Ан Фортие
Жулиета (7)

II.III.

„Смъртта, на твоя дъх меда изпила,

все пак се е оказала без сила

пред хубостта ти и не е могла

да те превземе!…“

Сиена, 1340 година

Смъртоносният удар не бе нанесен.

Вместо това, монах Лоренцо, все още коленичил молитвено пред бандита, чу страховит стон; последва трус, който разлюля цялата каруца, и звук от падащо на земята тяло. И после… тишина. Бърз поглед с полуотворени очи потвърди, че убиецът му вече не стоеше заплашително над него с вдигната сабя. Монахът се протегна нервно, за да види къде бе изчезнал толкова внезапно злодеят.

Разбойникът лежеше окървавен до канавката. В светлината на залязващото слънце, сянката му бе единственото впечатляващо нещо у него. Монах Лоренцо едва разпозна човека, който доскоро бе главатар на банда разбойници. Сега той изглеждаше крехко човешко същество, от чието сърце стърчеше нож. От демонската му уста струеше кръв и се стичаше в ухото, чуло безброй сърцераздирателни молитви без да съжали нито една от жертвите си.

— Света Богородице! — вдигна ръце към небето монахът. — Благодаря ти, Свята Дево, задето спаси смирения си слуга!

— Няма защо, отче, но аз не съм дева.

Чувайки призрачния глас и осъзнавайки, че притежателят му бе съвсем наблизо — опасен на вид с украсения си с пера шлем, ризница и копие в ръка — монахът скочи енергично на крака.

— Благородни Свети Майкъл! — извика той едновременно въодушевено и ужасено. — Ти спаси живота ми! Онзи човек там онзи гаден бандит, тъкмо се канеше да ме убие!

Свети Майкъл повдигна наличника на шлема си и разкри младежко лице.

— Да — каза той с човешки глас. — И аз така си помислих. Но трябва да те разочаровам. Не съм светец.

— Какъвто и да си, благородни рицарю — възкликна монах Лоренцо, — появата ти е чудо и съм уверен, че Светата Дева ще те възнагради в рая!

— Благодаря, отче — отвърна рицарят развеселено, — но следващият път, когато говориш с нея, кажи й, че с радост ще се задоволя с награда тук на земята. Например нов кон. Защото този със сигурност ще ме изложи в „Палио“.

Монах Лоренцо примигна смутено, когато осъзна, че спасителят му бе казал истината — наистина не беше светец. А съдейки по начина, по който говореше за Богородица, със сигурност не бе и благочестив.

Капакът на ковчега изскърца, когато обитателката му се опита да види лекомисления си спасител. Монах Лоренцо бързо седна върху него, за да го задържи затворен, тъй като инстинктът му подсказа, че до него бяха двама младежи, които никога не трябваше да се запознаят.

— Хм — прокашля се той, твърдо решен да се държи учтиво. — Къде е земята на твоята битка, благородни рицарю? Може би си тръгнал да защитаваш Светите земи?

Младежът го изгледа изумено.

— А ти откъде си, странни монахо? Човек с твоите близки отношения с господ би трябвало да знае, че времето на кръстоносните походи отмина — каза той, като размаха ръка към Сиена. — Тези хълмове и кули… това е моята свята земя.

— Тогава наистина се радвам — бързо отвърна монах Лоренцо, — че не идвам тук със зли намерения.

Рицарят не изглеждаше убеден в искреността му.

— Мога ли да попитам каква задача имаш в Сиена, отче? И какво се крие в ковчега?

— Нищо!

— Нищо?

Младежът изгледа трупа на земята.

— Не е присъщо на Салимбени да проливат собствената си кръв за нищо. Със сигурност караш нещо много ценно.

— Ни най-малко! — настоя монах Лоренцо, все още прекалено уплашен, за да се довери на напълно непознат, при това с доказани умения на убиец. — В ковчега лежи един от бедните ми братя, зловещо обезобразен след като падна от камбанарията ни преди три дни. Трябва да го предам на господин… на семейството му в Сиена тази вечер.

За облекчение на монаха враждебното изражение на младежа се замени със съчувствено отвращение и той спря да разпитва за ковчега. Вместо това, обърна глава и огледа пътя. Монах Лоренцо проследи погледа му, но не видя нищо, освен залязващото слънце. Това му напомни, че благодарение на този млад рицар, езичник или не, можеше да се наслаждава на гледката и на много други като нея, ако бог бе милостив.

— Братовчеди! — изрева спасителят му. — Закъсняваме с надбягването заради този нещастен монах.

Едва сега монах Лоренцо видя петима ездачи, които яздеха насам. След като се приближиха, осъзна, че си има работа с група младежи от добри семейства, които се занимаваха с някакъв спорт. Никой не бе въоръжен, а най-младият носеше голям пясъчен часовник. Когато момчето видя трупа в канавката, часовникът се изплъзна от ръцете му, падна на земята и се разби на две.

— Това е лошо предзнаменование за надбягването ни, Меркуцио — обърна се рицарят към момчето. — Но може би нашият свят приятел тук ще успее да оправи нещата с една-две молитви. Какво ще кажеш, отче? Ще благословиш ли коня ми?

Монах Лоренцо се вторачи в спасителя си с мисълта, че младежът сигурно се шегува. Но рицарят изглеждаше напълно искрен. Когато забеляза намръщеното чело на монаха, младият мъж се усмихна и каза:

— Е, няма значение. И благословия не би помогнала на тази кранта. Но преди да се разделим, кажи ми: приятел ли спасих или враг?

— Благородни господарю! — шокирано извика монах Лоренцо, възмутен от себе си задето, макар и за момент, бе помислил нещо лошо за спасителя си. Скочи на крака и притисна ръка към сърцето си. — Дължа ти живота си! Завинаги ще бъда твой верен слуга!

— Чудесни думи. Но на кого си посветил предаността си?

— Предаността ми? — озадачи се монахът.

— Да — подтикна го момчето, изпуснало пясъчния часовник. — Кой е героят ти в „Палио“?

Шест чифта очи се приковаха в монаха, докато той се мъчеше да открие правилния отговор. Погледът му пробяга по украсения с пера шлем на рицаря и черните крила върху лентата, вързана за копието му и гигантския орел на ризницата му.

— Разбира се — бързо отговори монах Лоренцо, — моят герой е… орелът? Да! Великият орел… кралят на небето?

За негово облекчение, отговорът му бе посрещнат с радостни викове.

— Значи наистина си приятел — заключи рицарят. — А аз се радвам, че убих него, а не теб. Ела, ще те отведем в града. Стражите пред порта Камолия не допускат каруци след залез, затова трябва да побързаме.

— Любезността ти е безкрайна — каза монах Лоренцо. — Моля те, кажи ми името си, за да мога винаги да те споменавам в молитвите си.

Младежът сведе глава в почтителен поклон.

— Аз съм Орела. Хората ме наричат Ромео Марескоти.

— Марескоти е името ти на благородник?

— Имената живеят и умират. Орелът живее вечно.

— Само господ може да дари вечен живот — отвърна монах Лоренцо, чиято природна свадливост засенчи за миг благодарността му.

Рицарят се ухили.

— В такъв случай — отвърна той весело за радост на приятелите си, — орелът трябва да е любимата птица на Богородица!

 

 

Когато Ромео и братовчедите му най-после доставиха монаха и каруцата до местоназначението им в Сиена, здрачът се бе превърнал в тъмнина и над света се бе спуснала тревожна тишина. Врати и прозорци бяха затворени, за да попречат на нощните демони да проникнат в домовете. Ако, не бяха луната и някой случаен минувач с факла в ръка, монах Лоренцо щеше да обезумее от страх из сложния лабиринт от улици.

Излъга, когато Ромео го попита при кого идва на посещение, защото беше наясно с кръвната вражда между Толомей и Салимбени и знаеше, че можеше да е фатално за него, ако споменеше пред неподходящи хора за визитата си при великия господин Толомей. Ромео и братовчедите му бяха услужливи и готови да помогнат, но не се знаеше как биха реагирали и какви истории биха разказали на семействата и приятелите си, ако знаеха истината. Затова монах Лоренцо ги излъга, че отива в работилницата на маестро Амброджио Лоренцети, тъй като това бе единственият човек в Сиена, за когото успя да се сети.

Амброджио Лоренцети беше художник, истински майстор, известен с фреските и портретите си. Монах Лоренцо не го познаваше лично, но помнеше, че прочутият човек живееше в Сиена. Спомена със страх името му пред Ромео, но когато младежът не го опроверга, прие, че бе постъпил разумно.

— Добре — каза Ромео, като спря коня си по средата на тясна улица. — Тук сме. Синята врата.

Монах Лоренцо се огледа наоколо изненадан, че прочутият художник не живее в по-изискан квартал. Улиците бяха обсипани с боклуци и кльощави котки гледаха злобно посетителите.

— Благодаря ви, господа — каза той, като се смъкна от каруцата, — за любезната помощ. Небесата ще ви възнаградят за добротата ви.

— Дръпни се, отче — отвърна Ромео, слизайки от коня си, — и ни остави да внесем вътре ковчега ти.

— Не! Не го докосвайте! — извика монахът, като се опита да застане между Ромео и ковчега. — Моля ви! Вече ми помогнахте достатъчно.

— Глупости — възрази Ромео, като го побутна леко. — Как смяташ да го вкараш в къщата без нашата помощ?

— Не… Господ ще намери начин! Маестрото ще ми помогне…

— Художниците имат мозъци, а не мускули. Хайде…

Този път Ромео избута монаха настрани, но го направи нежно и внимателно, тъй като знаеше, че си има работа с лишен от сила човек.

Единственият, който не бе наясно със собствената си слабост, бе монах Лоренцо.

— Не! — възкликна той, опитвайки се да наложи волята си на главен защитник на ковчега. — Моля ви… заповядвам ви!

— Заповядваш ми? — развеселено попита Ромео. — Подобни думи възбуждат любопитството ми. Току-що спасих живота ти, отче. Защо сега се противиш на любезността ми?

От другата страна на синята врата, в ателието на маестро Амброджио, художникът бе зает с обичайната си работа — смесването и изпробването на бои. Нощта принадлежеше на дръзките, откачените и артистичните, а често с трите определения се означаваше едно и също нещо. Беше благословено за работа време, тъй като всичките му клиенти си бяха у дома — ядяха и спяха, както постъпваха простосмъртните — и нямаше да дойдат да чукат на вратата му преди разсъмване.

Погълнат от работата си, маестро Амброджио обърна внимание на шума от улицата, чак когато Данте заръмжа. Без да остави палитрата си, художникът се доближи до вратата и се опита да схване за какво бе разправията пред собствения му дом. Внезапно в ума му се появи смъртта на Юлий Цезар, намушкан в тълпата римски сенатори и загинал зрелищно. Видя аленочервена кръв върху мрамор, елегантно рамкиран от колони. Можеше само да се надява някой благороден жител на Сиена да умре по същия грандиозен начин, позволявайки на маестрото да възпроизведе сцената върху местна стена.

В този момент някой почука на вратата и Данте залая.

— Шт! — извика Амброджио на кучето. — Съветвам те да се скриеш, в случай че рогатият се опитва да влезе. Познавам го много по-добре от теб.

Веднага щом отвори вратата, вихрушка от раздразнени гласове нахлу в къщата и го въвлече в разгорещения спор — нещо, свързано с предмет, който трябвало да бъде внесен вътре.

— Кажи им, добри ми братко по Христа! — обърна се към него задъхан монах. — Кажи им, че ще се справим сами!

— С какво? — поинтересува се маестро Амброджио.

— С ковчега! — отговори някой. — С мъртвеца. Виж!

— Мисля, че сте объркали къщата — отвърна маестрото. — Не съм поръчвал такова нещо.

— Моля те — извика монахът. — Пусни ни вътре. Ще ти обясня всичко.

Нямаше какво друго да направи, освен да отстъпи. Маестрото отвори вратата широко, за да позволи на младите мъже да внесат ковчега и да го оставят на пода. Не се изненада, когато видя, че младият Ромео Марескоти и братовчедите му отново се бяха захванали е някаква беля. Учуди го само присъствието на нервния монах.

— Това е най-лекият ковчег, който някога съм носил — отбеляза един от придружителите на Ромео. — Приятелят ти сигурно е бил адски кльощав, отче. Следващият път, когато изпратиш някого на камбанарията, внимавай да е по-тежък, че да не го отнесе вятърът.

— Ще го направя! — възкликна монах Лоренцо нелюбезно. — А сега ви благодаря, господа, за всичките ви услуги. Благодаря ви, господин Ромео, задето спасихте живота ни… живота ми. Ето… — Той извади малка изкривена монета от расото си. — Сентисимо за любезността ви.

Монетата увисна във въздуха за момент. Накрая монах Лоренцо я напъха обратно в расото си, а ушите му почервеняха от срам.

— Искам само — каза Ромео, за да го подразни, — да ни покажеш какво има в ковчега. Защото съм сигурен, че не е монах, независимо дали е слаб или дебел.

— Не! — паникьосано извика монах Лоренцо. — Не мога да позволя това! Богородица ми е свидетел, че ковчегът трябва да остане затворен. В противен случай страховито нещастие ще сполети всички ни!

Маестро Амброджио си помисли, че никога преди не бе използвал уменията си за пресъздаване на птици. Малко врабче, паднало от гнездото, с уплашени очички и настръхнала перушина… Младият монах изглеждаше точно като малко нещастно врабче, заобиколено от най-прочутите котараци в Сиена.

— Хайде, отче — каза Ромео. — Тази вечер ти спасих живота. Не си ли спечелих доверието ти?

— Страхувам се — обърна се маестро Амброджио към монаха, — че ще трябва да позволиш да ни връхлети беда. Честта го изисква.

Монах Лоренцо изстена.

— Добре тогава. Ще отворя ковчега. Но първо ми позволете да обясня…

За миг очите му се стрелнаха нагоре, сякаш търсеше вдъхновение от небето.

— Прави сте, в ковчега не лежи монах. Но е също така свят човек. Тя е единствената дъщеря на щедрия ми господар. Загина трагично преди два дни. Той ме изпрати тук с трупа й, за да ви помоля, маестро, да пресъздадете чертите й в картина преди да бъдат изгубени завинаги.

— Два дни? — ужасено попита маестро Амброджио. — Мъртва е от два дни? Скъпи приятелю… — Без да чака одобрението на монаха, той повдигна капака на ковчега, за да прецени нанесените от смъртта щети.

За щастие, момичето вътре още не бе засегнато.

— Изглежда — продължи той приятно изненадан, — все още имаме време. Но трябва да започна веднага. Господарят ти определи ли тема? Обикновено изпълнявам стандартна Богородица от кръста нагоре. В този случай ще нарисувам безплатно и малкия Христос, тъй като си изминал целия този път?

— Аз… вярвам, че стандартната Богородица ще свърши работа — отговори монах Лоренцо, вперил нервен поглед в Ромео, който коленичи до ковчега, за да се възхити на мъртвото момиче. — И спасителят ни също, тъй като е безплатен.

— По дяволите! — изруга Ромео, без да обръща внимание на възмутения поглед на монаха. — Как може господ да е толкова жесток?

— Спри! — извика монах Лоренцо, но прекалено късно — младежът вече докосваше бузата на момичето.

— Такава красота — каза той с нежен глас, — никога не трябва да умира. Дори смъртта мрази занаята си тази вечер. Виж, дори още не е оцветила устните й.

— Внимавай! — предупреди го монах Лоренцо, като се опита да затвори капака. — Знаеш каква инфекция носят тези устни!

— Ако беше моя — продължи Ромео, като попречи на монаха да затвори капака, — щях да я последвам до рая и да я върна обратно. Или да остана там с нея завинаги.

— Да, да, да — изсумтя монахът, като затръшна капака. — Смъртта превръща всички мъже във велики любовници. Хубаво щеше да е да имаха същия плам докато дамата бе още жива!

— Вярно е, отче — кимна Ромео, като най-после се надигна. — Е, тази вечер видяхме достатъчно мъка. Таверната ни призовава. Ще ви оставя на тъжната ви работа и ще отида да вдигна тост за душата на бедното момиче. Всъщност, ще вдигна няколко и може би виното ще ме изпрати право в рая, където да се запозная, с нея и…

Монах Лоренцо скочи на крака и изсъска:

— Дръж си езика, господин Ромео, преди да се изложиш!

Младежът се ухили.

— И да поднеса почитанията си.

Едва след като Ромео и братовчедите му напуснаха ателието и звукът от копитата на конете им замря, монах Лоренцо вдигна капака на ковчега.

— Вече е безопасно — каза той. — Можеш да излезеш.

Момичето отвори очи и седна.

— Мили боже! — изохка маестро Амброджио, като се прекръсти бързо. — Какви дяволски магии са тези?

— Умолявам те, маестро — каза монах Лоренцо, като нежно помогна на момичето да се изправи, — да ни придружиш до палата на семейство Толомей. Тази млада дама е племенницата на господин Толомей, Жулиета. Тя стана жертва на много злини и сега трябва да я отведа при семейството й. Колкото се може по-бързо можеш ли да ни помогнеш?

Маестро Амброджио се вторачи в монаха и момичето, опитвайки се да осмисли положението. Въпреки нещастието си, момичето стоеше изправено, разрешената му коса блестеше на светлината от свещите, а очите му бяха сини като небето в безоблачен ден. Несъмнено, девойката бе най-великолепното създание, което някога бе виждал.

— Мога ли да попитам? — обърна се той към монаха. — Какво те накара да ми се довериш?

Монах Лоренцо махна с ръка към картините, които ги заобикаляха.

— Човек, който вижда божественото в земните неща, е брат по Христа.

Маестрото се огледа наоколо, но видя само празни бутилки от вино, недовършени творби и портрети на хора, които си бяха променили мнението, след като им бе връчил сметката.

— Прекалено мил си — каза той, като поклати глава. — Но няма да ти се сърдя за това. Не се страхувай, ще те отведа до палата на Толомей, но първо, моля те, задоволи грубото ми любопитство и ми разкажи какво се е случило с тази млада дама и защо се прави на умряла в ковчега.

Жулиета заговори за първи път. Гласът й бе мек и нежен, макар лицето й да бе сковано от мъка.

— Преди три дни — започна тя, — копелетата на Салимбени нападнаха дома ми. Убиха всички на име Толомей — баща ми, майка ми, братята ми и всички други, които застанаха на пътя им. С изключение на този човек, скъпия ми довереник, монах Лоренцо. Аз бях в изповедалнята. Иначе и аз щях да съм… — Тя погледна настрани, за да сдържи сълзите си.

— Идваме тук за помощ — довърши вместо нея монах Лоренцо. — И да разкажем на господин Толомей за случилото се.

— Идваме тук за отмъщение — поправи го Жулиета с изпълнени с омраза очи. — И да изкормим онова чудовище, Салимбени, и да го обесим на червата му.

— Хм — притеснено се прокашля монахът. — Разбира се, няма да забравим за християнската милост…

Жулиета кимна енергично, недочула думите му.

— И ще нахраним кучетата с него. Парче по парче!

— Мъчно ми е за теб — каза маестро Амброджио, изпълнен с желание да прегърне младата жена и да я утеши. — Понесла си прекалено много…

— Не съм понесла нищо! — извика тя, като прободе сърцето на художника със сините си очи. — Не тъжи за мен. Просто бъди така мил да ни отведеш в дома на чичо ми без повече въпроси.

Тя се усети и добави бързо:

— Моля те.

 

 

След като отведе монаха и момичето в палата на Толомей, маестро Амброджио се върна в ателието си на галоп. Никога преди не се бе чувствал по този начин. Беше влюбен. Беше в ада. Беше объркан. Вдъхновението размаха гигантските си крила из главата му и раздра с нокти гръдния му кош, търсейки изход от затвора, който е простосмъртната рамка на талантливия човек.

Проснат на пода, напълно озадачен от чудатостите на хората, Данте се вторачи в господаря си, който започна да размесва боите, за да пресъздаде чертите на Жулиета Толомей в картината, която досега представляваше Богородица без глава. Започна с очите й. Никъде другаде в ателието му не можеше да се види такъв великолепен цвят. Всъщност, в целия град не можеше да се намери подобен нюанс, тъй като го бе създал едва тази вечер, трескаво забързан, докато образът на младата жена бе все още пред очите му.

Окуражен от впечатляващия резултат, той не се поколеба да очертае забележителното лице под буйните коси. Движенията му бяха бързи и решителни. Ако красивата девойка седеше пред него и позираше, художникът не би успял да работи с радостната увереност, която притежаваше в момента.

— Да!

Това бе единствената дума, която изскочи от устата му, докато нетърпеливо вдъхваше живот на зашеметяващите черти на младата жена. След като завърши картината, отстъпи назад и се отпусна изтощено на стола до Данте. После се протегна към чашата вино, която си бе сипал в друг, отдавна отминал живот, преди цели седем часа.

Точно в този момент, на вратата се почука.

— Шт! — изсъска маестро Амброджио, като размаха предупредително пръста си към лаещото куче. — Вечно мислиш най-лошото. Може да е друг ангел.

Но веднага щом отвори вратата, за да види какъв демон му бе изпратила съдбата в този нечовешки час, той осъзна, че Данте бе прав.

Навън, в премигващата светлина от окачена на стената факла, стоеше Ромео Марескоти, чието измамно чаровно лице бе украсено с пиянска усмивка. Маестро Амброджио познаваше младежа не само от кратката им среща преди няколко часа, но и от предишния месец, когато мъжете от семейство Марескоти му позираха един по един, за да пресъздаде чертите им във впечатляващ стенопис в палат Марескоти. Патриархът на семейството, коменданте Марескоти, настоя да представи рода му от далечното минало до наши дни с почетните прадеди в центъра. Всички участваха в битката за Монтаперти, като живите се носеха из небето в образите на седемте добродетели. Семейството се развесели страхотно, когато на Ромео се падна най-неподходящата роля за характера му. Маестро Амброджио бе принуден да фалшифицира настоящето, както и миналото, като претвори чертите на най-прочутия любимец на жените в Сиена в лицето на принца, седнал на трона на целомъдрието.

Сега прероденото целомъдрие избута създателя си настрани и влезе в ателието, където затвореният ковчег стоеше на пода.

— Свърши ли вече картината? — попита Ромео, като се огледа наоколо. — Искам да я видя.

Маестро Амброджио затвори тихо вратата, притеснен от очевидното пиянство на събеседника си.

— Защо искаш да видиш картина на мъртво момиче? Сигурен съм, че навън има много живи красавици.

— Вярно е — съгласи се Ромео, като се огледа и най-после забеляза новата картина. — Но това е прекалено лесно, нали?

Той се приближи до портрета и го огледа с очи на експерт. Експерт по отношение на жените, а не изкуството, разбира се. След малко кимна.

— Не е лошо, художнико.

— Благодаря, но истинският творец е господ. Още вино?

— Разбира се — отговори младежът, като пое чашата и седна върху ковчега. — Какво ще кажеш за тост за приятеля ти господ и шегичките, които си прави с нас?

— Много е късно — отвърна художникът, като седна до него. — Сигурно си изморен, приятелю.

Ромео седеше като омагьосан от портрета и не можеше да откъсне очи от него. Най-после заговори и в гласа му имаше искреност, която бе нова дори за него.

— Не съм толкова изморен колкото буден — каза той. — Чудя се дали някога преди съм бил толкова буден.

— Това се случва често, когато човек е полузаспал. Само тогава истинските очи на душата се отварят.

— Но аз не съм заспал, нито искам да съм. Никога вече няма да спя. Мисля, че ще идвам тук всяка вечер и просто ще седя при теб, вместо да спя.

Развеселен от пламенността, привилегия на младите, маестро Амброджио вдигна очи към шедьовъра си.

— Значи я одобряваш? — попита той.

— Одобрявам? — Едва не се задави Ромео. — Обожавам я!

— Можеш ли да боготвориш в подобен храм?

— Не съм ли човек? Но като мъж, изпитвам силна мъка при вида на подобна похабена красота. Ако някой можеше да убеди смъртта да я върне!

— И какво тогава? — намръщи се художникът. — Какво би направил, ако този ангел бе жива дишаща жена?

Ромео си пое дъх, но думите му убягнаха.

— Аз… не знам. Бих я обичал, разбира се. Знам как да обичам жена. Обичал съм много.

— В такъв случай по-добре, че не е жива. Защото вярвам, че, тази жена би изисквала повече усилия. Всъщност, предполагам, че за да впечатлиш дама като нея би трябвало да влизаш през входната врата, а не да се промъкваш през прозореца като крадец.

Младежът замълча и маестрото продължи по-уверено.

— Има разлика между похот и любов. За да задоволиш първата са ти нужни само мили думи и хубави дрехи. Но за да се сдобие с втората, човек трябва да се лиши от реброто си. В отплата, жена му ще превъзмогне греха на Ева и ще го върне в рая.

— Но как един мъж да узнае кога да даде реброто си? Много от приятелите ми са останали без нито едно ребро, но се кълна, че не са били в рая дори веднъж.

Искрената загриженост на лицето на младия човек накара маестро Амброджио да кимне.

— Ти го каза — отвърна той. — Мъжът знае. Но момчето — не.

Ромео се изсмя.

— Възхищавам ти се! — извика той, като сложи ръка на рамото на художника. — Имаш смелост!

— Какво толкова хубаво има в смелостта? — попита маестрото, по-дързък сега, когато ролята му на съветник бе одобрена. — Подозирам, че тази добродетел е убила повече добри хора, отколкото всички пороци заедно.

Ромео отново се засмя на глас, сякаш не е срещал често подобна опозиция. Внезапно художникът откри, че харесва младежа.

— Често чувам хората да казват — продължи Ромео, — че биха направили всичко за една жена. Но при първото й желание започват да хленчат и побягват като уплашени кучета.

— А ти? И ти ли се измъкваш?

Ромео се усмихна широко, разкривайки редица бели здрави зъби, впечатляващо за човек, за когото се носеха слухове, че навсякъде предизвиква побои.

— Не — отговори той. — Имам нюх към жени, които не искат нищо повече от това, което съм готов да дам. Но ако подобна жена съществуваше… — Той кимна към портрета. — С радост бих се лишил от всичките си ребра. Дори повече — бих влязъл през парадната врата, за да поискам ръката й преди да я докосна. И не само това. Бих я направил единствената си съпруга и никога вече не бих погледнал друга жена. Кълна се! Сигурен съм, че тя би си струвала.

Доволен от чутото и с надеждата, че изкуството му бе повлияло на този младеж да се откаже от развратното си поведение, маестрото кимна щастливо.

— Наистина си струва.

Ромео се обърна към него с присвити очи.

— Говориш за нея, сякаш е още жива?

Маестро Амброджио замълча за момент, като се вгледа проницателно в лицето на събеседника си, за да открие колко искрени бяха силните му думи.

— Жулиета — каза той накрая. — Това е името й. Вярвам, че ти, приятелю, с нежното си докосване, я събуди от смъртния й сън тази вечер. След като ти отиде в таверната, видях как прекрасната й фигура се надигна от ковчега и…

Ромео скочи на крака, сякаш капакът на ковчега под него бе пламнал.

— Това са призрачни думи! Не знам дали тръпките по ръката ми са от страх или от радост!

— Страхуваш ли се от човешките интриги?

— От човешките — не. От божиите — силно.

— Тогава ще се успокоиш от това, което ще ти кажа сега. Не господ я е сложил да лежи в ковчега, а монахът, уплашен за безопасността й.

Ченето на Ромео увисна.

— Искаш да кажеш, че въобще не е била мъртва?

Маестро Амброджио се засмя на изражението на младежа.

— Винаги си е била жива като теб.

Ромео се плесна по главата.

— Шегуваш се с мен! Не мога да повярвам.

— Вярвай, в каквото си искаш — отвърна художникът, като се надигна. — Или отвори ковчега.

След кратко притеснение, по време на което се разхождаше нервно напред-назад, Ромео най-после се стегна и вдигна капака. Ковчегът наистина бе празен.

Вместо да се зарадва обаче, младежът се вторачи подозрително в маестрото.

— Къде е тя?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Ще наруша обета си.

— Но е жива?

Художникът сви рамене.

— Беше жива, когато я видях за последен път, на прага на дома на чичо й. Махна ми на сбогуване.

— А кой е чичо й?

— Както вече ти казах: не мога да ти отговоря.

Ромео пристъпи към него с разтреперани ръце.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да правя серенади под всеки балкон в Сиена, докато правилната жена се появи?

Данте скочи в мига, когато му се стори, че младият мъж заплашва господаря му, но вместо да заръмжи предупредително, отметна глава назад и изви пронизително.

— Тя няма да се отзове на серенадите — отговори маестро Амброджио, като се наведе да потупа кучето. — Не е в настроение за това и вероятно никога няма да бъде.

— Защо тогава — попита Ромео, като се хвана за главата, — ми разказваш всичко това?

— Защото — отговори маестрото, развеселен от отчаянието на младежа, — очите на художника го заболяват, когато види как прекрасна гълъбица си губи времето с гарги.