Ан Фортие
Жулиета (10)

III.III.

„И върху плюша на нощта сияе,

като че ли брилянтна обица е,

висяща на ухо на чернокож!“

Сиена спеше спокойно и не се интересуваше от чуждите проблеми. Улиците, по които бягах тази нощ, бяха безмълвни, а всички предмети — мотори, кофи за боклук и коли — бяха забулени в лунна мъгла, сякаш омагьосани по местата си от преди стотици години. Фасадите на къщите около мен бяха също толкова равнодушни. Вратите нямаха дръжки отвън, а всички прозорци бяха затворени и скрити зад капаци. Каквото и да се случваше из улиците на древния град, обитателите му не искаха да знаят.

Поспрях за миг и чух, че някъде в тъмнината зад мен бандитът също тичаше. Не правеше нищо, за да скрие факта, че ме преследва. Стъпките му бяха тежки, подметките му скърцаха по каменните павета и, дори когато спря за малко, дишаше задъхано, като човек, несвикнал с физически упражнения. Но все пак не успявах да му избягам, независимо колко тихо или бързо се движех, той си оставаше по следите ми, сякаш четеше мислите ми.

Босите ми крака туптяха от болка от ударите в неравните павета. Запрепъвах се из тесен безистен в края на една улица с надеждата, че от другата страна имаше изход. Но нямаше. Озовах се в задънена улица, заклещена от високи къщи от всички страни. Нямаше дори ограда, по която да се покатеря, нито кофа за боклук, зад която да се скрия. Единствената ми защита бяха острите токчета на обувките. С други думи, бях прецакана.

Обърнах се назад и се подготвих за сблъсъка. Какво ли искаше от мен бандитът? Чантата ми? Кръстчето около врата ми? Информация? Самата мен? Вероятно искаше да узнае къде се намираше семейното съкровище. Но и аз исках същото, а в момента не можех да му го кажа и да задоволя любопитството му. За съжаление, повечето престъпници не се справяха добре с разочарованието и точно по тази причина Умберто бе убедил леля Роза винаги да оставя купчина банкноти на бюрото си преди да излезе от къщи. По-добре така, отколкото да претършуват цялата къща.

Следвайки същата логика, бързо бръкнах в чантата си и извадих портфейла. Надявах се кредитните ми карти да имат достатъчно привлекателен вид — никой не знаеше, че всъщност представляваха около двайсет хиляди долара дългове.

Докато стоях и чаках неизбежното, звукът от лудо препускащото ми сърце бе заглушен от шума на приближаващ мотор. И вместо да видя триумфално ухиления бандит на входа на задънената уличка, покрай мен профуча бляскав черен мотор и продължи към другия край. Внезапно моторът се закова на място със свирещи гуми, обърна се и мина няколко пъти покрай мен. Едва тогава дочух шум от човек в гуменки, който тичаше надолу по улицата, охкайки паникьосано. Беглецът изчезна зад ъгъла, последван от мотора, като антилопа, препускаща, за да спаси живота си от опасен хищник.

Внезапно настъпи пълна тишина.

Минаха няколко секунди, вероятно дори половин минута, но нито бандитът, нито моторът се върнаха. Най-после събрах смелост да изляза от уличката. Беше толкова тъмно, че не можех да видя дори следващия ъгъл. Но да се изгубя в тъмнината определено беше по-малката от двете злини, които ме сполетяха тази вечер. Веднага щом откриех обществен телефон, щях да звънна на директор Росини в хотела и да го помоля да ме упъти. Несъмнено молбата ми щеше да го зарадва, независимо че бях изгубена и уплашена.

Тръгнах по улицата и изминах няколко метра преди нещо в тъмнината да привлече погледа ми. Присвих очи и се вторачих.

Мотоциклетист седеше неподвижно на мотора си в средата на улицата и гледаше право в мен. Лунната светлина се отразяваше в шлема му и черния метал на мотора. Видях мъж в кожени дрехи, който седеше спокойно и търпеливо и ме чакаше да изляза от уличката.

Естествената реакция бе да се уплаша, но докато стоях неудобно с обувки в ръката, изпитах само объркване. Кой беше този човек? И защо седеше там и ме гледаше? Наистина ли ме беше спасил от бандита? И ако бе така, дали чакаше да отида да му благодаря?

Но благодарността ми се изпари в мига, когато той запали фаровете на мотора си и ме заслепи със силния им блясък. Вдигнах ръце, за да заслоня очите си, а той форсира двигателя няколко пъти, за да ме стресне.

Завъртях се и се втурнах в другата посока, все още частично заслепена, като се проклинах заради тъпотата си. Който и да беше този тип, очевидно не бе приятел. Най-вероятно бе просто местен хулиган, който си прекарваше вечерите по този тъжен начин, мотаейки се наоколо с мотора си и плашейки хората. А по случайност последната му жертва бе моят преследвач, но това въобще не ни правеше приятели.

Той ме остави да потичам известно време и дори изчака да завия зад ъгъла преди да се спусне след мен. Не с висока скорост, за да ме прегази, но достатъчно бързо, за да ми покаже, че нямаше да се измъкна.

Точно в този миг видях синята врата.

Тъкмо завих зад поредния ъгъл и знаех, че разполагам със съвсем кратко време преди фаровете отново да ме открият, когато пред мен се изправи синята врата на ателието, открехната като по чудо. Дори не спрях да си задам въпроса дали в Сиена имаше повече от една синя врата, или дали бе добра идея да нахлувам в чужд дом посред нощ. Просто го направих. И веднага щом се озовах вътре, затворих вратата и се облегнах на нея, като се вслушвах нервно в звуците на мотора, който ме подмина и изчезна.

Признавам си, че когато предишния ден се срещнахме в градината, дългокосият художник ми се бе сторил странен тип, но когато те преследват из средновековни улици, нямаш богат избор.

 

 

Ателието на маестро Липи имаше впечатляващ вид. Изглеждаше сякаш бомба от божествено вдъхновение бе избухвала и то неведнъж, а редовно, и бе разпръснала картини, скулптури и странни инсталации навсякъде. Маестрото очевидно бе човек, чийто таланти не можеха да се ограничат само в един вид изкуство. Като гений в лингвистиката, той говореше на езика, който отговаряше на настроението му, и избираше инструментите и материалите си с решителността на виртуоз.

— Аха! — възкликна той, като изскочи иззад статива си веднага щом чу затварянето на вратата. — Ето те. Чудех се кога ще дойдеш.

След миг излезе от кухнята с бутилка вино, две чаши и хляб и каза:

— Трябва да извиниш Данте. Той винаги е подозрителен към жените.

— Името му е Данте? — Вторачих се в лаещото куче. — Невероятно! Това е името на кучето на Амброджио Лоренцети!

— Ами това е ателието му — обясни маестро Липи, като ми наля чаша червено вино. — Познаваш ли го?

— Имаш предвид онзи Амброджио Лоренцети? От 1340 година?

— Разбира се! — маестро Липи се засмя и вдигна чашата си за тост. — Добре дошла! Да пием за много щастливи завръщания. Да пием за Даяна!

Едва не се задавих с виното. Той познавал майка ми?

Преди да успея да проговоря, маестрото се наведе и прошепна заговорнически:

— Съществува легенда за една река Даяна, която се намира дълбоко под земята. Досега не е била открита, но хората твърдят, че понякога късно нощем, когато се събудят внезапно, могат да я почувстват. А в древните времена имало храм на Даяна в „Кампо“. Римляните провеждали игрите си там. Сега пък си имаме „Палио“ в чест на Богородица. Тя е майката, която ни дава вода, светена вода, за да можем отново да изскочим от тъмнината.

За момент просто седяхме и се гледахме спокойно. Изпитах странното чувство, че ако искаше, маестро Липи можеше да ми разкаже много тайни за самата мен, съдбата ми и бъдещето ми, тайни, които не бих могла да разгадая сама. Но мисълта ми бързо се изпари, прогонена от широката усмивка на маестрото, който внезапно издърпа чашата от ръката ми и я остави на масата.

— Ела! Искам да ти покажа нещо. Помниш ли?

Тръгна пред мен към другата стая, която, ако това въобще бе възможно, бе още по-претъпкана от първата. Беше огромно помещение без прозорци и напомняше на склад.

— Само минутка… — каза маестро Липи, като се зарови из бъркотията и грижливо свали парче плат, покриващо малка картина, окачена на далечната стена. — Виж!

Пристъпих по-близо, за да видя по-добре, но когато се приближи прекалено много, маестрото ме спря.

— Внимавай. Много е стара. Не дишай върху нея.

Беше портрет на момиче. Красива млада жена с големи сини очи, които гледаха замечтано към нещо зад гърба ми. Изглеждаше тъжна, но в същото време и обнадеждена, а в ръката си държеше роза. Кожата й беше учудващо светла за италианка, но може пък да не беше италианка.

— Мисля, че прилича на теб — каза маестро Липи, като премести поглед от нея към мен и обратно. — Или пък ти приличаш на нея. Как мислиш?

— Мисля, че това е комплимент, който не заслужавам. Кой е нарисувал портрета?

— Аха! — ухили се маестрото. — Открих го, когато поех ателието. Беше скрит в стената, прибран в метална кутия. Вътре имаше и книга. Дневник. Мисля…

Още преди маестрото да довърши изречението, малките косъмчета по ръцете ми настръхнаха. Знаех какво точно щеше да ми каже.

— Не, всъщност съм сигурен, че Амброджио Лоренцети е скрил кутията. Това беше дневникът му. Мисля, че той е нарисувал картината. Името е същото като твоето. Жулиета Толомей. Написал го е на гърба.

Вторачих се в портрета. Едва можех да повярвам, че това е същия портрет, за който бях чела. Сега, когато го погледнах за втори път, открих, че е точно толкова омагьосващ, колкото си бях представяла.

— Дневникът у теб ли е още? — попитах бързо.

— Не. Продадох го. Споделих за него с един приятел, който пък поговорил с друг приятел и внезапно тук пристигна някакъв мъж и пожела да го купи. Името му беше професор Толомей — обясни ми маестрото и ме изгледа с повдигнати вежди. — Ти също си Толомей. Познаваш ли го? Много стар човек.

Отпуснах се на близкия стол. Нямаше седалка, но не ми пукаше.

— Това е бил баща ми. Превел дневника на английски. В момента го чета. Разказва за нея — кимнах към портрета. — Жулиета Толомей. Очевидно тя е моя прародителка. Описва очите й в дневника си… и ето ги сега пред мен.

— Знаех си! — въодушеви се маестро Липи и се обърна към портрета с детинско вълнение. — Тя е прапрапрабаба ти!

Той се засмя, обърна се към мен и ме хвана за рамената.

— Толкова се радвам, че дойде да ме видиш!

— Просто не разбирам — казах, — защо маестро Амброджио е скрил тези неща в стената. Или пък не е бил той, а някой друг…

— Не мисли толкова много — предупреди ме маестрото. — Появяват ти се бръчки.

Той замълча за момент, обзет от внезапно вдъхновение.

— Следващият път, когато дойдеш, ще те нарисувам. Кога ще се върнеш? Утре?

— Маестро… — опитах се да го върна на земята, — чудех се дали мога да остана тук още малко. Тази вечер.

Художникът ме изгледа учудено, сякаш аз проявявах признаци на лудост, а не той.

Почувствах се задължена да обясня.

— Навън има някой… не знам какво става… един тип… — Поклатих глава. — Знам, че звучи налудничаво, но ме следят, а не знам защо.

— Аха — отвърна маестро Липи, после грижливо покри портрета на Жулиета и ме отведе обратно в ателието си.

Настани ме на стол, постави чашата вино в ръката ми и седна срещу мен с изражението на дете, очакващо интересна приказка.

— Мисля, че знаеш — каза той. — Обясни ми защо те следят.

През следващия половин час му разказах всичко. Отначало не възнамерявах да го правя, но след като започнах да говоря, не можех да спра. Наблюдаваше ме със светнали от вълнение очи. Нещо у него ме накара да вярвам, че можеше да ми помогне да открия истината. Ако тя въобще съществуваше.

Разказах му за майка ми и професор Толомей, за инцидентите, при които бяха загинали и за съмнението в Лучано Салимбени, който може би ги е причинил. После описах кутията с ръкописите и дневника на маестро Амброджио и споделих за подмятането на братовчед ми Пепо за неизвестно съкровище, наречено „Очите на Жулиета“.

— Чувал ли си някога за нещо подобно? — попитах го, когато забелязах, че се намръщи.

Вместо да отговори, той се надигна от стола и застана неподвижно за момент, сякаш се вслушваше в далечен шум. После тръгна нанякъде. Знаех, че трябва да го последвам. Изкачихме се по стълбите в дълга, тясна библиотека с безброй рафтове от пода до тавана. Той затърси търпеливо книга, която не искаше да бъде намерена. Най-после успя, взе я от рафта и я размаха триумфално.

— Знаех си, че е тук някъде!

Книгата се оказа стара енциклопедия на легендарни съкровища и чудовища — очевидно двете не можеха да бъдат разделени. Маестрото я запрелиства бързо. Илюстрациите изглеждаха като от приказки.

— Ето! — възкликна той и ми посочи някакъв текст. — Какво ще кажеш за това?

Изпълнен с нетърпение, той запали стара лампа и зачете на глас, като възбудено смесваше италиански и английски.

„Очите на Жулиета“ били два гигантски сапфира от Етиопия. Наричали ги „Етиопските близнаци“ и били купени от господин Салимбени от Сиена през 1340 година като годежен подарък за бъдещата му булка, Жулиета Толомей. По-късно, след трагичната й смърт на гроба поставили златна статуя със сапфирите като очи.

— Чуй това! — въодушевено избърбори маестрото, прокарвайки пръст по страницата. — Шекспир също знаел за статуята!

После продължи да превежда, цитирайки ми последните реплики от „Ромео и Жулиета“:

„На нея аз ще вдигна

прекрасен паметник от чисто злато, тъй дивен,

че във Верона, докогато се казва тъй,

ликът й ще блести

най-пръв от всички градски красоти.“

Най-после спря да чете и ми показа илюстрацията. Познах я веднага. Статуя на мъж на колене с жена в ръце. С изключение на няколко дребни подробности, бе същата статуя, която майка ми се бе опитала да пресъздаде поне двайсет пъти в тетрадката, скрита в кутията й.

— Мили боже! — извиках и се наведох към енциклопедията. — Съобщава ли нещо за точното местоположение на гроба?

— Чий гроб?

— Гроба на Жулиета — казах, като му посочих текста, който току-що ми бе прочел. — Книгата твърди, че на гроба й била поставена златна статуя, но не казва къде точно се е намирал той.

Маестро Липи затвори енциклопедията и я върна на рафта.

— Защо искаш да намериш гроба й? — попита той с внезапно рязък тон. — За да можеш да вземеш очите й? Ако си няма очи, как ще види Ромео, когато дойде да я събуди?

— Не бих взела очите й! — запротестирах енергично. — Просто искам да ги видя.

— Добре — кимна маестрото, — тогава трябва да поговориш с Ромео. Не знам кой друг би успял да го намери. Но внимавай. Тук има много призраци и не всички са дружелюбни като мен.

Той се наведе към мен и изсъска:

— Чума! Чума и в двете ти къщи!

— Страхотно — измънках аз. — Благодаря.

Маестрото се засмя весело и се удари по коленете.

— Хайде де! Не се шубелисвай! Просто те закачам.

Слязохме долу и, след няколко чаши вино, се върнах на темата, която не спираше да възбужда въображението ми.

— Какво точно имаше предвид, когато каза, че Ромео знае къде се намира гробът?

— Знае ли? — озадачено попита маестрото. — Не съм сигурен. Но мисля, че трябва да го попиташ. Знае повече за всичко това от мен. Млад е. А аз вече забравям.

Опитах се да се усмихна.

— Говориш, сякаш той е още жив?

Маестрото сви рамене.

— Идва и си отива — винаги е късно нощем. Влиза тук и сяда да я погледа — кимна той към склада с портрета на Жулиета. — Мисля, че още е влюбен в нея. Затова оставям вратата отворена.

— Сериозно — казах, като го хванах за ръката. — Ромео не съществува. Вече не. Не е ли така?

Маестрото се вторачи в мен с обиден поглед.

— Ти съществуваш! Защо и той да не съществува? — намръщи се художникът. — Какво? Мислиш, че е призрак ли? Хм. Разбира се, човек никога не може да е напълно сигурен, но не мисля така. Вярвам, че е истински.

Той замълча за момент и се замисли, после каза твърдо:

— Пие вино. Призраците не пият вино. Те са много отегчителна компания. Предпочитам хора като теб. Ти си забавна. Ето… — Напълни той чашата ми отново. — Пийни още малко.

— Добре — кимнах и отпих послушно. — Ако реша да задам няколко въпроса на Ромео, как мога да го направя? Къде да го намеря?

— Ами… — замисли се маестрото, — страхувам се, че ще се наложи да изчакаш той да те намери.

Забелязал разочарованието ми, той се наведе и се вгледа напрегнато в очите ми.

— Може вече да те е намерил — добави той. — Да, мисля, че го е направил. Виждам го в очите ти.