Ан Фортие
Жулиета (23)

VI.II.

„По дяволите двете ви семейства!

Те ме превърнаха в добра храна.

За червеите! Двете ви семейства!“

„Чудото на Мона Мина“, Сиена, 1370 година

Има легенда, която не е позната на много хора. Историята на чудо, сътворено от Света Катерина, но поради прочутите имена на замесените, цялата работа била потулена преди да стане обществено достояние. Света Катерина израснала в квартал „Фонтебранда“ и още откак била съвсем малка, хората знаели, че притежава специална дарба. Идвали при нея заради болежките си, а тя ги лекувала с докосването си. Сега, като зряла жена, прекарвала цялото си време в грижи за болните в болницата към катедралата в Сиена „Санта Мария дела Скала“.

Един ден Света Катерина била повикана в палата на Салимбени и, когато пристигнала там, видяла, че къщата е изпълнена с ужас. Хората й обяснили, че преди четири нощи, тук се състояла величествена сватба. Булката била от семейство Толомей, красивата Мина. Младоженецът бил син на Салимбени и двете семейства празнували весело предстоящия дълъг мир.

Но когато младоженецът влязъл в спалнята в полунощ, булката не била там. Той разпитал слугите, но никой не я бил виждал. Младоженецът се уплашил. Какво ли се е случило с Мина? Дали е избягала? Или е била отвлечена от врагове? Но кой би посмял да причини подобно нещо на Толомей и Салимбени? Невъзможно. И така, младоженецът се разтичал наоколо в търсене на булката си. Разпитал слугите и стражите. Нямало начин Мина да напусне къщата без да я видят. А и сърцето му подсказвало, че тя не е избягала. Той бил млад и хубав мъж и тя никога не би избягала от него. Но сега, младият Салимбени трябвало да съобщи новината на своя и нейния баща. Когато те чули какво е станало, започнали да търсят Мина.

Преровили спалните, кухнята, дори тавана, но в ранните сутрешни часове се предали. Когато новият ден започнал, най-старата баба Мона Сесилия слязла долу и намерила всички облени в сълзи. Мъжете обсъждали как да започнат война срещу този и онзи. Мона Сесилия ги изслушала, после казала:

— Тъжни ми господа, елате с мен и ще намеря вашата Мина. В къщата има едно място, което не сте проверили, а старото ми сърце чувства, че тя е там.

Мона Сесилия ги завела в древните тъмници на палата дълбоко под земята. Показала им, че вратите били отворени с ключовете, дадени на булката на сватбата. После им обяснила, че никой не бил слизал в пещерите от много години, тъй като всички се страхували от тъмнината. Старците се ужасили. Не можели да повярват, че на новата булка били дадени ключове от всички тайни врати. Докато вървели напред, гневът и страхът им нараствали. Знаели, че долу е тъмно и страшно и там в миналото, още преди Черната смърт, са ставали неща, които е по-добре да бъдат забравени. И така, всички благородни мъже вървели след Мона Сесилия с факли в ръце и не можели да повярват на очите си.

Най-после стигнали до малка стая, която в миналото била използвана за изтезания. Мона Сесилия спряла и всички се заковали до нея. Чули как някой скимти. Младоженецът се втурнал вътре, а когато светлината от факлата му достигнала до далечния ъгъл на килията, видял там булката си. Тя седяла на пода във фината си синя нощница, треперела от студ и била толкова уплашена, че започнала да пищи, когато видяла мъжете. Не познала никого, дори баща си. Разбира се, те я вдигнали и отнесли горе. Увили я във вълна и й дали хубави неща за ядене и пиене, но Мина не спирала да трепери и отблъсквала всичко. Баща й се опитал да поговори с нея, но тя обърнала глава настрани и отказала да го погледне. Най-после горкият човек я хванал за рамената и я попитал:

— Мина, не помниш ли, че си моята малка дъщеря?

Но тя го отблъснала и със страшен чужд глас отговорила:

— Не. Аз не съм твоята Мина. Моето име е Лоренцо.

Можете да си представите ужаса на двете семейства, когато осъзнали, че Мина е полудяла. Жените започнали да се молят на Богородица, а мъжете — да се обвиняват, че са лоши бащи и братя задето са намерили Мина толкова късно. Единствената, която запазил спокойствие, била Мона Сесилия. Тя седнала до Мина, погалила косата й и се опитала да я накара да проговори отново.

Но Мина само се люлеела напред-назад и не поглеждала никого. Накрая Мона Сесилия казала:

— Лоренцо, скъпи Лоренцо, аз съм Мона Сесилия. Знам какво са ти причинили!

Най-после Мина погледнала старата жена и започнала да плаче. А Мона Сесилия я прегърнала и я оставила да се наплаче. По-късно двете заспали заедно на брачното ложе. Мона Мина спала в продължение на три дни. Сънувала ужасни кошмари и будела цялата къща с виковете си. Накрая семействата решили да повикат Света Катерина.

След като чула историята, Света Катерина разбрала, че в Мона Мина се е вселил дух, но не се изплашила от него. Седнала до леглото на младата жена и останала там цяла нощ, като се молела без да спре. На сутринта Мона Мина се събудила и си спомнила коя е.

В къщата настъпила радост и всички хвалели Света Катерина, макар тя да ги сгълчала и да им обяснила, че само господ заслужавал похвали. Но дори в този щастлив час, Мона Мина все още била потисната. Попитали я каква е причината и тя им отговорила, че трябвало да им предаде послание от Лоренцо. И нямало да се успокои докато не им го кажела. Можете да си представите как всички се ужасили, когато я чули отново да говори за Лоренцо, но се съгласили да чуят посланието. Тя обаче не успяла да си го припомни и се разплакала. А роднините се уплашили, че отново си е изгубила разума. Света Катерина й подала перо и казала:

— Скъпа, остави Лоренцо да напише посланието си с твоята ръка.

— Но аз не мога да пиша! — възразила Мина.

— Не можеш — кимнала Света Катерина, — но Лоренцо може и ръката му ще движи твоята.

И така, Мина взела перото и зачакала ръката й да се задвижи, а Света Катерина започнала да се моли за нея. Най-после, Мина станала без да каже и дума и заслизала по стълбите към мазето, а всички я последвали. Влязла в стаята, където я намерили, отишла до стената и започнала да прокарва пръст по нея, сякаш пишела. Мъжете се втурнали напред с факли в ръце и я попитали какво пише.

— Прочетете! — отговорила тя.

Обяснили й, че написаното от нея е невидимо, а тя отвърнала:

— Не е, точно тук е, не го ли виждате?

Най-после, Света Катерина изпратила едно момче да донесе боя за дрехи от работилницата на баща й и накарала Мона Мина да натопи пръст в боята и да очертае написаното. Младата жена, която никога не се била учила да чете и пише, изпълнила цялата стена, а от написаното благородниците изстинали от ужас. Това е посланието, което Лоренцо накарал Мина да напише:

„Чума и по двете ви къщи.

Всички ще изгорите в огън и кръв.

Децата ви ще хленчат завинаги под лоша луна.

Докато поправите греховете си и коленичите пред Девата.

А Жулиета се събуди да прегърне любимия си Ромео.“

След като Мина приключила с писането, тя паднала в ръцете на мъжа си, повикала го по име и го помолила да я отведе, тъй като задачата й била изпълнена. Той изплакал от облекчение и я завел горе, а Мина никога вече не проговорила с гласа на Лоренцо. Но никога не забравила какво й се случило и решила, че иска да разбере кой е бил Лоренцо и защо е проговорил чрез нея, макар баща й и свекърът й да правили всичко възможно да скрият истината от нея.

Мона Мина била упорита жена, истинска Толомей. Прекарвала много часове със старата Мона Сесилия, когато съпругът й отсъствал по работа. Слушала истории за миналото и задавала много въпроси. Отначало старата жена се страхувала, но пък знаела, че ще получи спокойствие, ако прехвърли бремето си върху друг човек, така че истината да не умре с нея.

Мона Сесилия разказала на Мина, че точно там, където написала ужасното проклятие на стената, преди много години млад монах на име Лоренцо написал същите думи със собствената си кръв. Това била килията, където го държали и измъчвали до смъртта му.

— Но кой? — попитала Мина, като хванала изкривените старчески ръце на Мона Сесилия. — Кой му е причинил това и защо?

— Един мъж — отговорила тъжно Мона Сесилия, — за когото отдавна спрях да мисля като за мой баща.

 

 

Мона Сесилия обяснила, че този мъж управлявал дома на Салимбени по време на великата чума и бил истински тиранин. Някои хора се опитвали да го извинят, като казвали, че когато бил малко момченце, бандити от семейство Толомей убили майка му пред очите му, но това не е оправдание да причиняваш същото на други хора. А Салимбени правел точно това. Бил жесток към враговете си и ужасно строг към семейството си. Когато поредната съпруга му омръзнела, той я затварял на село и нареждал на слугите си да не я хранят. А веднага щом горката жена починела, той се женел отново. Колкото повече остарявал, толкова по-млади ставали съпругите му, но накрая дори младостта вече не можела да го задоволи и в отчаянието си развил неестествено желание към една млада жена, чиито родители били убити по негово нареждане. Тя се казвала Жулиета.

Въпреки факта, че Жулиета била вече тайно омъжена за друг и хората вярвали, че Богородица е благословила младата двойка, Салимбени се оженил насила за девойката и с това предизвикал най-страшния враг, който човек може да има. Всички знаели, че Богородица не обича човешка намеса в плановете й и наказала Салимбени с най-срамното проклятие.

През първата брачна нощ, младоженецът не успял да консумира брака си. Немощта му продължила дълго и накрая из целия град се разнесъл слух, че жена му още не му е истинска съпруга.

Това би трябвало да вдъхне надежда в сърцето на любимия на Жулиета, но той също страдал от гнева на Дева Мария. Името му било Ромео. Богородица му дала велика любов, а Ромео й дал в замяна обета си. Заклел се, че ще легне с булката си на знаме, посветено на Девата, но тъй като девойката се омъжила за друг, той не успял да спази обещанието си и отчаян напуснал града. Някои вярвали, че е в Александрия, други твърдели, че е в Светите земи. Всъщност, той се криел в манастир, недалеч от града, заедно с приятеля си, монах Лоренцо, и двамата планирали как да откраднат булката му.

Според някои хора, младата двойка била пострадала от голяма несправедливост. Те настоявали всички да се подчинят на Дева Мария, тъй като лошото й настроение вече се разпростряло върху целия град, превръщайки мъжете в нещастни жертви на подигравките на съпругите им. И така, хората в Сиена настояли прокълнатия брак между Салимбени и Жулиета да бъде анулиран, а Ромео — върнат у дома, за да изпълни задълженията си и към двете девици за доброто на града.

За да заглуши тези гласове, Салимбени изпратил Жулиета на село, точно както бил постъпил с майката на Мона Сесилия преди години. Там тя трябвало да си умре незабелязано и да го освободи да се ожени за друга. Но съдбата имала други планове за младата жена. С помощта на монах Лоренцо и райските ангели, Ромео проникнал в затвора на Жулиета, за да й помогне да избяга. Но стражите чули гласове в спалнята й, нахлули там, за да открият съпругата на господаря си в прегръдките на непознат.

Без колебание, стражите убили и двамата и арестували монах Лоренцо. А той ги проклел задето действали срещу волята на Богородица. По пътя към Сиена, любимият син на Салимбени, малкият брат на Мона Сесилия — Нино — бил хвърлен от коня си и умрял.

Заради всички тези обиди и мъки Салимбени измъчвал монах Лоренцо. Поканил чичото на Жулиета, господин Толомей да стане свидетел на наказанието на непокорния монах, който унищожил плановете им да обединят своите две враждуващи семейства чрез брак. Това били хората, които монах Лоренцо проклел с писанието си на стената: господин Салимбени и господин Толомей.

След като монахът умрял, Салимбени погребал трупа му под пода на килията, както бил обичаят в семейството. Накарал слугите си да измият проклятието и боядисал стената. Но скоро открил, че тези мерки не били достатъчни да поправят стореното.

Няколко нощи по-късно, монах Лоренцо се появил в съня му и Салимбени се изпълнил с ужас и затворил старата килия за мъчения, за да задържи там страшния дух. Внезапно Салимбени започнал да се вслушва в гласовете на хората, които твърдели, че е прокълнат и Богородица и всичките демони търсели начини да го накажат. Гласовете били навсякъде — на улицата, на пазара, в църквата. Чувал ги дори когато бил сам. Една нощ в палата му избухнал страховит пожар и той бил сигурен, че това е част от проклятието на монах Лоренцо, което твърдяло, че семейството му ще изчезне в огън и кръв.

По това време, първите слухове за Черната смърт се разнесли из Сиена. От Ориента се връщали поклонници, които разказвали за ужасната чума, унищожила повече села, отколкото някоя могъща армия. Но повечето хора вярвали, че това е нещо, което ще засегне само неверниците. Били сигурни, че Богородица ще разстеле защитната си мантия над Сиена, а молитвите и свещите ще прогонят злото, ако то някога прекоси океана и стъпи в Свещената Римска империя.

Но Салимбени бил живял прекалено дълго време с илюзията, че всичко добро, което му се случвало, било в резултат на гениалността му. Сега, когато предстояло нещо лошо, той, разбира се, повярвал, че и това се дължало на него. Полудял по идеята, че той бил причината за всички бедствия, стоварили се върху неговото семейство и това на Толомей. Също така повярвал, че той е виновен за приближаващата към Сиена чума. В лудостта си, той изровил труповете на Жулиета и Ромео и ги погребал отново, в свят гроб, за да заглуши гласовете на хората, или по-точно гласовете в собствената си глава, които го обвинявали за убийството на младите хора, чиято любов била благословена от небесата.

Салимбени имал огромно желание да се сдобри с духа на монах Лоренцо и прекарал много нощи, вторачен в проклятието, написано на парче пергамент, опитвайки се да открие начин да изпълни заръката на Лоренцо — „да изкупи греховете и коленичи пред Богородица“. Дори поканил в дома си умни професори от университета, за да размишляват как да накарат Жулиета да се събуди, за да прегърне любимия си Ромео. Накрая професорите измислили план.

Според тях, за да се отървял от проклятието, Салимбени трябвало първо да приеме мисълта, че богатството било лошо нещо и човек, който притежавал злато, не бил щастлив човек. След като признаел това, нямало да съжалява, че се налага да плати огромни суми от състоянието си на хората, които се стараели да го отърват от вината му, а по-точно на умните професори. Освен това трябвало да поръча скъпа скулптура, която да премахне проклятието и да му позволи да спи спокойно нощем, тъй като с жертването на мръсните си пари, той щял да откупи прошка за целия град и да го защити от чумата.

Казали му, че покритата с чисто злато статуя трябва да бъде поставена на гроба на Ромео и Жулиета и да се превърне в противоотрова срещу проклятието на монах Лоренцо. Налагало се Салимбени да вземе скъпоценните камъни от венчалната корона на Жулиета и да ги използва за очи на статуята. Два зелени изумруда за очите на Ромео и два сини сапфира за жена му. А надписът под статуята бил следният:

„Тук почива вярната Жулиета.

С любовта и милостта на господ.

Да бъде събудена от Ромео, истинския си съпруг,

в час на божия милост.“

По този начин Салимбени щял да пресъздаде възкресението им и да позволи на двамата влюбени да се прегърнат завинаги. А всеки жител на Сиена, който видел статуята, щял да нарече Салимбени щедър и религиозен човек.

За да подсили това впечатление, Салимбени трябвало да подготви история за собствената си доброта и да плати за приказка, която да го освободи завинаги от вината. Приказката трябвало да бъде за Ромео и Жулиета и да съдържа толкова поезия и неяснота колкото най-доброто изкуство, защото сладкодумен разказвач с интересни лъжи привлича повече вниманието, отколкото честен досадник.

А пък хората, които въпреки всичко нямало да замълчат за вината на Салимбени, трябвало да бъдат смълчани или със злато или с желязо по гърбовете им. Само когато се отърве от злите езици, Салимбени можел да се надява да бъде пречистен в очите на хората и да се върне обратно в молитвите им и, следователно, в божията милост.

Това били препоръките на университетските професори и Салимбени енергично се захванал да ги изпълнява. Първо се погрижил да затвори техните собствени усти, преди да започнат да го клеветят. После наел прочутия художник маестро Амброджио да надзирава работата по златната статуя. А след като тя била готова и скъпоценните очи поставени по местата им, Салимбени сложил двама пазачи в параклиса, за да пазят безсмъртната двойка.

Но дори статуята и стражите не успели да удържат Чумата. В продължение на повече от година зловещата болест върлувала из Сиена, покривала здрави тела с черни циреи и убивала всеки, когото докоснела. Половината население на града загинало. Накрая нямало достатъчно оцелели, които да погребват мъртвите. Улиците се изпълнили с гниещи трупове, а онези, които все още можели да ядат, умирали от глад поради липса на храна.

След като всичко приключило, светът се променил. Спомените на хората били заличени. Оцелелите били прекалено заети със собствените си нужди, за да се занимават с изкуство и клюки, и така историята на Ромео и Жулиета постепенно се превърнала в ехо от друг свят, който хората рядко си припомняли. Гробът изчезнал завинаги, погребан под планина от мъртъвци. Останали само няколко човека, които знаели цената на статуята. Маестро Амброджио, който лично поставил скъпоценните камъни, бил един от хилядите жители на Сиена, загинали по време на Чумата.

 

 

Когато Мина чула разказа на Мона Сесилия за монах Лоренцо, решила, че все пак може да се направи нещо, за да умиротворят духа му. Един ден, когато съпругът й изглеждал особено влюбен в нея преди отпътуването си по работа, тя наредила на четирима слуги да я последват в мазето и да разбият пода в килията за мъчения.

Естествено, слугите не се зарадвали на зловещата задача, но господарката им стояла търпеливо до тях докато работели и ги подтиквала с обещания за сладки торти за награда.

По време на копането, намерили костите не само на един, а на няколко човека. Отначало им прилошало от откритието, но когато видели, че Мина, макар и пребледняла, не помръднала от мястото си, превъзмогнали ужаса си и продължили работата. Постепенно, всички се изпълнили с възхищение към младата жена, твърдо решена да отърве дома от старото зло.

След като всички кости били събрани, Мина накарала слугите да ги увият в савани и да ги занесат на гробището. Оставила само трупа на монах Лоренцо. Несигурна как точно да постъпи, тя поседяла до него известно време, загледана в разпятието в ръката му. Накрая, в главата й се оформил план за действие.

Преди сватбата си, Мина имала изповедник, свят и чудесен човек от южния град Витербо, който често й разказвал за катедралата „Свети Лоренцо“ в града. Тя се зачудила дали да не изпрати там останките на монаха, за да намери мир и спокойствие сред братята си и далеч от Сиена, която му е причинила толкова страдания.

Вечерта, когато съпругът й се завърнал, Мина била подготвила всичко. Останките на монах Лоренцо почивали в дървен ковчег, готов да бъде качен на каруцата. Писмо до монасите в „Свети Лоренцо“ обяснявало достатъчно, за да ги накара да разберат, че пред тях лежи човек, който заслужава край на страданията си. Оставало й само да получи одобрението на съпруга си и малко пари, а през няколкото месеца брак Мина била научила, че след една приятна вечер може да има каквото пожелае от мъжа си.

Рано на следващата сутрин преди мъглата да се вдигне над „Пиаца Салимбени“, тя застанала до прозореца в спалнята си и видяла как каруцата с ковчега потегля към Витербо. На врата й висяло разпятието на монах Лоренцо, почистено и излъскано. Първият й импулс бил да го постави в ковчега с останките на монаха, но после решила да го запази като спомен от мистичната им връзка.

Все още не разбирала защо монахът решил да проговори чрез нея и да принуди ръката й да напише проклятието, поразило семейството й, но имала чувството, че го е направил от доброта — искал да й покаже, че може да намери лек срещу злото. А докато това станело, щяла да запази разпятието, за да й напомня за думите на стената и за човека, чийто последни мисли не били за самия него, а за Ромео и Жулиета.