Ан Фортие
Жулиета (8)

III.I.

„… Туй, което

зовем ний «роза»,

ще ухае сладко

под всяко друго име…“

Гледката от крепостта „Фортеса“ на Медичи бе зашеметяваща. Видях не само теракотените покриви на Сиена, напечени от следобедното слънце, но и поне петдесет километра вълнисти хълмове, които се издигаха пред мен като океан в нюанси на зелено и далечно синьо. Непрестанно вдигах очи от четивото си и разглеждах красивия пейзаж с надеждата, че той ще изгони застоялия въздух от дробовете ми и ще изпълни душата ми с лято. Но всеки път, когато свеждах глава и отново се зачитах в дневника на маестро Амброджио, потъвах в мрачните събития от 1340 година.

Прекарах сутринта в едно кафене, където прегледах официалните ранни версии на „Ромео и Жулиета“, написани от Масукио Салернитано и Луиджи да Порто през 1476 и 1530. Интересно бе да се види как сюжетът се бе развил и как да Порто бе превърнал в литература историята, която според Салернитано се базираше на истински събития.

Във версията на Салернитано, Ромео и Жулиета, или по-скоро Мариото и Джианоза, живеели в Сиена, и родителите им не враждували. Оженили се тайно, след като подкупили един монах, но драмата започнала, когато Мариото убил прочут гражданин и трябвало да замине в изгнание. Междувременно, родителите на Джианоза, които не знаели, че вече се е омъжила за обречен човек, настояли да се омъжи за някого другиго. Отчаяна, Джианоза накарала монаха да приготви силно приспивателно. Ефектът бил толкова впечатляващ, че тъпите й родители я сметнали за мъртва и побързали да я погребат. За щастие, добрият монах успял да я изкара от гробницата и Джианоза потеглила тайно с кораб към Александрия, където Мариото си живеел живота. Но вестоносецът, който трябвало да уведоми Мариото за измамата с приспивателното, бил пленен от пирати и не си свършил работата. Когато Мариото чул новината за смъртта на Джианоза, се върнал бързо в Сиена, за да умре до нея. Тук, разбира се, бил заловен от войниците и обезглавен. А Джианоза прекарала остатъка от живота си в манастир.

Доколкото виждах, ключовите елементи в оригиналната версия бяха: таен брак, прокуждането на Ромео, откачения план с приспивателното, изчезналия вестоносец и самоубийствената мисия на Ромео, базирана на погрешната му вяра в смъртта на Жулиета. Голямата изненада е, разбира се, че цялата история се бе развила в Сиена.

Да Порто, захванал се с историята половин век по-късно, също се заричаше, че историята е основана на действителността и наричаше Ромео и Жулиета с истинските им имена. Но все пак се бе уплашил и бе преместил събитията във Верона и променил семейните имена — вероятно, за да избегне отмъщението на могъщите кланове, замесени в скандала. Бяха променени и подробностите за изгнанието на Ромео. Във версията на Салернитано, младият любовник заминал за Александрия в Египет. Според да Порто, Ромео отишъл в Мантуа, на по-малко от петдесет километра разстояние.

Но да не обръщаме внимание на дреболиите. Според мен, да Порто бе написал много по-интересна история. Той бе измислил маскарада и сцената на балкона, както и гениалното двойно самоубийство. Единственото, на което не се вързах бе, че беше накарал Жулиета да умре като си сдържа дъха. Но може би да Порто бе смятал, че публиката няма да хареса кървава сцена — скрупули, каквито Шекспир, за щастие, не бе имал.

След да Порто, някакъв тип на име Бандело се бе почувствал задължен да напише трета версия и да добави много мелодраматични диалози, без обаче да промени същественото в сюжета. След него италианците приключили с историята и тя се понесла първо към Франция, после към Англия и накрая се озовала на бюрото на Шекспир, готова да бъде обезсмъртена завинаги.

Докато се връщах от крепостта, притиснала към гърдите си дневника на маестро Амброджио, заоглеждах хората около себе си и забелязах, че между мен и тях имаше невидима стена. Те си вървяха, ядяха сладолед и не се замисляха за миналото и, за разлика от мен, не бяха обременени от чувството, че мястото им не бе в този свят.

По-рано същата сутрин, стоях пред огледалото и изпробвах колието със сребърното кръстче, което открих в кутията на майка ми и реших да нося. Независимо дали имаше парична стойност или не, то бе принадлежало на майка ми и ми се струваше съвсем правилно да го нося. И докато стоях и се оглеждах, внезапно в главата ми се появиха рецитираните безброй пъти реплики, които едва сега, след като видях гроба на майка ми и точната дата на смъртта й, натежаха в душата ми:

„О, господи! Предчувствам беда!

Като те гледам в тъмното там долу,

приличаш на мъртвец във черен гроб!

Изглеждаш ли ми тъй или си бледен?“

Луда ли бях? Може би. Но пък има различни видове лудост. Леля Роза винаги приемаше като даденост, че целият свят е в състояние на постоянно променяща се лудост и неврозата не е заболяване, а прост житейски факт като пъпките. Някои имат повече, други — по-малко, само истински ненормалните нямат никакви. Тази философия ме бе утешавала много пъти преди и сега стана същото.

Когато се върнах в хотела, директор Росини се приближи към мен като вестоносеца от Маратон, умиращ да ми разкаже новините.

— Госпожице Толомей! Къде бяхте? Трябва да тръгвате! Веднага! Графиня Салимбени ви чака в „Палацо Публико“! Тръгвайте, тръгвайте! — извика той, като размаха ръце енергично. — Не трябва да я карате да чака!

— Чакайте! — възразих, като посочих двата куфара, които седяха на пода. — Това са моите куфари!

— Да, да, да, доставиха ги преди минута.

— Е, бих искала да си отида до стаята и…

— Не! — извика директор Росини, като отвори вратата със замах и ме подкани да изляза. — Трябва да вървите веднага!

— Дори не знам къде отивам!

— Санта Катерина!

Макар да знаех, че тайничко се радва на възможността да ме образова по отношение на Сиена, директор Росини завъртя очи и пусна вратата.

— Елате, ще ви начертая карта!

 

 

Озовах се на „Пиаца дел Кампо“ и се почувствах като в гигантска мида. Застанах неподвижно за миг и се огледах. Звуците от многобройни гласове под купола на синьото небе, гълъбите, които търсеха трошици по земята, древната градска стена и оживените кафенета бяха сгушени сред напечените от слънцето средновековни фасади. Група туристи ме повлече като вълна; бяха се втурнали възбудено напред, въодушевени от величието на огромния площад.

Докато ми чертаеше картата, директор Росини ме увери, че „Пиаца дел Кампо“ бил считан за най-красивия площад в Италия, и то не само от жителите на Сиена. Той едва можел да изброи хилядите случаи, в които гости на хотела от целия свят, дори от Флоренция, идвали при него и славословели красотата му. Той, разбира се, възразявал и им посочвал красотата на много други места, но хората дори не искали да го изслушат. Упорито настоявали, че Сиена била най-прекрасният град в света. А той не можел да се противи на подобно мнение, нали?

Натъпках картата в чантата си и тръгнах към „Палацо Публико“ — сградата на общината. Нямаше начин да не я открия благодарение на високата часовникова кула „Торе дел Манджиа“, чийто строеж ми бе описан толкова подробно от директор Росини, че ми бяха нужни няколко секунди да разбера, че всъщност сградата не бе построена пред очите му, а по някое време в края на Средновековието. Той я бе нарекъл „лилия“, горд паметник на женската непоквареност с бялото си каменно цвете върху високо червено стъбло. Интересното бе, че кулата била построена без основи. Росини твърдеше, че стояла на мястото си цели шест века, задържана от божията милост и вярата.

Заслоних очите си срещу слънцето и огледах кулата, която се издигаше към небето. Никъде другаде не бях виждала женската непоквареност представена като осемдесетметров фалически символ, но това беше само моето мнение.

Цялата сграда сякаш излъчваше гравитация и ти се струваше, че площадът постепенно хлътва под тежестта й. Директор Росини ми бе обяснил, че ако се съмнявам в думите му, трябва да си представя как слагам стъклена топка на земята. Независимо къде стоях на площада, топката щяла да се търколи право надолу към „Палацо Публико“. Нещо в тази идея ми се стори страшно привлекателно. Може би бе мисълта за нежна стъклена топка, подскачаща по древните каменни павета. Или просто бе начинът, по който Росини бе изрекъл думите — шепнешком, като фокусник, говорещ с четиригодишни хлапета.

„Палацо Публико“ — официалната общинска сграда в Сиена още от тринайсети век — се бе разраснала с годините, както става с всички държавни постройки. Първоначално издигната като място за събрания на девет администратори, сега бе впечатляваща грамада. Влязох във вътрешния двор с чувството, че бях наблюдавана. Предполагам, не толкова от съвременници колкото от минали поколения, посветили живота си на града.

Ева Мария Салимбени ме чакаше в „Залата на мира“. Седеше на скамейка и разглеждаше стенописите. В мига, когато ме видя, загриженото и изражение се замени от доволно.

— Значи все пак дойде! — възкликна тя, като скочи от пейката и ме целуна по двете бузи. — Започвах да се тревожа.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш. Дори не знаех…

Тя се усмихна широко.

— Виждам, че си получила дрехите си. Много красиво. Виж… — посочи ми огромния стенопис. — Някога виждала ли си нещо толкова прекрасно? Великият ни художник маестро Амброджио Лоренцети изрисувал стените в края на трийсетте години на четиринайсети век. Вероятно е приключил тук над вратата през 1340 година.

Завъртях се да огледам стенописа. Лявата половина показваше спокойна градска сцена с обикновени граждани, тръгнали някъде по работа. Дясната представяше зашеметяваща гледка от провинцията отвъд градската стена. Внезапно се сетих нещо и попитах объркано:

— Имаш предвид… маестро Амброджио?

— О, да — кимна Ева Мария, без въобще да се изненада, че името ми бе познато. — Един от великите ни художници. Нарисувал тези сцени, за да отбележи края на дългата вражда между двете ни семейства — Толомей и Салимбени. Най-после през 1339 година настъпил мир.

Намръщих се озадачено.

— Не знам… бях останала с впечатлението, че през 1340 година прадедите ни все още са враждували. Поне в провинцията.

Ева Мария се усмихна загадъчно. Или бе доволна, че съм си направила труда да се запозная със семейната история, или бе шашната задето бях посмяла да й възразя. Каквато и да бе истината, тя изслуша мнението ми и каза:

— Права си. Мирът имал неочаквани последици. Това се получава, когато бюрократите се опитват да помогнат. Ако хората искат да се бият, не можеш да ги спреш — вдигна ръце тя. — Ако им попречиш да го правят в града, ще пренесат битката си в провинцията. Но поне в Сиена размириците винаги били спирани преди нещата да излязат извън контрол. Защо?

Тя ме погледна, сякаш искаше да види дали ще успея да отгатна, но аз, разбира се, не можах.

— Защото — продължи Ева Мария, като размаха пръст като учителка, — в Сиена винаги сме имали милиция. За да държат Салимбени и Толомей под контрол, гражданите на Сиена можели да мобилизират всички групи на милицията и да ги изкарат на улиците за минути — обясни ми тя, като кимна, сякаш се съгласяваше със самата себе си. — Вярвам, че точно по тази причина традицията с кварталите е запазена и до наши дни. Себеотдадеността на старата ни квартална милиция направила възможна сиенската република. Ако искаш да държиш лошите типове под контрол, добрите трябва да са въоръжени.

Усмихнах се на извода й, но не проговорих. Сега не беше подходящият момент да й споменавам, че бях прекарала повечето си време в колежа, застанала в универсалния магазин, където продавах значки с надпис „Спрете оръжията“ и раздавах пацифистки памфлети.

— Красиво, нали? — попита Ева Мария, като кимна към стенописа. — Град в мир със самия себе си.

— Предполагам, че си права — отговорих, — макар хората да не изглеждат особено щастливи. Виж — посочих млада жена, която изглеждаше хваната в капан от група танцуващи момичета. — Тази изглежда… не знам… потънала в мисли.

— Вероятно е видяла сватбената процесия — предположи Ева Мария, посочвайки групата хора, следващи жена на магаре. — И може да се е замислила за изгубената си любов.

— Гледа барабана — поправих я. — Или дайрето. А другите танцьорки изглеждат… злонамерени. Виж как са я заклещили по средата. А една от тях е вторачена в корема й.

Хвърлих бърз погледа на Ева Мария, но не можах да разгадая изражението й.

— Или пък аз просто си въобразявам.

— Не — тихо каза тя. — Маестро Амброджио определено е искал да я забележим. Групата танцьорки е по-голяма от всички други на картината. А ако погледнеш отново, жената е единствената с диадема на главата.

Вторачих се в стенописа. Беше права.

— Е, коя е тя? Знаем ли?

Ева Мария сви рамене.

— Официално, не знаем. Но между нас казано… — Тя се наведе към мен и прошепна. — Мисля, че е прародителката ти. Името й било Жулиета Толомей.

Вторачих се в нея изумено.

— Откъде знаеш?

Ева Мария се засмя.

— Не е ли очевидно? Защо иначе майка ти би те кръстила на нея? Всъщност, тя самата ми го каза — нейната кръв идва право от Жулиета и Джианоза Толомей.

Макар да се въодушевих от чутото, изговорено с подобна увереност, информацията бе повече отколкото можех да понеса.

— Не знаех, че си познавала майка ми — казах, като се учудих защо не ми го е споменавала преди.

Ева Мария дори не трепна.

— Дойде да ме посети веднъж. С баща ти. Преди да се оженят. Беше много млада. По-млада от теб. Прекарахме цяла вечер в разговор за маестро Амброджио. Те ми разказаха всичко, което ти казвам сега. Имаха невероятни познания и много се интересуваха от семействата ни. Тъжно се развиха после нещата.

Застанахме в мълчание за момент. Ева Мария ме наблюдаваше със суха усмивка, сякаш знаеше, че умирам от любопитство, но не смея да попитам каква бе връзката й, ако такава въобще съществуваше, със злодея Лучано Салимбени и какво точно знаеше за смъртта на родителите ми.

— Баща ти вярваше — продължи Ева Мария, без да ми даде възможност да започна да я разпитвам, — че маестро Амброджио е скрил някаква история в този стенопис. Трагедия, случила се по негово време, която не можела да се обсъжда открито. Погледни — посочи тя към стената. — Виждаш ли малката клетка за птички на онзи прозорец? Сградата е палат „Салимбени“, а мъжът, когото виждаш, е самият Салимбени, седнал на трон като крал. Хората коленичат в краката му, за да искат пари на заем.

Усетих, че историята натъжаваше Ева Мария, затова й се усмихнах, твърдо решена да не позволя миналото да застане между нас.

— Не звучиш много горда от него.

Тя се намръщи.

— О, той бил велик човек. Но маестро Амброджио не го харесвал. Не виждаш ли? Погледни… там има сватба… тъжно момиче, което танцува… а тук — птица в клетка. Какво мислиш за това?

Не отговорих и тя се загледа през прозореца.

— Бях на двайсет и две, когато се омъжих за него. Салимбени. Той беше на шейсет и четири. Мислиш ли, че това е старост? — попита тя, като ме погледна в очите, опитвайки се да прочете мислите ми.

— Не е задължително — отговорих. — Както знаеш, майка ми…

— Е, аз пък го мислех — прекъсна ме тя. — Мислех, че е ужасно стар и скоро ще умре. Беше много богат. Имам прекрасна къща. Трябва да ми дойдеш на гости. Скоро.

Шашнах се от признанието и последвалата го покана и отговорих прибързано:

— Разбира се. С удоволствие.

— Чудесно! — усмихна се тя и сложи ръка на рамото ми. — А сега трябва да намериш героя в стенописа!

Едва не се разсмях. Ева Мария беше истински виртуоз в смяната на темата.

— Хайде — подкани ме тя като учителка, която говори с мързеливи хлапета. — Къде е героят? Винаги има такъв. Разгледай стенописа.

Вгледах се послушно.

— Може да е всеки.

— Героинята е в града — посочи ми тя, — и изглежда много тъжна. Значи героят е… Погледни! Вляво виждаш живота в града. После се появява градската врата на юг „Порта Романа“, която прерязва стенописа на две. А вдясно…

— Добре, сега го виждам — съгласих се послушно. — Мъж на кон, който напуска града.

Ева Мария се усмихна, но не на мен, а на стенописа.

— Хубав е, нали?

— Страхотен. Защо е с шапка на джудже?

— Ловец е. Погледни го. Носи ловна птица и се кани да я пусне, но нещо го задържа. Другият мъж, който върви до него и носи кутия на художник, се опитва да му каже нещо, а младият герой се навежда на седлото си, за да го чуе.

— Може би пешеходецът го кара да остане в града? — предположих.

— Може би. Но какво може да му се случи, ако го направи? Виж какво е сложил над главата му маестро Амброджио. Бесилка. Не е приятна алтернатива, нали? — усмихна се Ева Мария. — Кой, мислиш, е той?

Не отговорих веднага. Ако маестро Амброджио, нарисувал стенописа, бе същият маестро Амброджио, чийто дневник четях, и ако нещастната танцуваща жена с диадемата бе Жулиета Толомей, тогава мъжът на коня можеше да е само Ромео Марескоти. Но не исках Ева Мария да узнае какво бях открила, нито пък и източника на познанията ми. Все пак, тя бе Салимбени. Затова свих рамене и отговорих:

— Нямам представа.

— Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че това е Ромео от „Ромео и Жулиета“? А прародителката ти, Жулиета, е шекспировата Жулиета?

Успях да се засмея.

— Историята се развива във Верона, нали? А и е измислена от Шекспир. Във „Влюбения Шекспир“…

— „Влюбения Шекспир“! — Ева Мария ме изгледа възмутено, сякаш никога не бе чувала нещо толкова ужасно. — Жулиета — потупа ме тя по бузата, — повярвай ми. Всичко се е случило тук в Сиена. Много преди Шекспир. Ето ги на стената. Ромео заминава в изгнание, а Жулиета се готви за брак с мъж, когото не обича.

Ева Мария се усмихна на изражението ми и най-после ме пусна.

— Не се тревожи. Когато ми дойдеш на гости, ще си поговорим повече за тези тъжни неща. Какво ще правиш довечера?

Отстъпих назад с надеждата да прикрия шока си от невероятните й познания по семейната ми история.

— Ще си чистя балкона.

Ева Мария се засмя.

— Когато приключиш, искам да ме придружиш на един много хубав концерт. Ето — тя зарови из чантата си и извади билет. — Програмата е великолепна. Ще ти хареса. Седем часа. После ще вечеряме и ще ти разкажа повече за предните ни.

 

 

По-късно през деня, когато отивах към концертната зала, усетих, че нещо ме дразнеше. Беше великолепна вечер, а улиците бяха претъпкани с щастливи хора, но аз не успявах да се развеселя. Бродех мрачно по улицата, но постепенно се осъзнах и идентифицирах източника на раздразнението ми.

Манипулираха ме.

Още откак пристигнах в Сиена, хората вечно ми казваха какво да правя и какво да мисля. Най-вече Ева Мария. За нея очевидно бе съвсем естествено странните й капризи и планове да определят моите действия — включително и дрехите ми, а сега се опитваше да повлияе и на мислите ми. Ами ако не исках да обсъждам събитията от 1340 година с нея? Е, лоша работа — нямах избор. Но по някакъв странен начин все още я харесвах. Защо? Дали защото бе абсолютната противоположност на леля Роза, която винаги толкова се страхуваше да не извърши нещо нередно, че никога не правеше и нещо правилно? Или пък я харесвах, защото не трябваше? Умберто щеше да си помисли точно това. Ако искате Джули Джейкъбс да отиде в Копенхаген и да отреже главата на малката русалка, просто й кажете, че малките русалки са свято нещо. Разбира се, най-сигурният начин да ме накарат да се мотая с член на семейство Салимбени бе да ми кажат да стоя далеч от тях. Предполагам, че това бе наследството на Жулиета.

Е, може би пък бе време за Жулиета да се замисли разумно. Според президент Макони, човек от семейство Салимбени винаги щеше да е Салимбени. Според братовчед ми Пепо, това означаваше злочестина за всеки Толомей, застанал на пътя им. И не се отнасяше само за бурното Средновековие. Дори и сега, в днешна Сиена, призракът на вероятния убиец Лучано Салимбени още не бе напуснал сцената.

От друга страна, може би точно тези предубеждения бяха запазили семейната вражда жива в продължение на поколения. Може би страшният Лучано Салимбени никога не бе и докосвал родителите ми, но бе подозиран само заради името си. Нищо чудно, че бе изчезнал. На място, където те признават за виновен поради родство, палачът ти надали ще седи търпеливо по време на делото.

Всъщност, колкото повече размишлявах по въпроса, толкова повече везните се накланяха в полза на Ева Мария. Все пак, тя бе тази, която изглеждаше твърдо решена да докаже, че въпреки семейната ни история, можем да бъдем приятелки. И ако наистина бе така, не исках да провалям нещата.

 

 

Вечерният концерт бе изнесен от музикална академия „Чигиана“ в палат „Чиги-Сарацини“, точно срещу фризьорския салон на приятеля ми Луиджи. Влязох в сградата през безистен и преминах във вътрешен двор със стар кладенец по средата. Помислих си, че средновековните рицари бяха вадили вода от него за конете си. Камъните под сандалите ми с високи токчета бяха огладени през вековете от конски копита и колела на каруци. Мястото не беше прекалено голямо, нито внушително. Имаше си собствено кротко достойнство, което ме накара да се зачудя дали това, което ставаше отвъд стените на застиналия във времето двор, наистина бе важно.

Докато стоях там и разглеждах мозайките по тавана на лоджията, разпоредител ми подаде програма и ми посочи стълбището към концертната зала. Разлистих брошурата, докато се качвах по стълбите, очаквайки да видя музикалната програма. Вместо това, прочетох кратка история на сградата. Първите изречения гласяха:

„Палат «Чиги-Сарацини», един от най-красивите в Сиена, първоначално принадлежал на семейство Марескоти. Основната част на сградата е много стара, по през Средновековието семейството присъединило съседните постройки и, както много други могъщи семейства в Сиена, започнало строежа на висока кула. От тази кула била обявена победата в Монтаперти през 1260 година със звуците на барабан и дайре.“

Заковах се на място и препрочетох текста. Ако това беше вярно и не бях объркала имената от дневника на маестро Амброджио, значи в момента стоях в бившия палат „Марескоти“ — дома на Ромео през 1340 година.

Едва когато хората започнаха да ме побутват раздразнено, се отърсих от вглъбеността си и продължих нагоре. И какво ако това е бил домът на Ромео? От него ме деляха повече от шестстотин години, а и тогава той бездруго си бе имал своята собствена Жулиета. Въпреки новите ми дрехи и прическа, все пак бях само мършава издънка на съвършената красавица.

Джанис щеше да умре от смях, ако можеше да прочете романтичните ми мисли.

— Айде, пак се почва — щеше да изохка тя. — Джулс мечтае за мъж, когото не може да притежава.

И беше права. Но понякога, тези са най-добрите мъже.

Странното ми увлечение по исторически личности започна на деветгодишна възраст с президент Джеферсън. Докато всички други, включително Джанис, имаха плакати на попзвезди по стените, моята стая бе светилище на любимия ми президент. Дори си направих труда да науча как да изписвам красиво името „Томас“, а на най-хубавата ми възглавница, която прегръщах всяка нощ, когато заспивах, бе избродирано огромно „Т“. За съжаление, Джанис намери тайния ми дневник и го показа на целия клас. Всички се смяха лудо на рисунката ми, на която стоях в сватбена рокля и воал, хванала за ръка изненадващо мускулестия президент Джеферсън.

След това, всички ме наричаха „Джеф“, дори учителите, които нямаха представа защо го правеха. Слава богу, никой не видя как потръпвах, когато се обръщаха към мен по този начин. Накрая, спрях въобще да вдигам ръка и се настаних на последния чин с надеждата никой да не ме забележи.

На единайсет години, благодарение на Умберто, започнах да се вглеждам във външния свят и се влюбих в Кангранде дела Скала от Верона. Увлечението ми продължи докато Джанис откри, че Кангранде бил малко над метър и петдесет заедно с рицарския си шлем. Подозирам, че това бе един от най-хубавите дни в живота й.

В гимназията си падах по герои от древния свят — спартанеца Леонид, римлянина Сципий, дори император Август за известно време преди да открия зловещата му страна. В колежа се върнах толкова назад във времето, че героят ми бе безименен първобитен тип, който живееше в руските степи, убиваше мамути и свиреше на изработена от кост флейта.

Единственият човек, който посочи, че всичките ми любимци имат една обща черта, разбира се, бе Джанис.

— Твърде неприятно е — каза тя една вечер, когато се опитвахме да заспим в палатка в градината и тя бе успяла да изтръгне всичките ми тайни в замяна на бонбоните, които отначало си бяха лично мои, — че всичките са мъртви като тупани.

— Не са! — възразих енергично, съжалила задето съм споделила тайната си. — Прочутите хора живеят завинаги!

Джанис изсумтя презрително.

— Може и така да е, но кой би искал да целува мумия?

Въпреки всички усилия на сестра ми, сега се чувствах в свои води и просто по навик преследвах призрака на Ромео в собствената му къща. Единственото ми изискване да продължим чудесната си връзка бе той да си остане такъв какъвто бе — мъртъв.

 

 

Ева Мария стоеше насред концертната зала, заобиколена от мъже в тъмни костюми и жени в блестящи рокли. Помещението беше просторно с високи тавани в кремаво и бежово, украсени със злато. Около двеста стола бяха подредени за публиката и, съдейки по броя хора в залата, нямаше да е проблем да се запълнят. В далечния край, камерен оркестър настройваше инструментите си. Едра жена в червена рокля изглеждаше готова да запее всеки момент. Както на повечето места в Сиена и тук нямаше нищо модерно, което да дразни погледа, с изключение на някой тийнейджър бунтовник, нахлузил маратонки под официалния си панталон.

Ева Мария ме забеляза и ме повика с кралски жест. Приближих се към групата и тя ме представи със суперлативи, които не заслужавах. След минути бях най-добрата приятелка на някои от културтрегерите в Сиена, един от които бе президентката на банка „Монте Паски“ в палат „Салимбени“.

— „Монте Паски“ — обясни ми Ева Мария — е най-големият меценат в Сиена. Нищо от това, което виждаш наоколо, не би било възможно без щедрата финансова подкрепа на банката.

Президентката ме погледна усмихнато. Също като Ева Мария, тя бе изключително елегантна за годините си и, макар да се бях издокарала за случая, очите й ми подсказаха, че имах още много да уча.

— Е — каза тя весело, — и вие ли мислите, че парите са зло?

Въпросът й ме изненада и тя се засмя.

— Не е задължително — отговорих, като се изчервих под наблюдателния й поглед. — Просто смятам… вижда ми се парадоксално, че къщата на семейство Марескоти зависи от благоволението на Салимбени, за да оцелее.

Президентката призна логиката ми с леко кимване, сякаш искаше да потвърди, че суперлативите на Ева Мария са били подходящи.

— Да, наистина е парадокс.

— Но светът е пълен с парадокси — обади се глас зад гърба ми.

— Алесандро! — възкликна президентката с възхитено изражение. — Позволи ми да те запозная с госпожица Толомей. Тя е много строга с всички нас. Сигурна съм, че ще бъде такава и с теб.

— Разбира се — отвърна Алесандро, като пое ръката ми и я целуна с престорено кавалерство. — Ако не беше такава, никога нямаше да повярваме, че е от семейство Толомей.

Той ме погледна право в очите преди да пусне ръката ми.

— Нали така?

Странен момент. Очевидно Алесандро не бе очаквал да ме види на концерта и реакцията му не бе ласкателна — това беше ясно за всички. Но не можех да го обвинявам задето искаше да ме подразни — все пак въобще не му се бях обадила, след като се бе отбил в хотела ми преди три дни. През цялото време, визитната му картичка седеше на бюрото ми и едва тази сутрин я съдрах и метнах в боклука, тъй като реших, че ако искаше да ме арестува, вече щеше да го е направил.

— Не мислиш ли — намеси се Ева Мария, разтълкувала погрешно напрежението ни, — че Жулиета изглежда великолепно тази вечер, Сандро?

Алесандро успя да се усмихне.

— Да, като героиня на Шекспир — отговори той.

— Да, да, да — обади се президентката с престорена ревност. — Но кой пази парите ни докато си тук?

— Призраците на семейство Салимбени — отвърна Алесандро, като отново прикова очи в моите. — Много впечатляваща сила.

— Престани! — Тайничко зарадвана на думите му, Ева Мария се престори на намръщена и го плесна по рамото с навитата за концерта програма. — Много скоро всички ще бъдем призраци. Тази вечер празнуваме живота.

 

 

След концерта Ева Мария настоя да отидем на вечеря. Само ние тримата. Когато започнах да протестирам, тя изигра рожденическия коз и каза, че точно тази вечер, когато обръщала поредната страница в забележителната комедия на живота, единственото й желание било да отиде в любимия си ресторант с двама от любимите си хора. Странно, но Алесандро въобще не възрази. Очевидно в Сиена никой не възразяваше на кръстницата си на рождения й ден.

Любимият ресторант на Ева Мария се намираше на „Виа дел Кампане“, съвсем близо до „Кампо“, и на границата между двата квартала — Орел и Гора. Любимата й маса бе на терасата отвън и гледаше към цветарница, която вече затваряха.

— Е — каза тя, след като поръча бутилка „Просеко“ и ордьоври, — значи не харесваш опера!

— Не, харесвам я — възразих, седнала неудобно, тъй като кръстосаните ми крака едва се побираха под масата. — Обичам опера. Икономът на леля ми вечно слушаше опера. Особено „Аида“. Просто… Аида би трябвало да е етиопска принцеса, а не дебела петдесетгодишна лелка. Съжалявам.

Ева Мария се засмя весело.

— Прави както прави Алесандро. Затваряй си очите.

Погледна към него. По време на концерта бе седял зад мен и през цялото време усещах очите му на врата си.

— Защо? Нали пак същата жена ще продължи да пее.

— Но гласовете идват от душата — защити го Ева Мария, като се наведе към мен. — Просто трябва само да слушаш и ще видиш Аида такава каквато би трябвало да е.

— Много мило — усмихнах се и погледнах Алесандро. — Винаги ли си толкова мил?

Той не отговори. Нямаше нужда.

— Великодушието — каза Ева Мария, като опита виното и го одобри, — е най-чудесната добродетел. Стой настрани от дребнави хора.

— Според иконома на леля ми — отговорих, — красотата е най-великата добродетел. Но той би казал, че великодушието е вид красота.

— Истината е красота — най-после проговори Алесандро. — А красотата — истина. Според Кийтс. Животът е много лесен, ако живееш така.

— Не го ли правиш?

— Не съм в гроба.

Засмях се, но той дори не се усмихна.

Макар очевидно да искаше аз и Алесандро да се сприятелим, Ева Мария не можеше да ни остави да продължим без нейното участие.

— Разкажи ни повече за леля си — подтикна ме тя. — Как мислиш, защо никога не ти е казала коя си?

Погледнах и двамата си събеседници и усетих, че са обсъждали случая ми, но бяха на различно мнение.

— Нямам представа. Мисля, че се страхуваше… Или пък… — Сведох очи. — Не знам.

— В Сиена — обади се Алесандро, — името ти има огромно значение.

— Имена, имена, имена — въздъхна Ева Мария. — Не разбирам само защо леля ти никога преди не те е довела в Сиена.

— Може да се е страхувала — отговорих по-рязко този път, — че човекът, убил родителите ми, ще убие и мен.

Ева Мария се прекръсти и доби потресен вид.

— Какви ужасни думи!

— Е, честит рожден ден! — казах и отпих от виното. — Благодаря за всичко.

После се вторачих в Алесандро и го принудих да ме погледне в очите.

— Не се тревожи, няма да остана дълго.

— Не — кимна той студено. — Предполагам, че тук е прекалено спокойно и мирно за твоя вкус.

— Харесвам спокойствието и мира.

В искрящите му зелени очи, забелязах част от душата му. Гледката бе притеснителна.

— Очевидно — каза той.

Вместо да отговоря, стиснах зъби и насочих вниманието си към ордьовъра. За съжаление, Ева Мария разтълкува неправилно изчервяването ми.

— Сандро — каза тя, решила, че флиртуваме, — защо не разведеш Жулиета из града и не й покажеш забележителностите? Тя би дошла с удоволствие.

— Сигурен съм — отговори той, като набоде маслина. — За съжаление, нямаме статуи на малки русалки.

Тогава разбрах, че бе проверил досието ми и явно бе открил всичко за Джули Джейкъбс. Гърлото ми се сви от страх и ярост и се протегнах към кошничката с хляб с надеждата, че паниката ми не си личеше.

— Не, но имаме други хубави статуи — каза Ева Мария, като ни изгледа поред, опитвайки се да разбере какво ставаше. — И фонтани. Трябва да я заведеш във Фонтебранда…

— Вероятно би искала да видиш „Виа дей Малконтенти“ — предложи ми Алесандро, приковал в мен напълно лишените си от нежност очи. — По нея водели престъпниците, за да могат жертвите им да ги замерят с камъни на път към бесилката.

Отвърнах на студения му поглед спокойно.

— Някога пощадявали ли са някого?

— Да. Прогонвали го оттук. Нареждали му да напусне Сиена и никога да не се връща. В отплата му запазвали живота.

— А ако се върнел?

— Тогава… — Той направи кратка пауза за ефект, а аз забелязах, че ледените му зелени очи напомняха на парчето малахит, което бях обявила за специално съкровище в четвърти клас преди учителката да ми обясни, че това е минерал, използван за добиване на мед. — Този човек трябва да е имал много сериозна причина.

— Достатъчно! — намеси се Ева Мария и вдигна чашата си. — Вече няма изгнание и битки. Сега всички сме приятели.

В продължение на десетина минути успяхме да водим цивилизован разговор. После Ева Мария се извини и отиде до тоалетната, а ние с Алесандро останахме насаме. Хвърлих бърз поглед към него и забелязах, че гледаше врата ми жадно като вампир. За миг едва не си повярвах, че той просто си играе с мен, за да провери дали съм достатъчно нахакана, за да стана любовницата му за този месец. Е, помислих си, каквото и да планира този котарак, очаква го неприятна изненада.

Протегнах се към парче наденица.

— Вярваш ли в изкуплението? — попитах.

— Не ми пука — каза Алесандро, като побутна чинията към мен, — какво си правила в Рим. Или където и да било другаде. Интересува ме само Сиена. Така че, кажи ми, защо си тук?

— Това разпит ли е? — попитах с пълна уста. — Трябва ли да се обадя на адвоката си?

Той се наведе към мен и сниши глас.

— Мога да те вкарам в затвора за миг. — Щракна той с пръсти. — Наистина ли искаш това?

— Знаеш ли — отвърнах, като започнах да сипвам маслини в чинията си с надеждата, че нямаше да забележи треперенето на ръцете ми, — игрите на надмощие никога не са ми действали. Може да са вършили чудеса за предците ти, но пък моите предци никога не са се впечатлявали много от тях.

— Добре — облегна се Алесандро на стола си, решил да промени тактиката. — Какво ще кажеш за това? Ще те оставя на спокойствие при едно условие. Стой далеч от Ева Мария.

— Защо не го кажеш на нея?

— Тя е много специална жена и не искам да страда.

Оставих вилицата си.

— За каква точно ме мислиш?

Алесандро се поколеба.

— Мисля, че си красива, интелигентна и страхотна актриса. А зад всичко това криеш умението си да нараняваш хората и да се измъкваш безнаказано. Мисля, че някой ти е платил много пари, за да дойдеш тук и да се преструваш на Жулиета Толомей…

— Какво?

— Мисля, че част от задачата ти е да се сближиш с Ева Мария. Но познай какво… — усмихна се той. — Това няма да стане.

Не знаех откъде да започна. За щастие, обвиненията му бяха толкова откачени, че се чувствах объркана, а не обидена.

— Защо — проговорих накрая, — не вярваш, че съм Жулиета Толомей? Защото нямам светлосини очи?

— Искаш да знаеш защо? Ще ти отговоря. Жулиета Толомей е мъртва.

— Как можеш да си толкова сигурен? Очевидно не си прав, тъй като седя точно тук.

Той ме загледа и очите му потърсиха в лицето ми нещо, което очевидно не бе там. Накрая отмести очи и стисна зъби. Осъзнах, че по някаква причина, която той не възнамеряваше да сподели, не го бях убедила и вероятно никога нямаше да мога.

— Знаеш ли какво — казах, като бутнах стола си назад и станах, — ще последвам съвета ти и ще напусна компанията на Ева Мария. Благодари й от мое име за концерта и вечерята и й кажи, че може да си получи дрехите веднага.

Не изчаках отговора му, а напуснах терасата и ресторанта без да погледна назад. Веднага след като завих зад ъгъла, далеч от любопитни очи, усетих как се просълзявам от ярост и, въпреки неудобните обувки, се затичах. Последното, което исках, бе Алесандро да ме настигне и да се извини за грубостта си. Ако въобще се опиташе да го направи.

 

 

Докато се прибирах към хотела, вървях в сенките на почти безлюдни улици. Не бях в настроение да ме зяпат любопитни минувачи. Надявах се само, че няма да объркам пътя в тъмнината. Бях погълната от мисли за разговора си с Алесандро и всички умни неща, които трябваше да му кажа, но не успях. Внезапно осъзнах, че ме следят.

Отначало просто ми се стори, че ме наблюдаваха. Скоро дочух тихите стъпки на човек, който се прокрадваше зад мен. Когато се забързвах, чувах шумолене на дрехи и меки подметки, а когато забавях крачка, звукът изчезваше и настъпваше зловеща тишина.

Завих рязко в непозната улица и успях да доловя движение и фигура на мъж с крайчеца на окото си. Ако не грешах, бе същият бандит, който ме следваше преди няколко дни, когато излязох от банката с кутията на майка ми. Мозъкът ми очевидно бе запечатал предишната ни среща като опасност и сега, след като разпозна формата и походката му, включи аларма, която прогони всички рационални мисли от главата ми и ме накара да си събуя обувките и да побягна.