Джорджия Боковън
Брак по сметка (10)

Глава десета

Мейсън Уинтър прелистваше купчината доклади върху бюрото си и се опитваше да се концентрира върху нещо, което миналата седмица беше изглеждало спешно, но сравнено с първата среща със сина му, беше минало в края на списъка му с приоритети.

Компанията „Уинтър Констракшън“ имаше прекалено много разклонения, за да може сам да контролира всичките. Той подлудяваше себе си и всички наоколо, като се опитваше да бъде на различни места по едно и също време. Проекти се преглеждаха бегло, когато беше нужна личната му преценка, редовно пропускаше заседанията на управителния съвет заради благотворителните сбирки, които спонсорираше, а личен живот почти нямаше. Единствените му посещения през последните шест месеца бяха на събития от рода „да види и да бъде видян“. Единственият път, когато се беше любил през това време, беше с репортерка, която беше дошла да вземе интервю един следобед и остана до следващата сутрин.

Основният проблем на Мейсън за наемането на човек, който да контролира средната и горната част от компанията, беше отказването от личното обвързване, което според него беше довело „Уинтър Констракшън“ до настоящото му положение. Беше дошъл в Сакраменто, за да докаже нещо — че може да играе с големите клечки и да побеждавана местно равнище, както беше побеждавал в Лос Анжелис, само че с не толкова амбициозни проекти. Беше го направил, и то за по-малко от половината време, което беше смятал, че ще му бъде нужно.

Само двама души бяха заслужили безрезервното му доверие през четиринайсетте години, откакто притежаваше компанията. Единият от тях беше помощничката му, Ребека Къркпатрик, а другият — Травис Миликин, който все повече и повече контролираше работата по строежите на „Уинтър Констракшън“. Беше стигнал до етапа, когато се нуждаеше от още един — някой честен, сигурен и лоялен, който можеше да различи лъжата, преди да чуе края на изречението, който можеше да забележи лошата работа на някой предприемач и да държи на своето, когато крещи с шефа си. Не искаше много — бой скаут с твърдостта и свирепостта на гладна акула и цинизма на агент от ЦРУ би бил достатъчен, поне за начало.

Беше наясно, че няма да може да отдели необходимото внимание на вземането на решения, затова събра докладите и ги остави настрана. Погледна през прозореца към безоблачното небе. За да може да вижда безпрепятствено наоколо, той беше разположил кабинета си на двайсет и седмия етаж на първата си сграда в Сакраменто. Часовете, които прекарваше зад бюрото, бяха предназначени да го предпазват от непрекъснатото усещане за конкуренция, което го обхващаше винаги, когато видеше нечие друго здание. Беше благороден, но неуспешен опит.

Всички — от архитекта до градския плановик — го предупреждаваха, че никога няма да може да продаде апартаментите на последния етаж, които той настояваше да бъдат включени в сградата. Беше му повтаряно отново и отново, че центърът на града е жилищна пустош, населявана единствено от приходящи пътници и бедняци, и никой от онези, които могат да си позволят да купят неговите скъпи жилища, нямал да иска да живее там. Три седмици след началото на строителството той беше подписал документите за продажба на последния апартамент, запазвайки за себе си надстройката.

Съжаляваше единствено за това, че в стремежа си да покаже лоялност и интерес към обществото и да привлече вниманието на местните средства за информация, беше наел дизайнер от Сакраменто да обзаведе кабинета и апартамента му. Крайният резултат все едно беше излязъл от страниците на списание за архитектура — стерилен и претенциозен. Макар че стилът на обзавеждане в кабинета и апартамента да беше различен, той се чувстваше еднакво неуютно и в двата. Тихомълком беше започнал да търси някой, който да обзаведе колкото може по-скоро и двете места, без непоправимо да нарани нечие крехко его.

Беше потънал в мисли, а нефокусираният му поглед се беше спрял на портрета на Джон Балдесари на отсрещната стена, когато Ребека Къркпатрик влезе и отново го върна в действителността. Трийсет и осем годишната Ребека беше висока и слаба, с кестенява коса, която някога е била руса, и кехлибарени очи, почти напълно скрити зад дебелите рогови очила.

— Свърза ли се с Тони относно онези суми, които бяха надхвърлени? — запита той.

Тя подхвърли една кафява папка на бюрото му:

— Той твърди, че самият ти си ги одобрил преди три дни.

— Как ли пък не! — Той се пресегна към вътрешния телефон и натисна бутона. — Джанет, извикай Тони на телефона.

Ребека задържа ръката му:

— Почакай малко, Мейсън. Двамата трябва да си поговорим, преди да се нахвърлиш върху Тони. През последната седмица на няколко пъти си казвал на хората различни неща, за които после си забравял.

Той хвърли на Ребека поглед, който сякаш казваше: „Дано да си наясно какво правиш“, натисна отново вътрешния телефон и излая:

— Задръж обаждането.

Изминаха няколко секунди, докато Ребека изучаваше шефа си, очевидно объркана от това, което виждаше.

— Какво ти става, Мейсън?

— Мислех, че си дошла тук, за да говорим за Тони — Той се облегна назад с ръце, скръстени на тила. — Ако за това си тук, продължавай. Ако не — излизай. Имам среща след половин час и искам да прочета бележките си, преди да отида.

— Олеле, наистина ли голямата лоша мечка има трън в лапата си?

— Ако не съм в прекрасно настроение, това не засяга никого другиго, освен мене.

— Гледаме само себе си, така ли?

Мейсън я погледна, останал без думи. Ребека никога не му отпускаше юздите, но имаше достатъчно разум, за да запази разстояние, когато беше необходимо.

— Посочи ми една основателна причина, заради която да не те уволня — заяви той, показвайки й, че го притиска прекалено много.

— Лесно е — не си мазохист. Аз съм ключова фигура в тази организация и ти го знаеш, както и аз.

На устните му се изписа горчива усмивка. Той се наведе напред на стола.

— Къде те намерих?

— Няма значение. Не можеш да ме замениш. Няма друга като мене.

— Нещо, за което всички трябва да сме благодарни — Той изстена.

— А сега ми кажи какво те гризе отвътре.

— Не.

— Знаеш, че ще ми кажеш.

— Не и този път, Ребека — отвърна той тихо, без гняв в гласа.

— Добре. Само помни, че съм тук, ако ти… — спря по средата тя, а очите й изведнъж се разтвориха, защото изведнъж се досети. — Видял си го, нали?

На Мейсън му се прииска да отрече, но знаеше, че е безполезно. През тези четиринайсет години, в които Ребека беше заедно с него, той никога не беше успявал да скрие истината от нея. Беше го виждала и в най-добрите, и в най-лошите му моменти и беше оставала до него, когато всички останали бягаха. Тя беше неговият довереник, в който той вярваше безрезервно. Беше идеалният асистент в този мъжки свят. С безличните си бизнес костюми, Ребека беше способна да се изгуби на заден план на срещи, пренебрегвана от мъже, които нямаха никаква представа, че тя наблюдава и анализира всеки техен ход.

— Преди три дни — призна той, макар че предпочиташе да задържи това само за себе си.

Тя седна в края на бюрото.

— Мислех, че оня нахакан млад адвокат, който си наел, ти беше казал да стоиш настрана, докато той намери някои отговори.

— Да, така е.

— Но, както обикновено, ти не го послуша.

— Малко по-сложно е.

Загрижеността измести възбудата в погледа й.

— По дяволите този адвокат. Кажи ми как изглежда.

Мейсън се усмихна.

— Много прилича на момчето от снимката, но е и някак различен. Много странно се почувствах, когато го видях. Все едно виждах себе си преди трийсет и пет години. Той има структурата на Уинтър — тесен ханш, къси крака и дълъг труп.

— Чии очи е взел?

— На Даян.

Тя кръстоса крака и се облегна назад, като обхвана с ръце тялото си.

— Сигурно ти е било много тежко.

— Не колкото си представях. В него има много от мене и Даян, но и много, което си е само на Кевин.

— Харесва ми името.

— Дядо ми се казваше така.

— А какво мислиш за нея?

Той стана и отиде до страничната масичка, за да сипе по чаша кафе.

— Все още мисля върху това. Мнението ми при влизането беше различно от мнението ми на излизане.

— О? — възкликна тя с възбудено любопитство. — Как си го обясняваш?

— Тя каза, че не знае за писмото.

— И ти й повярва?

— Сега — да. В реакцията й се усещаше страх и враждебност, но не и вина. — Той подаде на Ребека чашата с кафе и седна.

— Как изглежда?

— Средно висока, не толкова слаба като Даян, но също като нея дългокрака.

Ребека се разсмя.

— Опитай се да повториш това бързо пет пъти.

Мейсън отпи една голяма глътка кафе, без да забелязва, че то изгори езика му.

— Има ужасни очи — от онези, които проникват до мозъка на костите ти. Имам чувството, че Кевин не може лесно да я измами.

— Ще ти разреши ли да го виждаш?

— Не доброволно. — Той се ухили. — Не зная защо, но тя не ме хареса.

Ребека беше истински изненадана:

— Виж ти.

Изминаха няколко секунди, преди Мейсън да проговори отново. Когато това стана, той беше тих и спокоен:

— Разчитах да си тръгна и да се престоря, че никога не се е случвало, но щом го видях, се усетих окован. Колкото можех да полетя, толкова можех и да си тръгна.

— Казах ти.

— Да, зная, но не ти вярвах. Никога не съм си мислил, че бащинството е за мене.

— Това е повече от бащинство — отвърна ти тихо. — Кевин те връща към Даян.

Личният телефон на Мейсън иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Да? — Той слушаше внимателно, после бутна стола си назад и стана. — Веднага идвам.

— Какво е станало? — запита разтревожено Ребека.

— Нищо, което да ме изненада — отвърна той, взе сакото си и тръгна към вратата.

— Кристин Тейлър действа точно така, както и аз бих постъпил при подобни обстоятелства. Сега зависи от мене да я убедя, че няма да може да се измъкне.

— Успех — каза Ребека.

— Благодаря, но не ми е нужно пожелание.

— Може би не, но аз все пак бих наглеждала тила си, ако бях на твое място — отвърна тя и излезе заедно с него в коридора. — Не само мечките пазят ревностно малките си.

— Кристин Тейлър е най-малкият ми проблем.