Ан Фортие
Жулиета (17)

V.I.

„Ще вляза в таз обител на смъртта

не само за да зърна във лицето покойната,

но още за да смъкна от мъртвия й пръст

един особен безценен пръстен,

който ми е нужен за спомен скъп!“

Сиена, 1340 година

В нощта на фаталното „Палио“, трупът на младия Тебалдо Толомей бе положен в църква „Сан Кристофоро“ срещу „Палацо Толомей“. В израз на приятелство, господин Салимбени се отби там, за да покрие мъртвия герой със знамето и да обещае на скърбящия баща, че убиецът скоро ще бъде намерен. После той се извини и остави семейство Толомей на мъката им, като поспря за миг, за да се поклони на господ и да се възхити на съблазнителната фигура на Жулиета, коленичила в молитва пред ковчега на братовчед си.

Всички жени от семейството се събраха в църквата! Плачеха и се молеха заедно с майката на Тебалдо. Мъжете сновяха между църквата и дома и горяха от нетърпение да накажат Ромео Марескоти. От време на време, Жулиета чуваше части от приглушените им разговори и сърцето й се свиваше от ужас, а очите й се изпълваха със сълзи, когато си представеше мъжа, когото обичаше, заловен от враговете си и наказан за престъпление, което със сигурност не бе извършил.

— Предполагам, че наистина съжаляваш — каза леля й, като вдигна очи към нея и я видя да плаче над знамето, с което бяха покрили Тебалдо. — И трябва да съжаляваш! Ако не беше ти, проклетото копеле Ромео никога нямаше да посмее…

Преди да довърши изречението, Мона Антония избухна отново в сълзи, а Жулиета дискретно се отдръпна, за да не е в центъра на вниманието и седна на една пейка в по-тъмен ъгъл на църквата.

Докато седеше там самотна и нещастна, тя се изкуши да помисли, че би могла да се опита да избяга от „Сан Кристофоро“. Нямаше пари и човек, който да я защитава. Ако господ проявеше милостта си, можеше да намери ателието на маестро Амброджио. Но градските улици бяха пълни с войници, които издирваха Ромео, а пред входа на църквата бяха разположени стражи. Само призрак или ангел можеха да се измъкнат незабелязано.

По някое време след полунощ, тя вдигна очи и видя монах Лоренцо да поднася съболезнования на семейството. Гледката я изненада. Беше чула Толомей и хората му да говорят за францискански монах, който помогнал на Ромео да избяга веднага след надбягването, и бе приела, че този човек е бил монах Лоренцо. Сега, когато го видя да обикаля спокойно из църквата, утешавайки плачещите жени, гърдите й натежаха от разочарование. Който и да бе помогнал на Ромео, очевидно тя не го познаваше и надали щеше да се запознае с него.

След миг, монах Лоренцо я видя сама в ъгъла, коленичи до нея и промърмори:

— Прости ми, че се натрапвам в мъката ти.

Жулиета отговори тихо, за да не я чуе някой друг:

— Ти си най-старият приятел на мъката ми.

— Ще се утешиш ли, ако знаеш, че мъжът, когото обичаш, е на път към чужди земи, където враговете му никога няма да го открият?

Жулиета притисна ръка към устата си, за да потисне чувствата си.

— Ако наистина е в безопасност, тогава аз съм най-щастливото създание на земята. Но също и най-нещастното — добави тя с разтреперан глас. — О, Лоренцо, как ще живеем така — разделени? Само да можех да замина с него! Да бях сокол на ръката му, а не измъчена птичка в тази ужасна клетка!

Осъзнала, че говори прекалено високо и откровено, Жулиета се огледа нервно, за да провери дали някой не я бе чул. За щастие Мона Антония бе прекалено погълната от собствената си мъка, за да забележи нещо, а останалите й лели се бяха струпали около ковчега и оправяха букетите с цветя.

Монах Лоренцо я изгледа напрегнато през сключените си пръсти.

— Ако можеш да го последваш, би ли го направила?

— Разбира се! — бързо отговори Жулиета. — Бих го последвала из целия свят! Бих го последвала и в смъртта.

— Тогава се стегни — прошепна монахът, като сложи ръка на рамото й, — защото той е тук и няма да напусне Сиена без теб. Той е на пейката точно зад нас.

Жулиета обърна глава и видя монах, облечен в расо с качулка, коленичил зад нея. Лицето му бе напълно скрито от качулката. Ако не се лъжеше, това бе същата качулка, която монах Лоренцо я бе накарал да сложи, когато отидоха заедно в дома на Марескоти.

Едва успявайки да сдържи вълнението си, Жулиета огледа нервно лелите и братовчедите си. Ако някой откриеше, че Ромео бе тук, със сигурност нито той, нито монах Лоренцо, нито тя щяха да доживеят до изгрев-слънце. Беше прекалено дръзко за предполагаемия убиец да оскверни бдението над бедния Тебалдо, за да ухажва братовчедка му. Никой от семейство Толомей не би простил обидата.

— Да не си полудял? — прошепна тя, вторачена в коленичилата фигура. — Ако те открият, веднага ще те убият!

— Гласът ти е по-остър от мечовете им — оплака се Ромео. — Моля те, бъди мила. Това може да са последните думи, които някога ще ми кажеш…

Жулиета видя искреността в очите му, които проблясваха под качулката.

— Ако наистина мислиш това, което каза преди малко, вземи… — Той издърпа пръстена от пръста си и й го подаде. — Ето, давам ти този пръстен…

Жулиета ахна, но взе пръстена. Беше златен, гравиран с орела на Марескоти. Думите на Ромео „давам ти този пръстен“ превърнаха пръстена в брачната й халка.

— Господ да ви благослови и двамата завинаги! — прошепна монах Лоренцо, макар да знаеше, че „завинаги“ можеше да приключи още тази нощ. — Нека светците бъдат свидетели на щастливия ви съюз. Сега слушайте внимателно. Утре ще погребат Тебалдо в гробницата на Толомей, извън стените на града…

— Чакай! — възкликна Жулиета. — Няма ли да дойда с вас сега?

— Шшт! Невъзможно е — прекъсна я Лоренцо. — Стражите пред вратата ще те спрат. А тази вечер е прекалено опасно в града…

Звукът от шъткане, ги накара да потръпнат от ужас. Жулиета погледна нервно към лелите си и видя да й правят гримаси да мълчи и да не разстройва Мона Антония повече. Тя послушно сведе глава и сдържа езика си докато престанаха да я гледат. Тогава се обърна отново назад и погледна Ромео умолително.

— Не искам да се жениш за мен и да ме изоставяш! — замоли се тя. — Тази вечер е брачната ни нощ!

— Утре — прошепна той, като едва се сдържа да не я погали. — Утре ще си припомним всичко това и ще се посмеем.

— Утре — изхлипа Жулиета, — може никога да не настъпи!

— Каквото и да стане, ще бъдем заедно — увери я Ромео. — Като съпруг и съпруга. Кълна ти се. В този свят или в отвъдния.

 

 

Гробницата на семейство Толомей бе част от огромно гробище извън града. От древни времена, жителите на Сиена бяха погребвали мъртъвците си отвъд градските стени и всяко благородно семейство бе запазило или присвоило древна гробница със значително количество починали предци. Гробницата на Толомей се издигаше сред тях като мраморен замък. По-голямата част от постройката бе под земята, но над нея имаше грандиозен вход, напомнящ на гробовете на великите римски държавници, с които господин Толомей обичаше да се сравнява.

Десетки роднини и приятели дойдоха на гробището в този тъжен ден, за да утешат Толомей и жена му, полагащи първородното си дете в гранитния саркофаг, който Толомей преди бе предназначил за себе си. Беше мъчително да видиш как предават на земята толкова млад и здрав мъж. Нямаше думи, които да успокоят разплакалата майка, нито девойката, обречена на Тебалдо откак бе родена преди дванайсет години. Къде сега щеше да си намери подходящ съпруг, след като вече бе свикнала да мисли за себе си като за господарката на палат „Толомей“?

Но Жулиета бе прекалено разтревожена за собственото си бъдеще, за да изпитва съчувствие към тъгуващото си семейство. Беше и изтощена от липсата на почивка. Бдението продължи цяла нощ, а сега, късно следобед на следващия ден, когато надеждите за възкресение не се сбъднаха, Мона Антония изглеждаше готова да се присъедини към сина си в гроба. Бледа и измъчена, тя се опираше на ръцете на братята си и само веднъж се обърна към Жулиета с изкривено от омраза лице.

— Ето я и нея, змията в пазвата ми! — извика тя високо, за да я чуят всички. — Ако не бяха срамните ти покани, Ромео Марескоти никога нямаше да посмее да вдигне ръка срещу този дом! Погледнете коварното й лице? Погледнете тези фалшиви сълзи! Обзалагам се, че не са за моя беден Тебалдо, а за убиеца му Ромео!

Тя се изплю на земята, за да прогони отвратителния вкус, останал в устата й от споменаването на името на убиеца.

— Време е да действате, братя! Не стойте повече като уплашени овце! Зловещо престъпление бе извършено срещу семейство Толомей, а убиецът се мотае из града и си мисли, че стои над закона… — продължи тя, като извади лъскав нож от шала си и го размаха във въздуха. — Ако сте мъже, преровете града и го намерете, където и да се крие, и позволете на скърбящата майка да забие острието в черното му сърце!

След избухването си, Мона Антония се отпусна отново в ръцете на братята си и остана там докато полагаха сина й в гробницата.

По време на погребението, Жулиета оглеждаше внимателно всяка ниша в древната гробница и се опитваше да открие удобно скривалище. Планът на монах Лоренцо беше тя да остане скрита в гробницата след церемонията, да изчака там сама падането на нощта, когато щеше да е безопасно за Ромео да дойде и да я вземе. Монахът й бе обяснил, че това бе единственото място, където стражите на Толомей нямаше да бъдат нащрек, а тъй като гробището се намираше отвъд градските стени, придвижването на Ромео нямаше да е ограничено от постоянния страх от залавяне.

След като се измъкнеха от гробницата, Жулиета щеше да придружи Ромео в изгнанието му и, веднага щом пристигнеха в чужда земя, щяха да напишат тайно писмо на монах Лоренцо, за да му разкажат за себе си и да го окуражат да се присъедини към тях при първия удобен случай.

Това бе планът, за който се споразумяха снощи в църквата и Жулиета въобще не се сети да обмисли подробностите му преди да настъпи моментът, когато трябваше да се задейства. Разтреперана от страх, тя огледа запечатаните саркофази и се зачуди как щеше да успее да се скрие между тях без да я видят и чуят.

Чак в края на церемонията, когато свещеникът подкани всички да се помолят заедно, Жулиета видя шанса да се отдръпне назад от опечалените си братовчеди и да се скрие зад най-близкия саркофаг. Свещеникът завърши церемонията с „амин“. Без да се колебае, тя бързо се възползва от възможността да потъне по-дълбоко в сенките. Пълзеше на ръце и колене, разтреперана от допира до студената влажна земя.

Докато седеше облегната на твърдия камък на саркофага и се опитваше да не диша, членовете на погребалната процесия напуснаха гробницата един по един, поставиха свещите си на малкия олтар под краката на Христос и поеха по дългия път към дома си. Само няколко човека бяха спали след надбягването предишния ден и, както монах Лоренцо бе предположил, никой не си направи труда да се увери, че броят на хора, които излизаха от гробницата отговаряше на влезлите в нея. Все пак, кой жив би решил да остане на това зловещо място, затворен зад тежката врата, която не можеше да се отвори отвътре?

След като всички излязоха, вратата се затвори шумно. Въпреки малките пламъчета на свещите на олтара, Жулиета бе обгърната от пълна тъмнина.

 

 

Седнала на пода на гробницата, Жулиета бавно започна да осъзнава, че смъртта бе най-вече въпрос на чакане. Тук лежаха благородните й предшественици и търпеливо очакваха божественото потрепване по капака на саркофага, което щеше да издигне душите им към живот, който дори не си бяха представяли докато бяха живи.

Някои щяха да излязат облечени в рицарски брони, вероятно с някой липсващ крайник или око, а други — в нощниците си, бледи и покрити с циреи. Трети щяха да са плачещи бебета или майките им, потънали в кръв…

Макар Жулиета да не се съмняваше, че всички заслужаващи щяха да дочакат небесното потропване, видът на древните саркофази и мисълта за труповете в тях я изпълваха с ужас. Срам за мен, помисли си тя. Срамно е, че се страхувам да чакам Ромео сред каменните ковчези. Какво са няколко часа пред вечността?

Когато вратата на гробницата най-после се отвори, повечето свещи на олтара бяха изгорели, а няколкото останали хвърляха зловещи сенки, по-страшни от тъмнината. Убедена, че Ромео бе пристигнал, Жулиета се втурна към спасителя си, жадна за нежното му докосване и глътка чист въздух.

— Ромео! — извика тя. — Слава богу!

Но пред вратата стоеше не Ромео, а господин Салимбени с факла в ръка.

— Изглежда страдаш безмерно заради смъртта на братовчед си — каза подигравателно той. — Но пък не виждам сълзи по розовите ти бузи. Възможно ли е… — Той слезе няколко стъпалата, но се намръщи отвратен от миризмата. — … сладката ми булка да се е побъркала? Страхувам се, че е така. Страхувам се, че ще трябва да те търся в гробищата, скъпа, и да те намирам как си играеш с кокали и черепи. Но… — ухили се той, — аз не се ужасявам от подобни игри. Наистина смятам, че ние с теб ще си подхождаме чудесно.

Замръзнала от ужас при вида му, Жулиета не знаеше как да отговори. Единствената й мисъл бе защо не Ромео, а страшният Салимбени бе дошъл да я изведе от гробницата. Но не смееше да му зададе въпроса.

— Ела тук! — нареди й Салимбени.

Тя не знаеше какво друго да направи, освен да се подчини. Излезе от гробницата и се озова в кръг от факли, носени от стражите на Салимбени.

Тя огледа лицата на мъжете и забеляза съжаление и равнодушие по повечето, но най-тревожното бе, че очевидно те знаеха нещо, което тя не знаеше.

— Не си ли любопитна да узнаеш — заговори Салимбени, като се наслаждаваше на объркването й — как успях да те спася от зловещата прегръдка на смъртта?

Жулиета едва успя да кимне и Салимбени продължи монолога си доволно.

— За твой късмет, имах чудесен водач. Хората ми го видяха да се мотае наоколо и вместо веднага да го убият, разумно се запитали какво съкровище би могло да накара бягащ човек да се върне в града и да рискува живота си. И, както можеш да предположиш, пътят му ни отведе право до гробницата. А тъй като знаем, че не можеш да убиеш същия човек два пъти, разбрах, че мотивът му за проникването в гробницата на братовчед ти е различен от желанието за кръв.

Забелязал пребледняването на Жулиета, Салимбени подкани хората си да покажат пленника и те грубо го метнаха на земята.

Жулиета изпищя, когато видя любимия си Ромео, окървавен и наранен. Ако Салимбени не я беше задържал, щеше да се хвърли върху избраника си, да погали изцапаната му коса и да целуне кървавите му устни.

— Дявол проклет! — изрева тя и като обезумяла започна да се бори, за да се измъкне от хватката на Салимбени. — Господ ще те накаже затова! Пусни ме при него, чудовище! Искам да умра със съпруга си! Да, нося пръстена му на ръката си и се заклевам пред всички ангели в небето, че никога няма да бъда твоя!

Едва сега Салимбени се намръщи. Стисна китката на Жулиета и огледа внимателно пръстена й. После я бутна в ръцете на един от стражите и пристъпи към Ромео, за да го срита в корема.

— Гаден крадец! — изплю се той върху него. — Не можа да се въздържиш, а? Е, знай това. Прегръдките ти убиха дамата ти! Щях да убия само теб, но сега виждам, че и тя заслужава същото!

— Моля те! — изстена Ромео, като се помъчи да вдигне глава и да види Жулиета за последен път. — Остави я да живее! Беше само обет! Не съм лягал с нея! Заклевам се в душата си!

— Колко трогателно — изсумтя Салимбени, като се обърна към Жулиета. — Какво ще кажеш, момиче? Това ли е истината?

— Върви по дяволите! — извика тя. — Ние сме съпруг и съпруга. По-добре е да ме убиеш, защото както лежах с него в брачното ни ложе, така ще лежа до него и в гроба!

Салимбени стисна силно китката й.

— Така ли е? Готова ли си да се закълнеш в душата му? Не забравяй, че ако ме излъжеш, той ще отиде право в ада още тази вечер!

Жулиета прикова очи в Ромео и отчаянието я накара да занемее.

— Ха! — триумфално извика Салимбени. — Значи тук е единственото цвете, което не си откъснал, проклето куче! — Той отново ритна Ромео и се ухили на стоновете на жертвата си и риданията на младата жена, която го молеше да спре. — Най-прекрасното цвете в полето. Да се уверим — каза той, като извади кинжала на Ромео изпод наметалото си, — че никога вече няма да береш цветя.

С бавно движение Салимбени заби кинжала в корема на собственика му и го издърпа навън, оставяйки младежа в бездиханна агония.

— Не! — изпищя Жулиета и се забори с такава сила, че стражите не успяха да я удържат.

Тя се хвърли върху Ромео, обви ръце около него, обзета от отчаяно желание да се присъедини към любимия си в смъртта му.

Но Салимбени се бе отегчил от театралните й изблици и я издърпа грубо за косата.

— Мълчи! — излая той и я удари по лицето. — Виенето няма да ти помогне повече. Стегни се и не забравяй, че си Толомей.

После той изтръгна пръстена от пръста й и го метна на земята до Ромео.

— Обетът ти ще си отиде заедно с него. Бъди доволна, че се отърваваш толкова леко!

През воала на окървавената си коса, Жулиета видя как стражите вдигнаха трупа на Ромео и го метнаха по стъпалата към гробницата на Толомей. Но не видя как затръшнаха вратата след него и я заключиха. В ужаса си бе забравила как да диша и най-после милостив ангел затвори очите й и я положи на земята в безсъзнание.