Джорджия Боковън
Брак по сметка (1)

Глава първа

Никой не трябва да умира през август — не и на двадесет и шест години — още повече, когато се казва Даян Тейлър.

Думите отекваха в съзнанието на Кристин Тейлър като молитва на страха и отчаянието.

Не и Даян. „Моля те, Господи, не моята хубава сестричка! Не позволявай това да се случи. Нека остане просто кошмарен сън.“

Крис отвори ципа на чантата, с която беше влязла в къщата преди по-малко от половин час, и изсипа съдържанието й върху леглото. С треперещи ръце започна да преглежда купчината, като отделяше бельото. След това отиде до старинната тоалетна масичка, дръпна рязко горното чекмедже и без да гледа, напълни ръцете си с коприна и сатен. После смъкна дрехите от първите три закачалки в гардероба, грабна чифт обувки с нисък ток и захвърли всичко в куфара.

Разбира се, това е кошмар, убеждаваше тя себе си, докато натъпкваше дрехите, за да може да затвори ципа. След уикенда, който току-що беше прекарала, полагаше й се и някакъв кошмар.

Но не и такъв. Болеше прекалено много. Беше време да се събуди.

Погледна часовника на нощното шкафче. Полетът й за Сакраменто беше след по-малко от час и половина. Тя прокле недалновидността си да купи апартамент в най-отдалечената от летището част на Денвър. Ако изпуснеше този полет, щеше да й се наложи или да изчака до сутринта, или да лети до Сан Франциско и оттам да се прехвърли на друг самолет. И в двата случая щеше да е прекалено късно, ако се съдеше по съобщението на майка й.

Как можеше Даян да умира в такъв обикновен ден?

Как беше могла Крис толкова лесно да промени резервацията си за вечерния полет в неделя от Канзас Сити за понеделник сутринта, така че да се наспи добре? Тогава изглеждаше толкова логично, идеалното решение, но да отиде на работа директно от летището означаваше, че тя е била далеч от телефонния секретар вкъщи пет, а не четири дни.

Крис потрепери, когато си помисли колко близо беше до това да отложи изслушването на съобщенията с още един ден. Беше се прибрала изтощена, нямаше сили дори да си направи сандвич с фъстъчено масло. След трите поредни конференции извън щата през уикендите й се събираха двадесет и два дни непрекъсната работа, без да й се вижда краят. Като мениджър по продажбите на новата светла бира, която компанията „Уейнсрайт Брюинг“ трябваше да представи на пазара след два месеца, тя знаеше, че успехът или провалът щяха да зависят до голяма степен от работата, свършена през подготвителния етап. Въпреки че и вкусът на изделието беше важен, той не беше нищо в сравнение с образа, който представяше продукта. Случаят с хладилниците за вина беше урок по маркетинг, който никой в индустрията нямаше скоро да забрави.

Тя беше тръгнала вече към вратата, когато някакъв непреодолим импулс я накара отново да се обади на майка си. Вече три пъти беше опитвала, но никой не й отговаряше. Пусна чантата на плочките и се върна при телефона в дневната. Докато чакаше да я свържат, в ума й отново изникна сцената отпреди час.

В продължение на пет минути се беше опитвала да не обръща внимание на светещата червена лампа на телефонния секретар, после беше въздъхнала примирено и беше превъртяла касетата.

След познатия сигнал беше прозвучал един също толкова познат глас:

— Кристин, майка ти е. Нямаш представа колко презирам тези проклети машинки. Искам да знаеш, че ако не беше толкова важно, щях да затворя.

Беше типично за майка й да поздравява и да заплашва в същото време. Крис се беше преместила в Колорадо преди десет години, защото смяташе, че разстоянието може да спаси малкото, което беше останало от взаимоотношенията между майка и дъщеря. На двайсет и две години всичко изглеждаше възможно.

— Сестра ти ме помоли да се обадя. Според нея, ти може би ще искаш да знаеш, че тя лежи тук в болницата. Припомних й колко си заета с тази твоя работа и колко трудно ще ти бъде да се откъснеш от нея, но тя настояваше, че трябва да знаеш. Както и да е, лекарите смятат, че положението изобщо не е обещаващо за бебето… нито за Даян. Тя иска да дойдеш, но аз й казах да не разчита прекалено много. Ти правиш само това, което искаш. Винаги е било така.

Лекари? Бебе? Сакраменто? Какво, по дяволите, ставаше? Крис беше говорила със сестра си наскоро. Тя се напрегна да си спомни точно кога се беше чула за последно с Даян. Сърцето й подскочи. Наистина ли е било през май? Преди три месеца и половина?

Даян й беше звъннала в деня преди собствения си рожден ден, защото знаеше, че Крис го помни и винаги го отбелязва с телефонно обаждане и голям букет пролетни цветя. Беше казала, че отива извън града и не иска да пропусне обаждането на Крис, нито пък да остави цветята да украсяват прага й, докато отсъства. Беше накарала Крис да й обещае, че ще изпрати два пъти по-голям букет следващата година като компенсация за този.

Преди да затвори телефона, Даян се беше впуснала в сложни обяснения относно някакви проблеми с телефонните линии. Накрая беше казала на Крис да не се безпокои, ако не може да се свърже, а да й изпрати кратка бележка по пощата. Веднага след като пристигнела, Даян щяла да й се обади.

Сега всичко идваше на мястото си, макар че тогава изглеждаше доста странно — но съвсем не обезпокоително или заслужаващо внимание. Крис нямаше никакви причини да не вярва на Даян, те никога не бяха крили нищо една от друга.

Досега.

Останалата част от разговора им беше посветена на настоящия мъж в живота на Даян — колко добре се чувства от това, че е самостоятелна и колко й харесва да живее в Лос Анжелис. Изобщо не беше споменавала за някакво бебе или, не дай боже, за връщане в Сакраменто.

Крис беше опитвала няколко пъти да се обади, но винаги попадаше на записано съобщение, че телефонът на Даян е откачен и тя няма нов номер. И тъй като нямаше нищо важно за казване, Крис беше решила да не пише и да опита да се свърже по-късно.

Какво, по дяволите, трябваше да означава това „Не изглежда обещаващо за Даян или за бебето“? Колко типично за майка й да бъде загадъчна и дори когато ставаше дума за нещо важно — да протака, за да оставя чувство за вина.

Следваше съобщение от приятел, а после отново гласът на майка й:

— За бога, Кристин, къде си? Сестра ти се нуждае от тебе. Сега!

Нотката на страх в гневния глас на майка й беше накарала Крис да потрепери. Тя погледна към часовника над телевизора. Осем и половина. Стомахът й се сви, докато ставаше и прекосяваше стаята. Преди колко часа се беше обадила майка й? Преди колко дни?

Тя изключи телефонния секретар, вдигна слушалката и набра цифрите, които принадлежаха на Хариет Тейлър още отпреди раждането на Крис.

Никакъв отговор. Въпреки че й изглеждаше цяла вечност, сигурно не беше изминала и минута, откакто Крис стоеше обзета от колебание. Дали майка й не преувеличаваше? А ако не преувеличаваше? Крис не можеше да поеме риска. Тя започна да телефонира на различни авиокомпании.

Крис отново погледна към часовника, а после към куфара до входната врата. Изчака телефона да позвъни за шести път и тъкмо беше готова да затвори, когато един задъхан глас отговори:

— Домът на Тейлър. — Беше Мадлин Давалос, приятелка на майка й, която живееше заедно с нея.

— Мадлин, Крис е. Майка ми е оставила съобщение…

— О, Крис! — възкликна тя. — Толкова се радвам, че най-после си се върнала. Майка ти се беше поболяла от притеснение. Тя ще бъде доволна, че си тук. Къде си? На летището ли? Искаш ли някой да те посрещне?

— Вкъщи съм си, Мадлин. Току-що чух съобщението и исках да разбера какво става…

С болка в гласа Мадлин каза:

— Трябва веднага да дойдеш, Крис. Докторът каза, че не й остава много време. Майка ти е в болницата. И двете сме там денонощно. Аз се отбих само за да взема нови хапчета.

— Какъв лекар? — попита Крис, която се опитваше да свърже неразбираемите подробности.

— Монро. Той е онко… онко… лекарят по ракови заболявания, който лекува Даян.

— Даян е болна от рак? — промълви Крис.

— Откриха го, когато тя отиде на преглед за бебето. — Гласът на Мадлин се пречупи. Настъпи мълчание, после се чу сподавено хлипане. — Тя иска да те види, Крис. Непрекъснато пита дали си пристигнала.

— В коя болница е?

— В същата, в която постъпи баща ти, когато получи инфаркт.

— Имаш ли телефона?

Мадлин млъкна.

— Кристин, имаш време или да се скараш с майка си по телефона, или да дойдеш и да видиш сестра си, преди да умре. Нямаш време и за двете.

— Кажи й, че идвам — омекна накрая Кристин. Щеше да остави слушалката, но нещо я накара да каже: — Мадлин?

— Да?

— Кажи на Даян, че я обичам… и съжалявам, че не съм била с нея през това време.

— Тя го разбира. Просто побързай.

— Тръгвам. — За минута тя се поколеба дали да съобщи на Мадлин с кой полет пътува и да помоли някой да я чака, но след това се отказа. Мадлин щеше да бъде достатъчно заета с Хариет. Ако Крис стигнеше навреме, от летището можеше да уреди кола под наем, която да я чака в Сакраменто. Ако не, там щеше да вземе такси.

 

 

Куп объркани спомени се промъкваха покрай отчаянието й и намаляваха безумната тревога на Крис, когато тя се отклони от магистралата и тръгна към болницата по тъмните, обградени с дървета, улици. Крис не само приветства спомените, тя се хвана като удавник за тях, за да спре да мисли какво ще завари, когато отново види Даян.

Преди десет години Крис не беше просто напуснала Сакраменто — беше избягала. Няколкото пъти, когато се беше връщала, не бяха помогнали на раните да заздравеят. При всяко посещение й стигаше само да прекрачи прага на къщата, за да разбере, че причините, които я бяха накарали да напусне, никога нямаше да бъдат премахнати от нещо толкова лекуващо като времето. Накрая, преди четири години, след едно особено ожесточено скарване, тя се беше отказала и беше отстъпила Калифорния на майка си.

Но сега разбираше, че беше изоставила и Даян. Никога не беше имала такова намерение. Крис вярваше във всяка дума, която изричаше тогава пред сестра си: разстоянието ще ги разделя само физически, но в сърцето, душата и съзнанието те ще останат както досега — дори по-близки, докато шестнайсетгодишната тогава Даян не навършеше осемнайсет, за да дойде да живее заедно с Крис.

Само че не бяха включили в плановете си гаджетата, колежа и работата. Никога не заживяха заедно, след като Крис напусна Сакраменто. И несъзнателно бяха повярвали, че винаги могат да го направят, или ако невинаги, то поне през следващите четирийсет или петдесет години. Тази вяра ги беше направила самонадеяни.

Можеше ли обаче да са се отчуждили толкова много, за да си помисли Даян, че повече не може да се обади на сестра си? Възможно ли беше? Тази мисъл разтърси Крис.

Тя почти беше подминала болницата, когато забеляза познатата сграда и се изправи на спирачките. Това, което преди беше едно отделение, сега беше станало цял комплекс — още едно доказателство за разрастването на града. Тя паркира и се отправи към входа със свито сърце.

„Моля те, Господи! — молеше се тя наум. — Моля те, моля те, моля те, нека все още да е жива! Толкова много неща имам да й казвам! Не искам някакво чудо, просто достатъчно време, за да й кажа, че я обичам. Моля те, Господи!“

Лошо осветеното фоайе беше празно. Стъпките й отекваха силно върху покрития с плочки под, докато се приближаваше към регистратурата.

Някъде в лабиринта от офиси зад бюрото се чуваше тракането на пишеща машина. Крис натисна сребърния звънец на плота и зачака. Минаха няколко секунди. Тя позвъни отново.

— Ало? — каза тя, облегната на плота.

— Кристин! — извика я някакъв глас зад нея. — Ти ли си?

Крис се обърна. Срещу нея стоеше тъмнокоса жена.

— Мадлин?

— Оглеждах се за тебе.

— Как е тя? — попита Крис. — Няма значение. Просто ми кажи къде е. После ще ми разкажеш всичко останало.

— Ще те заведа при майка ти. — Мадлин говореше толкова тихо, че Крис трябваше да се напряга, за да я чуе.

— Не съм дошла заради нея… — Крис забеляза подутите очи на Мадлин и преглътна трудно поради заседналата в гърлото й буца.

— Ела с мене — каза Мадлин и протегна ръка към Крис.

— Кажи ми…

— Не съм аз тази, която трябва да ти го каже.

— Моля те, Мадлин — помоли тя. — Не искам да го чуя от майка си.

Възрастната жена се втренчи в Крис за няколко секунди. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя повдигна рамене и накрая просто каза:

— Нея вече я няма.

— Какво искаш да кажеш с това „нея вече я няма“? — попита Крис, като с усилие се опитваше да говори твърдо и се стараеше да вярва, че с разума си може да задържи по-далече немислимото. Сестра й не можеше да бъде мъртва! Подобни неща се случваха само на другите хора. Хора, за които четеше във вестниците, трагедии, които те натъжават, докато не обърнеш страницата и не откриеш обява за разпродажба на телевизори, какъвто искаш да си купиш.

— Тя почина… преди десет минути.

— Десет минути? — попита сковано Крис. Какво беше това? По-малко време, отколкото беше необходимо, за да се освободи пистата; по-малко време, отколкото трябваше на пътниците преди нея да слязат от самолета или да уреди колата под наем да я чака, когато пристигне в Сакраменто. — Не ти вярвам — каза тя и цялата й защита рухна. Тя се облегна тежко на стената. — Не мога да повярвам.

Мадлин прегърна Крис.

— Зная. Исках да ти кажа по-рано, но Даян не ми разреши. Беше сигурна, че всичко ще се оправи. Не искаше да те безпокои. Знаеш каква е… каква беше.

Крис се отдръпна. Не беше толкова наивна, за да смята, че нищо в живота не може да повали сестра й, но да повярва, че има нещо, което не й дава да се изправи никога отново на крака, изглеждаше като предателство.

— Сигурна ли си, че е мъртва? Тя е истински борец — настояваше Крис. — Беше борец от деня, в който се роди.

— Зная. Но сега това не беше достатъчно.

Раменете на Крис увиснаха примирено.

— Защо не е казала на никого?

— Знаеше, че ще се опитаме да я убедим да направи аборт. Даян си беше просто Даян. Тя наистина вярваше, че е непобедима. Мислеше, че ракът може да бъде овладян, докато роди бебето. Но това, което й беше останало, бяха само седем месеца. — Мадлин извади от джоба на полата си носна кърпичка и избърса очите си. — До миналата седмица майка ти дори не знаеше, че Даян е в града.

— Можела е да отиде другаде. Защо е дошла тук? Тя мразеше този град също като мене.

— Там, където е била, не е могла да намери лекар, който да се грижи за нея. Затова се е обадила на д-р Линден. Казал й да дойде в Сакраменто, за да я лекува. После обаче решил, че трябва да повика д-р Монро, защото ракът се развивал бързо. Те опитаха всичко, Крис… — Тя спря, за да изтрие отново очите си. — Що се отнася до това, че не ти се е обадила, за да й помогнеш, сигурна съм, че го е направила, за да не те тревожи, а не защото е смятала, че няма да я подкрепиш.

— Да ме тревожи… да ме тревожи?! — извика Крис и се отдръпна сърдито от Мадлин. Приносителят на съобщението по някакъв начин беше обвързан с него и се беше превърнал в удобна мишена за обвинения. — Отказвам да повярвам, че е дошла в тази проклета болница, за да умре само с тебе и майка до леглото й, просто защото не е искала да ме тревожи. Не е логично. Сигурно има нещо друго.

Мадлин поклати тъжно глава:

— Не зная какво да ти кажа. Ако мога по някакъв начин да го направя по-леко за тебе…

Гневът на Крис изчезна толкова бързо, колкото се беше появил.

— Кажи ми, че не е истина — примоли се тя.

— Бог знае, че бих искала. Тя ми беше като собствена дъщеря.

Няколко минути изминаха в мълчание. Постепенно Крис започна да забелязва заобикалящата я среда. Тракането на пишещата машина беше спряло, някаква жена стоеше на регистратурата със загрижено изражение на лицето си.

— Искам да я видя — заяви Крис.

— Ще те заведа — кимна Мадлин.

 

 

Крис бутна тежката дървена врата и когато тя тихо се отвори, застана закована на прага. Погледът й мигновено се насочи към леглото и към неподвижната фигура под жълтите завивки. Дори и на неясната светлина не можеше да си внуши, че сестра й е просто заспала. Остави вратата да се затвори зад нея и изчака щракването, което й показа, че вече е сама, извън полезрението на любопитния свят, който все още вярваше, че на сутринта слънцето ще изгрее, свят, който все още различаваше доброто от злото.

Нямаше никакви цветя, нито картички, нито балони — никакви пожелания за скорошно оздравяване на пациента. Очевидно тези, които знаеха, че Даян е в болница, бяха наясно, че тя е дошла тук да умре.

Крис се приближи до леглото и погледна лицето на сестра си. Болката беше издълбала дълбоки бръчки около очите и устата й и тя изглеждаше по-скоро на петдесет, отколкото на двайсет и шест години. Двайсет и шест. Единствените хора, които умираха от рак на двайсет и шест години, бяха онези от филмите по телевизията. Подобни неща не се случваха в реалния живот. Не и в живота на Крис. Не и в този на Даян.

Но сега се бяха случили.

Крис се опита да изглади бръчките около очите на Даян, после я целуна и посегна към ръката й.

— По дяволите, Ди — каза тя със задавен глас. — Ти си го криела през цялото време, не можа ли да почакаш още десет минути? Не знаеше ли колко ще ме заболи, ако си отидеш, без да мога да ти кажа сбогом? — Тя затвори очи, като отчаяно искаше да не запомня сестра си в този вид. Не искаше да си я спомня така. Искаше да си спомня усмивката й, очите й, които сякаш танцуваха, трапчинките на бузите й. — Аз щях да те изчакам.

От окото й се отрони една сълза, която падна безшумно на опънатия жълт чаршаф и образува неправилен кръг.

— Бих направила всичко за тебе… всичко, за което би ме помолила.

Зад гърба на Крис се чу тихото бръмчене на мотор.

Тя настръхна. След четири дълги години звукът от инвалидния стол на майка й си оставаше все така познат.

— Тя помоли — каза Хариет, като се придвижи от тъмното на светлото. — Това бяха последните й думи.

Колко типично за майка й да й отнеме дори тихото сбогуване с единствения й скъп човек!

Крис се обърна, готова за борба. Думите заседнаха в гърлото й. Хариет Тейлър беше остаряла много, откакто я беше виждала за последен път. Въпреки че гърбът й беше все така изправен, артритът беше продължил да разрушава останалата част от тялото. Изглеждаше два пъти по-малка, крехка и уязвима. В очите й имаше тъга, която разсея и последния гняв на Крис заради натрапването й.

— Надявам се, че наистина мислеше това, което току-що каза на сестра си — продължи Хариет. — Да изпълниш всичко, което тя поиска от тебе.

— Разбира се.

— Добре. Това ще улесни нещата.

В съзнанието на Крис прозвуча някакво предупреждение.

— Защо просто не ми кажеш какво е искала Даян?

Хариет се втренчи в мъртвата си дъщеря и остана дълго време така, сякаш не осъзнаваше присъствието на тази, която все още беше жива. Накрая отново вдигна поглед към Крис, а в очите й имаше следа от стария огън.

— Помоли да вземеш сина й и да го отгледаш като собствено дете.