Ан Фортие
Жулиета (9)

III.II.

„Обичал съм? Твърдях, че е така,

но, господи, отде тогаз да зная,

че е възможна хубост като тая?“

Сиена, 1340 година

Тази нощ предстояха пакости и лудории.

Ромео и братовчедите му изскочиха от палат „Марескоти“ и бързо завиха зад ъгъла, заливайки се от смях. Тази вечер лесно напуснаха къщата, тъй като бе претъпкана с роднини от Болоня. Бащата на Ромео с нежелание бе устроил пиршество с музиканти, за да ги забавлява. Все пак, Болоня не можеше да предложи нищо, което Сиена да не надмине поне десетократно.

Младежите знаеха много добре, че за пореден път нарушаваха вечерния час на коменданте Марескоти, затова спряха за момент и нахлузиха ярките карнавални маски, които винаги носеха по време на нощните си лудории. Докато стояха и се бореха с възли и панделки, семейният месар мина покрай тях с огромен бут за пиршеството, придружен от помощника си, който носеше факла, но се направи, че не вижда младежите. Един ден, Ромео щеше да е господар на палат „Марескоти“ и да му плаща сметките.

Най-после маските бяха по местата си и младежите сложиха кадифените си шапки, за да се прикрият по-сигурно. Развеселен от вида на приятелите си, един от тях задрънка весело на мандолината си.

— Жуулииееета! — изви той с престорено нежен глас. — Иска ми се да бях твоя птичка, малка игрива птичка… — изпя той и заподскача като птица.

Всички, освен Ромео избухнаха в смях.

— Много смешно! — намръщи се Ромео. — Подиграваш се на мъка, каквато никога не си изпитвал!

— Хайде — подкани ги друг от братовчедите му. — Ако не побързаме, тя ще си легне и серенадата ги ще се превърне в приспивна песен.

Разстоянието, което трябваше да изминат, не бе повече от двеста метра, но им отне доста време. Въпреки късния час, улиците бяха претъпкани с хора — местни и чужденци, продавачи и купувачи, поклонници и крадци. На всеки ъгъл стоеше прероден пророк с восъчна свещ и заклеймяваше езическите нрави, докато наблюдаваше групите танцуващи момичета с погледа на куче, гледащо наденица.

Младежите си запроправяха път — прескачаха канали и просяци и се промъкваха под колички за доставки. Най-после стигнаха до площад „Толомей“. Ромео се протегна да види защо тълпата стоеше неподвижно и видя зрелищна фигура, която се люлееше на стъпалата на църква „Сан Кристофоро“.

— Вижте — извика един от братовчедите му. — Толомей е поканил Свети Кристофоро на вечеря. Но не е облечен. Срам за него!

Всички загледаха благоговейно как осветената от факли процесия потегли от църквата към палат „Толомей“. Внезапно Ромео осъзна, че това е шансът му да влезе в забранената къща през предната врата вместо да стои тъпо под прозореца на Жулиета. Голяма група от важни хора вървеше след свещениците, които носеха светеца, и всички те бяха с карнавални маски. Всеизвестно бе, че господин Толомей правеше маскаради на всеки няколко месеца, за да вкара прокудени от града членове на семейството си в дома си. Ако не го правеше, едва ли щеше да успее да напълни балната си зала.

— Очевидно съдбата се грижи за нас — каза Ромео. — Или пък ни помага, за да ни смачка след миг и да ни се надсмее. Елате!

— Чакай — възпря го един от братовчедите му. — Страхувам се…

— Страхуваш се прекалено рано! — прекъсна го Ромео. — Напред, господа!

Суматохата на стъпалата на църквата бе точно това, от което Ромео се нуждаеше, за да открадне факла от светилника и да избере нищо неподозиращата си жертва — възрастна вдовица без придружител.

— Моля — каза й той, като протегна ръката си. — Господин Толомей ни помоли да осигурим удобното ви придвижване.

Жената изглеждаше доволна от мускулестата ръка и усмивката на младежа.

— Е, това се случва за първи път — каза тя. — Но е много мило от негова страна.

За хората, които не го бяха видели със собствените си очи, щеше да изглежда невъзможно, но след като влезе в палата, Ромео трябваше да признае, че семейство Толомей бяха надминали Марескоти със стенописите си. Всяка стена разказваше различна история за триумфите на Толомей в миналото и благочестието им в настоящето. Дори таваните представляваха набожна реклама. Ако беше сам, Ромео щеше да отметне глава назад и да се зазяпа в безбройните екзотични същества, населяващи този частен рай. Но сега не бе сам. Въоръжени пазачи, облечени в ливреи, стояха на стража до всяка стена. Страхът да не бъде открит сдържа дързостта му и го накара да поднесе няколко любезни комплимента на вдовицата докато се редяха за първия танц.

Ако досега жената бе критична към него въпреки елегантните му дрехи заради начина, по който си бе осигурил компанията й, то сега, когато Ромео се готвеше за танца, изисканата му поза я увери в благородното му потекло.

— Какъв късмет извадих тази вечер — каза тя, внимавайки да не я чуе друг, освен него. — Кажи ми, защо си тук — заради някакво приключение или просто за да потанцуваш?

— Признавам — мило отвърна Ромео, — че греховно обичам да танцувам. Кълна се, мога да го правя в продължение на часове без почивка.

Жената се засмя доволно. Докато танцуваха, си позволи даже повече волности, отколкото му харесваше — от време на време прокарваше ръка по кадифената му предница, търсейки надолу нещо по-кораво. Но Ромео бе прекалено разсеян, за да й попречи.

Единствената му грижа тази вечер бе да намери младата жена, чийто живот бе спасил и чиито прекрасни черти бяха обезсмъртени в шедьовъра на маестро Амброджио. Художникът отказа да му каже името й, но Ромео успя да го открие сам. Измина не повече от седмица след пристигането на момичето, когато из града се понесе слух, че господин Толомей е довел непозната красавица на църковната служба в неделя сутрин. Очите й били сини като океана и се казвала Жулиета.

Ромео огледа залата за пореден път — рог на изобилието от красиви жени в пъстри дрехи и мъже, готови да ги пленят — и се зачуди защо не виждаше никъде момичето. Красавица като нея би трябвало да танцува неспирно с обожателите си, сменяйки ги един след друг. Единственото, което щеше да направи, беше да я отмъкне от останалите младежи, които се бореха за вниманието й. А това бе предизвикателство, с което Ромео се бе сблъсквал хиляди пъти преди и го очакваше с удоволствие.

Търпението беше първоначалният му ход. Като гръцки принц пред стените на Троя, можеше да изчаква търпеливо останалите кандидати да се изложат. Тогава предприемаше първата стъпка — закачлива усмивка, сякаш им се присмиваше заедно с нея. По-късно следваше продължителен поглед от другия край на стаята, а след миг ръцете им се срещаха в танца и сърцето й биеше толкова силно, че можеше да забележи туптенето му по врата й. И точно тогава бе време за първата целувка…

Но дори омировското търпение на Ромео се стопи в течение на танците, в които смени безброй партньорки, освен тази, която желаеше. Тъй като всички бяха маскирани, не можеше да е абсолютно сигурен, но това, което видя от косите и усмивките на жените го убеди, че неговата красавица не бе сред тях. Да пропусне срещата с нея щеше да е истинска беда, защото нищо, освен маскарада не би му осигурило достъп до палат „Толомей“ и, ако не се възползваше от шанса, щеше да му се наложи да пее серенади под балкона й, където и да се намираше той, с глас, който господ не бе предназначил за песни.

Разбира се, съществуваше опасността слухът да го бе подвел и синеокото момиче от църковната служба да бе съвсем друго. Ако беше така, мотаенето му по дансинга тази вечер бе само загуба на време. Тъкмо започна да се плаши от тази си мисъл, когато внезапно усети, че го наблюдават.

Завъртя се елегантно и огледа цялата зала. И най-после забеляза полускрито от коса лице в сенките на горната лоджия. Но в мига, когато разпозна овалната му форма, то се отдръпна назад, сякаш се страхуваше да не бъде разкрито.

Ромео се завъртя обратно към партньорката си. Лицето му бе зачервено от вълнение. Макар съдбата да му бе позволила само бегъл поглед към лицето горе, в сърцето му нямаше съмнение, че бе видял жената на мечтите си, прекрасната Жулиета. А и тя го бе гледала, сякаш знаеше кой е и защо е дошъл.

Поредният танц го завъртя вихрено из залата и той най-после забеляза един от братовчедите си в тълпата и успя да го повика.

— Къде беше? — изсъска Ромео. — Не виждаш ли, че умирам тук?

— Дължиш ми благодарности, а не ругатни — прошепна другият, като зае мястото му. — Защото това е смотано празненство със смотани жени и… чакай!

Но Ромео се оттегли бързо, глух за обезкуражаващите думи и сляп за недоволния поглед на вдовицата. Знаеше, че в подобна нощ за дръзките нямаше забранени врати. Всички слуги и пазачи бяха заети на приземния етаж, а всички горни етажи бяха за любовника това, което гората за ловеца — сладка награда за търпението.

Горе, на първия етаж, омайващите изпарения от забавата долу правеха старите млади, мъдрите — глупави, а стиснатите — щедри. Докато вървеше по коридора, Ромео подмина доста тъмни ниши, пълни с шумоляща коприна и приглушени смехове. Тук и там бели проблясъци издаваха стратегическото сваляне на дреха и, минавайки покрай един особено похотлив ъгъл, той едва не спря да се зазяпа, впечатлен от невероятната гъвкавост на човешкото тяло.

Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-тихи ставаха нишите. Най-после се озова на лоджията, която гледаше към балната зала, но не видя никого. Мястото, където бе стояла Жулиета, полускрита от мраморна колона, сега бе празно. В края на лоджията имаше затворена врата, която дори той не смееше да отвори.

Разочарованието му бе огромно. Защо не се бе измъкнал от танца по-рано? Защо бе толкова сигурен, че тя щеше да стои тук и да го чака? Глупак. Беше се убедил в собствената си версия за случилото се, а сега бе време за трагичния край.

В мига, когато се обърна, за да си тръгне, вратата в края на лоджията се отвори и нежна фигура с блестяща коса излезе отвътре. За момент нямаше движение, нито звук, с изключение на музиката долу, но Ромео чуваше някой да диша, някой, който се бе стреснал от вида му и сега се мъчеше да си поеме дъх.

Вероятно трябваше да каже нещо успокояващо, но вълнението му бе прекалено силно. Вместо да се извини за натрапничеството си и да съобщи името си, той просто смъкна карнавалната маска и пристъпи напред нетърпеливо, за да я изкара от сянката и най-после да види живото й лице.

Тя не му обърна внимание, а просто пристъпи до балкона и погледна танцуващите. Окуражен, Ромео я последва и, когато тя се наведе над парапета, изпита удоволствието да види профила й, осветен от светлините отдолу. Маестро Амброджио бе нарисувал шедьовър, но не бе успял да предаде блясъка на очите й, нито загадъчната й усмивка. Да не говорим за нежните устни, които зашеметиха Ромео.

— Това сигурно е прочутият двор — започна момичето, — на краля на страхливците.

Изненадан от горчивината в гласа й, Ромео не знаеше как да отговори.

— Кой друг — продължи тя без да се обръща, — би прекарал нощта в компанията на статуя докато из града бродят убийци, които се хвалят с престъпленията си? И кой почтен мъж би се наслаждавал на подобно празненство, когато собственият му брат е бил… — Тя не успя да довърши изречението си.

— Повечето хора — каза Ромео с непознат дори за самия него глас — наричат господин Толомей смел човек.

— Тогава повечето хора грешат — отвърна тя. — А вие, господине, си губите времето. Няма да танцувам тази вечер. Сърцето ми е прекалено наранено. Затова, върнете се при леля ми и се наслаждавайте на ласките й. От мен няма да получите такива.

— Не съм тук заради танците — каза Ромео, като смело пристъпи към нея. — Тук съм, защото не мога да стоя надалеч. Няма ли да ме погледнеш?

Тя замълча и положи усилия да не помръдне.

— Защо да те гледам? Душата ти толкова ли е по-нисша от тялото ти?

— Не познавах душата си — отговори Ромео приглушено, — докато не видях отражението й в очите ти.

Тя не отговори веднага, но когато го направи, гласът й бе достатъчно рязък, за да смаже смелостта му.

— И кога обезчести очите ми с образа си? За мен, ти си просто далечната фигура на отличен танцьор. Кой демон открадна очите ми и ти ги даде?

— Сънят бе виновен — обясни Ромео, приковал очи в профила й с надеждата усмивката й да се върне. — Той ги взе от възглавницата ти и ми ги донесе. О, сладката мъка на този сън!

— Сънят — отвърна момичето с упорито обърната настрани глава — е бащата на лъжите!

— И майка на надеждите.

— Може и така да е. Но първородното им дете е трагедията.

— Говориш за тях като за роднини.

— О, не! — възкликна тя горчиво. — Не смея да се хваля с подобни връзки. Когато умра, нека учените да спорят за произхода и кръвната ми линия.

— Не ми пука за произхода ти — каза Ромео, като дръзко я докосна по врата, — нито за кръвната ти линия. Искам само да проследя тайните й писания по кожата ти.

За момент, докосването му я накара да замълчи. А когато заговори, задъханите й думи унищожиха нарочната грубост.

— Тогава се страхувам — каза тя през рамо, — че те очаква разочарование. Кожата ми не разказва красиви приказки, а история на убийства и отмъщение.

Придобил смелост, Ромео постави ръце на раменете й, наведе се и прошепна в косата й.

— Чух за загубата ти. В Сиена няма сърце, което да не изпитва болката ти.

— Да, болката е страховита! И живее в палат „Салимбени“, неспособна на човешки чувства! — извика тя, като се освободи от ръцете му. — Колко често ми се иска да бях мъж!

— Да си роден мъж не означава, че не изпитваш мъка.

— Така ли? — Тя най-после се обърна към него. — И какви са твоите мъки, господине?

Очите й, блестящи дори в тъмнината, го изгледаха развеселено.

— Не, както и подозирах, прекалено хубав си, за да усещаш мъка. По-скоро имаш гласа и лицето на крадец.

Виждайки негодуванието му, тя се засмя и продължи:

— Да, крадец. Но крадец, който получава повече отколкото взима и следователно се смята за щедър, а не алчен, за любимец, а не враг. Възрази ми, ако можеш. Ти си човек, на когото никога не е отказван дар. Как може такъв човек да изпитва мъка?

Ромео отвърна уверено на закачливия й поглед.

— Никой мъж никога не е тръгвал на поход без да очаква края му. И все пак по пътя си кой поклонник отказва храна и легло? Не завиждай на дългото ми пътуване. Ако не бях пътник, никога нямаше да стигна до твоя бряг.

— Но кой екзотичен дивак може да задържи моряка на брега завинаги? Кой поклонник не се изморява постепенно от еднообразието и не потегля към нови неоткрити светини?

— Думите ти са несправедливи и към двама ни. Моля те, не ме наричай непостоянен без дори да знаеш името ми.

— Това е в дивашката ми природа.

— Не виждам друго, освен красота.

— Значи въобще не ме виждаш.

Ромео хвана ръката й и я притисна към бузата си.

— Видях те, скъпа дивачке, преди ти да ме видиш. Но ти ме чу преди аз да чуя теб. И можехме да си живеем така, с любов, потисната от сетивата ни, ако съдбата не ти бе дала очи, а на мен уши.

Момичето се намръщи.

— Поезията ти звучи загадъчно. Искаш ли да те разбера или се надяваш да изтъкнеш своята мъдрост на фона на моята тъпота?

— Мили боже! — възкликна Ромео. — Съдбата ми се подиграва! Даде ти очи, но ти взе ушите. Жулиета, не познаваш ли гласа на рицаря си? — попита той, като докосна бузата й, както бе направил, когато я смяташе за мъртва в ковчега. — Не познаваш ли докосването му? — прошепна той.

За момент, Жулиета омекна и притисна глава в ръката му, търсейки утеха в близостта му. Но тъкмо когато Ромео си помисли, че бе готова да му се предаде, изненадано забеляза как очите й се присвиха. И вместо да отвори вратата на сърцето си към него, тя рязко отстъпи назад.

— Лъжец! Кой те изпрати тук да си играеш с мен?

Той ахна смаяно.

— Сладка Жулиета…

Но тя отказа да го изслуша и извика:

— Тръгвай! Отивай да ми се присмиваш заедно с приятелите си!

— Кълна ти се!

Ромео не отстъпи и протегна ръцете си към нейните, но тя отказа да му ги даде. Затова я хвана за рамената и я задържа неподвижна. Отчаяно му се искаше да го изслуша.

— Аз съм човекът, който спаси теб и монах Лоренцо от разбойника — настоя той. — Ти влезе в града, пазена от мен. Видях те в ателието на маестро Амброджио, легнала в ковчега…

Докато говореше, видя как очите й се разшириха учудено, когато осъзна, че й казваше истината. Но вместо благодарност, лицето й се изпълни с тревога.

— Разбирам — прошепна тя с разтреперан глас. — И сега, предполагам, си дошъл да събереш дълговете си?

Едва сега, когато видя страха й, Ромео се сети, че бе проявил страхотна дързост, хващайки рамената й по този начин. Тя очевидно бе разтълкувала неправилно намеренията му. Проклинайки се за импулсивността си, той я пусна и отстъпи назад с надеждата, че тя няма да избяга. Срещата им не вървеше по начина, по който бе планирал. В продължение на много нощи бе мечтал за момента, когато Жулиета щеше да излезе на балкона, примамена от серенадата му, а сърцето й щеше да забие от възхита, ако не към песента, то към личността му.

— Дойдох — каза той извинително, а очите му молеха за прошка, — за да чуя как сладкият ти глас произнася името ми. Това е всичко.

Жулиета видя искреността му и се усмихна.

— Ромео. Ромео Марескоти — прошепна тя. — Да е благословен от бога. Е, какво още ти дължа?

Той едва не пристъпи отново към нея, но успя да се сдържи и запази разстоянието между тях.

— Не ми дължиш нищо, но аз искам всичко. Търся те откак разбрах, че си жива. Знаех, че трябва да те видя и да говоря с теб. Дори се молих на бога…

Той замълча притеснено.

Жулиета го изгледа внимателно. Красивите й сини очи се изпълниха с почуда.

— И какво ти каза господ?

Ромео не можеше да се контролира повече. Хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Каза ми, че тази вечер си тук и ме чакаш.

— Тогава ти трябва да си отговора на молитвите ми — отвърна тя и го загледа учудено как целуваше ръката й. — Тази сутрин в църквата се молих за мъж, за герой, който да отмъсти за страшната смърт на семейството ми. Сега виждам, че сгреших, когато се молих за непознат. Защото ти си човекът, който уби разбойника на пътя и ме защитаваше още от първия миг. Да… — кимна тя, като погали лицето му, — вярвам, че ти си моят герой.

— Правиш ми чест — отвърна Ромео. — Не бих искал нищо повече от това да съм твоят рицар.

— Добре тогава — кимна Жулиета, — направи ми една огромна услуга. Намери онова копеле Салимбени и го накарай да страда така, както той накара моето семейство да страда. А когато свършиш, донеси ми главата му. И той ще се мотае без глава из чистилището за вечни времена.

Ромео преглътна затруднено, но успя да кимне.

— Желанието ти е заповед за мен, скъпи мой ангеле. Ще ми отпуснеш ли няколко дни за тази задача или Салимбени трябва да страда още тази вечер?

— Ще оставя това на теб — отвърна Жулиета скромно. — Ти си експертът в убиването на Салимбени.

— А когато приключа — каза Ромео, като я хвана за ръцете, — ще ми дадеш ли целувка за награда?

— Когато приключиш — отговори Жулиета, като го загледа как притискаше устни към китките й, — ще ти дам всичко, което поискаш.