Шарлот Хюз
Хулиганът (6)

Шеста глава

Каси изруга, щом тапетът увисна от тавана на банята върху главата й. От усилието по врата и между гърдите й се стичаше пот.

— Проклети тапети! — каза тя на глас. — Проклета баня! — добави със стиснати зъби. — Защо не са построили нормално помещение, ами тая ротонда?

Надникна изпод тапета в пълно безсилие. Залепването му по заоблената повърхност на тавана се беше оказало безнадеждна работа. Обзе я желание да го разкъса на парченца, но се сдържа.

— Чук-чук — прозвуча мъжки глас от другата страна на вратата, оставена отворена заради горещината. Блу я отвори още по-широко и в недоумение вдигна вежди. — Какво правиш?

— Карам си почивката на Бахамите — отвърна тя язвително. — Като ме гледаш, как мислиш?

— Май не разбираш много от лепене на тапети.

Търпението й беше изчерпано и тя ядно отвърна:

— Нямам докторска степен, ако за това намекваш.

— Чакай, нека го подържа за малко. Ръцете ти сигурно са се уморили — каза той, като влезе.

Каси с облекчение прие предложението и слезе по стълбата.

— Благодаря, Блу. Проклетата стена е виновна. Как да облепиш нещо, което сякаш е строено от средновековен архитект?

— Много внимателно — рече той. — Къде ти е лепилото?

— На кухненския плот. Използвам го за работно пространство. Представа нямаш колко трябва да е дълъг всеки тапет.

— Донеси ми лепилото и една четка.

— Защо?

— Просто го направи.

Каси предпочете да не спори. Върна се след секунди с кофа лепило и голяма бояджийска четка. Блу потопи четката в кофата и намаза онези части от тапета, които бяха започнали да просъхват.

— Много по-лесно е да боядисаш банята — каза той. После притисна тапета към стената и го пренесе през тавана до отсрещната страна. — Подай ми гъбата.

Младата жена го наблюдаваше с критично око.

— От извивката виси!

— Подай ми четката!

— Йес, сър!

Блу изглади тапета по стената, после внимателно го притисна върху извивката.

— Не си оставила достатъчно за извивката — констатира той. Отстъпи назад и погледна.

— Къде си се учил да лепиш тапети? — попита Каси, все още смаяна, че беше го направил с такава лекота.

— Не са много нещата, които не умея, мисис Д’Клер — каза мъжът. — Всичко съм вършил, за да си изкарам хляба — от миенето на чинии до изгребването на оборски тор. — Замълча, после наперено вдигна глава. — Разбира се, на тъмно съм най-добър.

— Изненадана съм.

— Защо?

— От такъв като теб по-скоро бих очаквала да използва огледала и прожектори, за да може да се радва на способностите си.

— Хм. Никога не съм използвал огледала. Може би ти ще ме посъветваш къде е най-добре да ги сложа. Представям си отражението ти…

— Недей — каза тя просто, но категорично. — Не ме допускай във фантазиите си, защото само ще се разочароваш.

— Защо, толкова ли си зле с позирането?

— Моля те, излез оттук. Виждаш, че имам работа.

— Защо го правиш ти, когато за това си има квалифицирани хора?

— Защото ми се прииска да бъда полезна с нещо. Мейвис се занимава с домакинството, децата са се заиграли… Трябва да върша нещо.

Той кимна, сякаш я разбираше.

— Хубави цветове си подбрала. Как се наричат?

— Тревистозелено и бордо. Ще отговарят на мебелите.

Тя излезе от стаята и се върна в кухнята, където премери още един лист от тапета.

— Трябва да ги режеш около три сантиметра по-дълги, за да може да напасваш шарките — каза Блу.

— Знам — излъга Каси.

— Искаш ли да ти помогна? Ще облепя банята за нула време.

Тя го погледна подозрително.

— Защо искаш да ми помагаш?

Блу поклати мургавата си глава по начин, който я караше да настръхва.

— Защото съм добър човек.

— Недотам добър.

Мъжът въздъхна:

— Всъщност искам услуга.

Каси скръсти ръце.

— Защо ли не можеш да ме изненадаш? Няма да стане. Не предлагам сексуални услуги. Дори ако трябва да лепя тия тапети до края на живота си.

— Хайде сега, мисис Д’Клер! Наистина съм шокиран! — каза Блу и очите му заблестяха. — Нима смяташ, че ще падна толкова ниско да помогна на дама срещу сексуална услуга?

— Не смятам, съобщавам факта. — Тя вдигна очи и видя, че той е сериозен. — Е, добре, каква е услугата? — По дяволите, този мъж можеше да я накара да се съгласи почти на всичко, когато я гледаше по такъв начин.

— Трябва ми придружителка. Заел съм се с един благотворителен проект и вечерята е днес.

— О? Да не искаш да построиш публичен дом до градския съвет? — попита тя развеселено.

— Говоря сериозно, Каси. Тази вечер ще събираме пари за самотни стари хора. Искаме да организираме нещо като социален патронаж по домовете, а също и редовни визити от медицински сестри. Освен това смятам да помоля хората да се ангажират с посещение на някой възрастен човек един път дневно.

След това обяснение Каси се почувства няколко сантиметра по-висока. Изведнъж й просветна, че у този човек има страни, които не е виждала. Беше свикнала с лекомислените му задевки, но не подозираше за сериозните му ангажименти.

— И не можеш да си намериш дама? — присмя се тя, сякаш току-що й бе заявил, че земята не е кръгла, както мислят всички, а плоска като палачинка. — Не го вярвам.

— Не съм казал, че не мога да си намеря, принцесо. Просто имам претенции към хората, с които излизам.

— Мислиш ли, че ще успеем да залепим тапетите навреме? — попита Каси, за да скрие възбудата си. Още се чувстваше неудобно заради елементарното си предположение. Просто не беше свикнала с новия Блу Мичъм:

— Вечерята няма да започне преди осем, но сигурно щях да свърша по-бързо, ако не носеше тези шорти и това горнище с презрамки.

— Тук е топло — запротестира тя.

— По дяволите, така е — каза той, забелязвайки, че зърната й се открояват под блузата.

Три часа по-късно цялата баня беше облепена в тапети. Блу се беше изправил отгоре на стълбата пред затворената врата, за да се увери, че листовете си пасват и са добре опънати. Каси с облекчение би избягала от тясното помещение на банята — по време на работата сексуалното напрежение помежду им беше такова, че можеше да избухне.

Той слезе от стълбата и се огледа.

— Какво ще кажеш?

— Свърши чудесна работа — каза тя. — Наистина ли ти харесват цветовете, които съм избрала? — По някаква причина мнението му беше важно за нея.

— Не разбирам много от тия работи, но мисля, че цветовете добре се връзват. Ти, изглежда, имаш талант да съчетаваш нещата. Помисляла ли си някога, че би могла да работиш като декоратор?

Тя се засмя:

— Не, знам само какво харесва на мен. Представа нямам какво може да се харесва на другите хора.

— Всичко ми харесва в теб. — В гласа му имаше закачлива нотка, но се чувстваше тъй, сякаш кръвното му налягане се е повишило значително през последните часове. Докато Каси бе стояла на стълбата, държейки листовете, а той опитваше да се съсредоточи върху лепенето, от него буквално се лееше пот. Дългите й бедра го бяха изкушавали до безпаметност. На няколко пъти му идваше да зареже тапетите и да я сграбчи.

Каси нямаше представа какво изпитва Блу, защото съзнанието й беше ангажирано със собствените й мисли. Най-сетне реши да ги произнесе на глас:

— Блу, съжалявам за онези приказки. Не знам защо трябва непрекъснато да сме на нож.

Той дойде по-близо и я погледна в очите:

— Аз знам, мила. Това е, защото дяволски се привличаме. Можеш да го отречеш, ако искаш, но аз го чета в очите ти. — После плъзна ръце около талията й и я привлече към себе си.

Каси бе като хипнотизирана от израза на лицето му.

— Не биваше да оставам в къщата ти — каза тя повече на себе си, отколкото на него. — Това нямаше да се случи, ако бях отседнала другаде.

— Какво лошо има, че между нас става нещо, Каси? — попита той нежно. — Миналото ми? — Следващото изречение произнесе почти шепнешком: — Произходът ми?

— Не ставай смешен. Ако се влюбя в някой, хич няма да ме е грижа, ако ще да, е наполовина шимпанзе. Вече ти казах — причината е в мен.

— Минало е достатъчно време да преживееш развода си. Сигурен съм, че не вехнеш по оня французин.

— Просто не искам да бъда използвана или отново наранена, Блу.

— И мислиш, че аз ще се държа така с теб?

— Не знам. Никога не бих могла да се отдам на някой мъж, ако и той не ми е предан.

Блу повдигна брадичката й, докато тя не го загледа право в очите:

— Признавам, че имах бурна младост и че жените все още ме привличат, но не съм извършил никакъв по-голям грях.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз съм свободен мъж, Каси. Никога досега не съм се обвързвал е жена. И докато не го сторя, не разбирам какво нередно има в начина ми на живот.

Сякаш стаята изведнъж се изпълни с присъствието на Блу — неговото докосване, уханието му… Каси беше зашеметена.

— Аз… не мисля, че ти си мъж, който би могъл да се обвърже с някоя жена — каза тя.

— Признавам, че жената трябва наистина да е специална.

Тя опита да се отскубне, но той сключи прегръдката си.

— Целуни ме, Каси.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Преследвам те, откакто се върна. Крадях си целувки при всяка възможност. Сега искам ти да ме целунеш и да ми кажеш дали ти харесва.

— Не мисля, че идеята е добра.

Погледът му я предизвикваше.

— Страх те е, че няма да се справиш?

— Разбира се, че ще се справя — отвърна му категорично. — Вече не съм на петнадесет години и не се боя от теб.

— Тогава какво чакаш?

Каси си пое дълбоко дъх и постави ръце на раменете му. Това е лудост, помисли тя. Но идеята беше изкушаваща. Тя се изправи на пръсти и докосна устните му със своите. Смяташе да го целуне едва-едва и да приключва, но Блу обви ръце около талията й и я прикова към тялото си. Главата й се въртеше от вкуса на устните му.

Блу допря устни към ямката на гърлото й. Усмихна се, щом почувства възбуденото туптене и разбра, че целувката я е развълнувала толкова силно, колкото и него.

— Толкова начини има, по които искам да те любя, Каси — прошепна той, устните му галеха ухото й. — Толкова неща искам да науча за тялото ти. — Дъхът му пареше бузата й.

— Блу, не казвай нищо повече. — Каси трепереше.

Начинът, по който прозвуча гласът й, го стресна. Вдигна глава и се взря в очите й, чийто цвят бе потъмнял, очи, от които всеки момент можеха да се изтърколят сълзи.

— Какво има, Каси? Много ли бързам? — Когато тя кимна, той се наруга наум. — Съжалявам, скъпа. Просто… ами ти си дяволски хубава. Гледам те и си мисля само за любов.

— Знам. И аз искам да ме любиш, Блу — призна тя. — Но съществуват прекалено много „ами ако…“. Не искам отново да ме наранят. Не искам децата ми да стават свидетели на страдания, които вече преживях с баща им.

— Аз никога няма да те нараня, Каси — каза той тържествено.

— Ще ме нараниш — усмихна му се тъжно тя. — Може да си се променил в много отношения, но хубавите личица още те привличат. И не само това — ти ще започнеш да вземаш всичките ми решения вместо мен. Ще се върна точно там, откъдето започнах.

— О, Каси, не.

— Необходимо ми е време. Дойдох тук, за да изградя нов живот с дъщерите си и точно това смятам да направя. Последното нещо, от което се нуждая, е една рискована връзка.

Той въздъхна тежко, затвори очи и наклони назад глава, питайки се още колко ще може да издържи — толкова я желаеше! Беше мъж, който винаги получаваше каквото иска и когато го поиска. Но не и с Каси. Сладката, чаровна, сексапилна Каси. Все не успяваше да я убеди. Непрестанно му се изплъзваше. Когато заговори, гласът му звучеше обидено и примирено:

— Ще се махна, щом това искаш. Може би така ще се почувствам по-добре. — Той я пусна и излезе, без да поглежда назад.

 

 

За място на благотворителната вечеря беше избран столът на гимназията. Най-малко дузина жени се трудеха целия ден в кухнята. Блу и Каси пристигнаха по-рано, за да проверят дали всичко е наред. Завариха няколко доброволки да застилат масите и да поставят върху тях вази с цветя.

— Сигурно ще ми потрябва помощта ти, щом хората започнат да пристигат — прошепна Блу. — Можеш да събираш парите или да надписваш листчета с имената.

— Най̀ ме бива с парите — каза тя със закачлива нотка в гласа.

Той се усмихна пресилено. И двамата се чувстваха неудобно след случката в банята, но това не му попречи да одобри вида й. Изглеждаше толкова сладка в памучната плисирана пола в прасковено, сиво и жълто-кафяво. Тънка плетена блуза в подобен нюанс подчертаваше цвета на бузите й. Чифт големи квадратни обеци бяха единственото й бижу. Блу носеше официален тъмносин костюм, но подозираше, че Каси нарочно се е облякла колкото може по-обикновено, за да не изпъква сред останалите. Сигурен беше, че гардеробът й е пълен със супермодерни копринени тоалети. При тази мисъл го напуши смях. Та тя щеше да изпъква дори и да се облечеше в парцали.

Изглежда, Каси обмисляше нещо.

— Защо си толкова сериозна? — попита Блу.

— Мисля, че ще е по-добре да събирам парите — прошепна тя. — Неприятно ми е да го призная, но съм забравила имената на повечето хора.

Той кимна с разбиране.

— Ще си ги припомниш. Просто ти е нужно време. — После й връчи метална кутия. — Вътре вече има за ресто. Вечерята струва осем и петдесет на човек. Половината от постъпленията ще отидат за проекта.

Каси седна до една стара позната от училище. Заприказваха се непринудено, а през това време тълпата започна да изпълва залата. По всичко личеше, че жените малко се притесняват от присъствието на Каси. Блу стоеше до масата и поздравяваше с добре дошъл всеки, който влезе. Каси се учуди как може да помни толкова много имена, но после осъзна, че всъщност той бе прекарал целия си живот в Пекюлиър. Притесни се, когато хората започнаха да я поздравяват с добре дошла у дома. След задъхания ритъм на живот в Ню Йорк простотата и топлотата на съгражданите й я трогна.

Щом залата се напълни, Блу поведе Каси към централната маса и й помогна да се настани. Поздрави неколцина от служителите си и седна до нея. Вечерята беше сервирана и докато се хранеха, присъстващите си бъбреха приятелски помежду си. Каси разпозна много лица, макар някои да не свързваше с имена. Тя усещаше прекалено силно присъствието на Блу до себе си, но както си каза, една жена трябваше да е глуха, няма и сляпа, за да не го усети. Блу Мичъм в костюм наистина беше страхотна гледка.

— Чудя се дали момичетата вече не са се качили на главата на Мейвис — прошепна тя, доволна, че близначките й бяха харесали жената.

Блу се усмихна дяволито.

— Нещо ми подсказва, че Мейвис е способна да се справи с почти всичко. Дори и с твоите деца — добави той и й хвърли поглед, който я остави почти без дъх.

Когато сервираха ягодовия десерт, Блу се извини и прекоси залата, за да говори с неколцина мъже. От метална рамка, която висеше зад катедрата, той издърпа после огромен бял екран. Докато събраното множество гледаше с любопитство, Блу се изправи зад катедрата, нагласи микрофона и почука няколко пъти по него. Чу се кънтящ звук.

— Чуват ли ме всички? — попита. Из залата закимаха. — Добре. — Изглеждаше доволен. — Първо, искам да благодаря на всеки от вас, че тази вечер е тук. Искам да благодаря и на хората, които помогнаха да приготвим вечерята. — Той посочи към група жени в бели престилки, строени до вратата на кухнята. Мисля, че те заслужават най-силните ни аплодисменти, защото се трудиха през целия ден, за да приготвят толкова вкусни ястия. — Множеството изръкопляска заедно с Блу и жените засияха.

Щом шумът утихна, Блу Мичъм стана сериозен.

— Когато ме избрахте за кмет на този град, обещах, че ще работим заедно като едно семейство, за да разрешим проблемите на всеки от нас. — Той се наклони напред. — Признавам, че направих това изказване от наивност. Нямах представа, че един град с нашите мащаби може да има толкова проблеми… Всеки път, когато ви молех за помощ, вие щедро се отзовавахте. През тези три години се заловихме и с някои наистина трудни неща…

Каси с интерес слушаше думите на Блу. Не беше допускала, че е толкова добър оратор, но ето че той задържаше вниманието на всички в залата. И не само това — към него се чувстваше уважение и доверие, нещо, което я изненада най-много. Дотолкова ли още беше в плен на скандалното му минало, та не можеше да види какъв добър човек е станал?

— Заедно създадохме дом за проблемни деца — под ръководството на специалисти и доброволци. Имаме двайсет и четири часова гореща линия в случай на спешна нужда, поддържана единствено от доброволци. — Кметът направи пауза, докато хората ръкопляскаха. — Започнахме да обръщаме повече внимание на бездомните животни и работихме заедно, за да съберем средства. В резултат на промененото ни отношение сега има по-малко бездомни кучета и котки. — Последва нова пауза, докато множеството го аплодираше. — Преди да се върна към темата на тази вечер, бих искал да ви припомня какво казах в началото, когато аплодирате мен, вие всъщност аплодирате собствените си усилия. Ако не беше щедростта на хората от този град, никога не бихме стигнали толкова далеч. Благодаря ви за това.

Каси пое чаша кафе от една от келнерките — доброволки, но очите й бяха приковани в Блу. Тя повече или по-малко беше изолирана, откакто се върна, и не знаеше нищо за успехите му като кмет. По всичко личеше, че той взима присърце проблемите на Пекюлиър.

— Поканих ви тук тази вечер, за да поговорим за друга една болка, която привлече вниманието ми. — Явно хората с готовност очакваха думите му. — Моите служители откриха, че сред нас живеят възрастни хора, за които — по една или друга причина — няма кой да се грижи. Засега знаем поне за двайсет и пет души от нашия град. Тези хора не получават топла храна, а някои от тях, заради ниските си социални осигуровки, трябва да се лишават от много продукти. Старците с дни не виждат друго лице, освен на пощальона. Те са затворници в собствените си домове. Не могат да ходят на църква или на други обществени места. — Мичъм рязко спря. — Мисля, че вместо да се опитвам да ви обяснявам неволите им, по-добре е да видите филма, който сме подготвили. След това ще започнем обсъждането. — Той премести катедрата, за да се вижда екранът. Множеството изведнъж утихна. Осветлението изгасна.

Щом Блу отново седна до нея, Каси го загледа тъй, сякаш го виждаше за първи път. В тъмнината мъжът не забеляза каква гордост грееше в погледа й.

— Трябва да си извъртиш стола, за да можеш да виждаш екрана — каза той.

— Беше чудесен — прошепна тя в отговор.

— Благодаря. — Комплиментът го изненада, особено като знаеше, че Каси сигурно е слушала много професионални оратори. Той самият никога не бе се смятал за такъв; неговото беше повече импровизация. Понякога нахвърляше бележки за речите, ако трябваше да говори върху бюджета, но в повечето случаи казваше това, което чувства. Достатъчно добре познаваше съгражданите си, за да знае, че те не обичат надути фрази. Идваха на тези събрания, за да разберат какво става с техния град. Предпочитаха простата истина и Блу се стараеше да им я поднесе.

— Ти наистина гледаш сериозно на работата си — каза Каси, прекъсвайки мислите му.

— Нямаше да съм тук, ако не беше така.

Прожекционният апарат заработи и през следващите двайсет минути всички в залата се потопиха в неволите на възрастните хора. Каси усети буца в гърлото си, очите й се навлажниха. Животът бе добър с нея, въпреки неудачния й брак с Жан-Франсоа. — Имаше децата си. Винаги беше разполагала с изобилие от храна и уютен дом. Сърцето я болеше за онези, които не можеха да си го позволят.

Щом филмът свърши, включиха осветлението, но Блу остана на мястото си. Искаше хората докрай да възприемат видяното. Мнозина щяха да бъдат шокирани. Интуицията му подсказваше, че жителите на Пекюлиър няма да търпят подобни страдания в своя град. След няколко минути се изправи и премести катедрата, включвайки микрофона.

— Не ви повиках днес тук, за да ви разстройвам — каза той. — Аз самият гледах филма няколко, пъти и се колебаех дали да ви го покажа. — Блу Мичъм се взря в множеството тъжни лица. — Откакто преди три години станах кмет, държа да бъда честен и откровен. Но както знаете, понякога истината боли. Моля ви като едно голямо семейство да сложим край на глада и изолацията, от които ежедневно страдат някои от нашите старци. Както и преди, отново ви призовавам да подкрепите едно добро дело. — Той замълча. — Защото тези хора биха могли да бъдат нашите майки и бащи.

Засипаха Блу с аплодисменти. Няколко души се изправиха на крака, за да му ръкопляскат. Щом шумът утихна, той попита:

— Има ли въпроси?

Всички събрания се водеха по този опростен начин. Мичъм беше против протоколните официалности просто защото хората не се отпускаха в подобни случаи.

Едгар Олдридж, собственик на местната железария, се изправи. Блу му кимна да говори.

— Искам да знам кога ще организираме комитет, който да отговаря за този проблем — каза Едгар. — Жена ми току-що пожела да се грижи за един от старците, а аз давам петстотин долара от приходите на магазина. — Вълна от шепот премина през залата. — Призовавам и останалите да последват примера ми.

Той седна. Започнаха да се вдигат ръце.

Това бе само началото.