Кевин, аз съм тази, която решава кое е най-добре за него. Вие не бихте могли да сте това, господин Уинтър, дори и при по-добри обстоятелства.

— Много убедителна реч, госпожице Тейлър. Но имате един малък пропуск. Ако знаех за Кевин, аз щях да съм първият, който да се появи при него.

— Сега е лесно да заявите това.

— Не само лесно, а и неоспоримо. Кой ще оспори какво бих направил тогава, след като реагирах по този начин веднага след получаването на писмото на Даян?

Крис усети земята да се изплъзва изпод краката й.

— Можете да казвате каквото си искате, но никога няма да ме убедите в искреността си. Ако наистина Кевин ви интересува, оставете го на мира.

— Въртим се в затворен кръг. Не виждам никакъв смисъл да продължаваме. Зает съм, а съм сигурен, че и вие имате работа. — Той се насочи към изхода. — Ще тръгваме ли?

— Тръгвайте. Аз ще почакам, докато Кевин се нарадва на самолетите. Поне да има някаква полза от идването ми дотук.

Той се изсмя:

— Хубав опит.

— Какво има? Нали вашият детектив постоянно ни следи?

— Това е нещо, с което предпочитам да се занимая сам. А сега, ако сте готова?

— Трябва ми време да обясня на Кевин.

— Ще имате достатъчно време да му обясните, докато го карате към къщи.

— Учудващо. Тъкмо когато започна да мисля, че ви мразя колкото мога да мразя всеки друг човек, казвате нещо, което увеличава мизата.

Той не обърна внимание на опита й да го уязви.

— Искате ли аз да доведа Кевин?

Вместо отговор, тя отиде до прозореца, постоя малко до Кевин и приклекна до него.

— Познай какво ще ти кажа?

— Какво? — попита той, а вниманието му все още беше приковано към самолетите.

— Реших, че все пак можем да останем в Сакраменто.

Той я погледна с блеснали от възбуда очи:

— Наистина ли?

Тя кимна, защото не се доверяваше на гласа си.

Възбудата му изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила.

— Означава ли това, че няма да летим със самолет?

Искаше й се да плаче и да се смее едновременно. Типично в стила на Кевин беше да иска нещо в мига, в който са му го отнели.

— Не днес. Но някой ден ще летим.

— Обещаваш ли?

— Честна дума. — Тя се изправи и го хвана за ръка.

— Мога ли да кажа на Трейси?

Тя нарочно мина с Кевин покрай Мейсън Уинтър и излезе от сградата, без да го погледне.

— Разбира се.

— Може ли и тя да дойде? — запита Кевин.

— Зависи къде отиваме. — С всяка стъпка тя се чувстваше все по-притисната.

— Ще й кажа веднага, щом се приберем вкъщи.

Тя тайно изтри една сълза от ъгъла на окото си.

— Помни, че трябва да внимаваш с обещанията. Понякога те могат да наранят хората.

Той я погледна.

— Ти обеща, че ще имаме ново жилище.

— Зная.

— Няма нищо, мамо. И без това не беше хубаво обещание.

Тя разроши косата му:

— Може би не, но тогава изглеждаше най-доброто.

 

 

На път за вкъщи Крис и Кевин се отбиха в супера да купят хранителни продукти и половинка сух хляб, за да нахранят патиците в парка „Маккинли“. Когато отидоха в парка, Крис седна на тревата и започна да наблюдава Кевин, който внимателно дробеше хляба, за да бъде сигурен, че дори и най-плахите птици ще получат своя дял.

Беше направила всичко, за да насърчи щедростта и нежността у Кевин. Светът, в който той щеше да живее, щеше да се нуждае от хора, които да намират най-подходящи решения за безнадеждни ситуации на високо политическо ниво или просто във всекидневния живот.

Всичко онова, което преди за Крис беше напълно далечно и чуждо — мирът, братството и разбирателството между държавите, спасяването на земните ресурси чрез рециклиране, защитаването на застрашените от изчезване видове, защото загубата на един се усещаше от всички — след появата на Кевин в живота й се беше превърнало в нейна мисъл и грижа. Тя искаше да направи всичко възможно, за да бъде сигурна, че светът, който той и неговото поколение щяха да наследят един ден, ще бъде по-добър от нейния. Идеята беше проста, но мъдра. И нейните действия бяха най-добрият начин да покаже на Кевин колко много го обича.

Когато хлябът свърши, те се разходиха сред градината от рози и после отидоха до тенис кортовете да погледат две жени на средна възраст, които пропущаха топката по-често, отколкото я улучваха.

Накрая, когато Крис не можеше да отлага вече завръщането им у дома, тя и Кевин се изкачиха обратно до колата и изминаха няколкото преки до Четирийсет и втора улица. След като влязоха вкъщи, тя се обади на Мери и попита дали Кевин може да прекара следобеда у тях.

Ако искаше да спечели битката с Мейсън Уинтър, трябваше да направи всичко възможно да засили превъзходството си. Изпрати Кевин до къщата на Хендриксън и почака, докато той влезе. Обеща на Мери, че ще й обясни какво става, когато се върне да прибере Кевин. Прибра се вкъщи и си уреди среща с Пол Майкълс за следващия ден. Въпреки че той със сигурност щеше да твърди, че не е подходящият за този случай, защото не се занимава със семейно право, за Крис бяха по-важни страстта и вниманието, които щеше да употреби в борбата й срещу Мейсън, отколкото опитът. Само защото правото беше на страната на Мейсън Уинтър не означаваше, че това, което той прави, е правилно.

Прекара останалата част от следобеда в разопаковане на багажа.