Ан Фортие
Жулиета (30)

IX.II.

„Прекрасната й плът е под земята.

Безплътният й дух — във небесата!“

Предишният ден, когато напуснах Сиена в компанията на Алесандро, не си представях, че ще се върна толкова скоро, при това кошмарно мръсна и със завързани зад гърба ръце. И определено не бях очаквала, че ще бъда придружена от сестра ми, баща ми и трима зли цветари от Погибонси.

Бързо ни стана ясно, че Умберто също е заложник на тези мъже. Не го вързаха по същия начин като нас, но той ги следваше безропотно и, макар да се намръщи, не се опита да ги спре, когато грубо набутаха мен и Джанис в задната част на цветарския ван. Паднахме на металния под и само няколко изгнили цветя омекотиха удара.

— Хей! — възмути се Джанис. — Ние сме твои дъщери! Кажи им, че не могат да се отнасят с нас по този начин. Честно, Джулс, кажи му нещо.

Но нямах какво да кажа. Имах чувството, че целият свят се е преобърнал с главата надолу. Или че светът си е наред, а аз напълно съм изкукуригала. Все още се мъчех да осмисля превръщането на Умберто от герой в злодей, а сега трябваше да приема и факта, че е мой баща. Обичах го, но не трябваше. Ама че объркана работа.

След като Умберто се качи при нас и затвори вратите, забелязах още една жертва, която бандитите бяха прибрали някъде по пътя. Човекът беше настанен в ъгъла, с превръзка на очите и парцал в устата. Ако не бяха дрехите му, никога нямаше да го позная.

— Монах Лоренцо! — възкликнах спонтанно. — Мили боже! Отвлекли сте монах Лоренцо!

— Опитахме и по кроткия начин — отвърна Умберто, като почука по стената на вана, — но не свърши работа. Благодарение на теб. Да вървим!

Ванът се задвижи, а аз и Джанис се запързаляхме по пода докато шофьорът ни превеждаше през безбройните дупки по частния път на мама.

Веднага щом нещата се поуспокоиха, Джанис си пое дъх.

— Добре — каза тя високо в тъмнината. — Печелиш. Камъните са твои. Бездруго не ги искаме. И ще ти помогнем. Ще направим всичко, което поискаш. Ти си нашият баща, нали? Трябва да се подкрепяме! Няма нужда да… да ни убиваш. Или има?

Умберто не отговори.

— Слушай — продължи Джанис с по-рязък тон. — Ако ни убиеш, няма да спечелиш нищо. Помисли малко. Повече от двайсет години си ни наблюдавал как растем. Наистина ли искаш…

— Кой каза нещо за убиване? — попита Умберто. — Има и други начини да се свърши работата.

— Но защо? — Намесих се с прегракнал от емоции глас. — Защо чака толкова дълго? Можехме да направим това заедно. Преди много години. Можеше да е забавно.

— О, разбираме! — отвърна Умберто, като се размърда, за да се нагласи по-удобно. — Мислите, че аз искам това? Да се върна тук, да рискувам всичко, да си играя шаради с дърти монаси и да пълзя из каналите, за да намеря няколко камъка, които вероятно са изчезнали преди стотици години? Не мисля, че разбирате — въздъхна той. — Разбира се, че не. Защо мислите, че позволих на леля Роза да ви отведе в Щатите? Ще ви обясня защо. Защото те щяха да ви използват срещу мен… за да ме накарат отново да работя за тях. Имаше само едно решение — трябваше да изчезнем.

— За мафията ли говориш? — попита Джанис.

Умберто се изсмя презрително.

— Мафията! Тези хора правят мафията да прилича на Армията на спасението. Вербуваха ме, когато се нуждаех от пари, а след като веднъж се закачиш на въдицата, няма начин да се откачиш. Ако започнеш да се бориш, куката влиза още по-дълбоко.

След като най-после се разприказва, Умберто вече не можеше да спре. Стори ми се, че бе чакал да ни разкаже историята си през всичките изминали години, но когато го направи, очевидно не изпита облекчение, тъй като гласът му добиваше все повече горчивина.

Баща му, известен като граф Салимбени, бил женен няколко пъти преди да се запознае с Ева Мария, но никога не бил благословен с деца. Естествено, когато новата му млада съпруга родила здраво момченце, старецът се запитал дали наистина той бил бащата. Заради упоритите си съмнения, никога не си позволил да заобича детето, а вечно здраво го дисциплинирал. Когато Ева Мария поглезвала сина си с подарък, старецът незабавно го конфискувал и изнасял лекция и на двамата за опасностите от презадоволяването.

Когато го записал във военно училище против волята му, Умберто избягал в Неапол, за да си намери работа. Искал да се запише и в университет, където да учи литература. Но парите му бързо свършили, а той бил прекалено горд, за да се прибере у дома и да се скрие зад полата на майка си. Започнал да се занимава с неща, които другите хора се страхували да вършат. Много го бивало в това! Нарушавал закона естествено и с лекота. Не след дълго вече притежавал десет скъпи костюма, ферари и тузарски апартамент без мебели. Било истински рай.

Когато най-после отишъл да посети родителите си в замъка на Салимбени, излъгал, че е станал брокер и успял да убеди баща си да му прости за бягството от военното училище. Същата тази вечер родителите му имали гости за вечеря — изисканият професор Толомей и американската му асистентка Даяна.

След вечеря, когато другите си легнали, Умберто се ангажирал да подобри италианското произношение на Даяна под лъчите на пълната луна. По-късно я убедил да заминат за Портофино и там, на чаша вино, се осмелил да й разкаже истината за това как си изкарвал хляба.

Даяна се ужасила. Не искала да чуе нито обясненията му, нито извиненията му. Върнала всички подаръци, които й бил направил, а после настояла да я закара обратно в Сиена. След това, не я видял цяла година, а когато най-после се срещнали, преживял страхотен шок. Даяна вървяла по „Пиаца дел Кампо“ и бутала колички с близнаци. По-късно научил, че се омъжила за професор Толомей преди няколко месеца. Умберто веднага разбрал, че той е бащата на близначките и отишъл при Даяна. Тя потвърдила, но не искала децата й да бъдат отгледани от престъпник. Освен това, Умберто нямал място в средновековната приказка, тъй като фамилното му име не било „правилното“.

По-нататък Умберто извършил нещо ужасно. Спомнил си вечерята, на която професор Толомей разказал на родителите му за статуя с очи от скъпоценни камъни и, тъй като бил побеснял от ревност, разказал от своя страна историята на няколко човека в Неапол. Шефът му го принудил да се върне при професор Толомей и да научи нещо повече. Той се подчинил и се върнал в Сиена в компанията на двама мъже. Изчакали Даяна и момиченцата да излязат от къщата и почукали на вратата. Професорът бил много учтив и ги поканил вътре, но любезността му се заменила с враждебност, когато разбрал защо са дошли.

След като се убедили, че професорът няма да проговори, двамата партньори на Умберто започнали да го измъчват — нож в гърлото, запалка, въже… накрая го убили. Умберто, разбира се, се ужасил и се опитал да помогне на професора, но не успял. Веднага щом партньорите му си тръгнали, той подпалил къщата. Надявал се с професора да изгорят и всичките му проучвания и така да сложи край на историята със златната статуя.

След тази трагедия, Умберто решил да скъса с ужасното си минало, да се върне в Сиена и да заживее спокойно с парите, които бил изкарал. Няколко месеца след пожара потърсил Даяна и й казал, че вече е почтен човек, а тя проявила благородство и го приела сърдечно. Прекарали две прекрасни години заедно. Живеели като семейство и Умберто дори я завел на гости при родителите си. Разбира се, никога не им казал истината за близначките, а баща му беснеел задето не се жени, за да има собствени деца. Кой щял да наследи богатствата на Салимбени, ако Умберто останел без деца?

Но щастливото време приключило, когато Даяна отново се побъркала по темата за семейното проклятие. Винаги била нервна и импулсивна, но сега нещата се влошили. Седяла и четяла „Ромео и Жулиета“ в продължение на часове, макар да знаела пиесата наизуст. Опитвала се да възстанови проучванията на професор Толомей относно семейните ценности и местоположението на гроба на Ромео и Жулиета. Не се интересувала от скъпоценните камъни, просто искала да сложи край на проклятието. Била убедена, че тъй като малките й момиченца имат майка Толомей и баща Салимбени, проклятието на монах Лоренцо ще ги порази с голяма жестокост.

Умберто дори не осъзнавал колко близо била Даяна до откриването на гроба, когато един ден, няколко от старите му другарчета от Неапол се появили в къщата и започнали да задават въпроси. Умберто знаел, че тези хора — въплъщение на злото — са дошли с лоши намерения, затова накарал Даяна да изведе близначките навън и да се скрият. Искал да обясни на престъпните типове, че нито той, нито тя знаят нещо по въпроса.

Но когато Даяна чула, че го бият, се втурнала в къщата с пистолет в ръка и ги заплашила, че, ако не оставят семейството й на мира, ще ги простреля. Но в престрелката Даяна загинала, а престъпниците се заканили на Умберто, че това е само началото. Щели да се върнат за момиченцата. Условието им било да получат четирите камъка през следващите две седмици.

В този момент, аз и Джанис избухнахме едновременно:

— Значи ти не си убил мама?

— Разбира се, че не! — изпъшка Умберто. — Как можахте да си го помислите?

— О, не знам — отвърна Джанис раздразнено. — Може би защото, ни лъжеше за всичко друго досега.

Умберто изстена и отново се раздвижи без да може да си намери удобно място. Очевидно разочарован, той продължи историята си. Разказа ни, че след като мъжете убили Даяна и напуснали къщата, той останал с разбито сърце и не знаел как да постъпи. Последното, което искал, било да се обади в полицията или на свещеника си и да рискува някакви бюрократи да се появят и да му отнемат децата. Затова взел трупа на Даяна и го закарал на отдалечено място, където можел да бутне колата от скалата и да инсценира катастрофа. Дори сложил някои от вещите на момиченцата в колата, за да изглежда, че и те са загинали в катастрофата. После взел близначките и ги отвел при кръстниците им Пепо и Пия Мария Толомей, но си тръгнал преди те да започнат да го разпитват.

Същата нощ, Умберто се обадил на леля Роза в Щатите. Престорил се на полицай от Сиена. Казал й, че племенницата й починала, а децата били при семейството си. Освен това й обяснил, че момиченцата не са в безопасност в Италия и тя трябва да дойде да ги отведе в Щатите. След телефонния разговор, подкарал към Неапол и „посетил“ мъжете, убили Даяна, и повечето други хора, които знаели за съкровището. Дори не се опитал да скрие самоличността си. Искал това да бъде предупреждение.

След това, изчезнал за месеци, макар полицията да го издирвала навсякъде. Накрая, заминал за Щатите, за да намери момиченцата си. Нямал определени планове. Научил къде живеят и се мотаел наоколо в очакване нещо да се случи. Един ден, видял жена, която се разхождала из градината — леля Роза — и я попитал дали се нуждае от градинар. Така започнало всичко. Шест месеца по-късно, Умберто се нанесъл в къщата, съгласявайки се да работи за малко повече от храна и подслон.

През всичките тези години, поддържал връзка с майка си, Ева Мария, но никога не й разказал за децата. Страхувал се, че тя ще иска настоятелно веднага да ги прибере в Италия. Умберто знаел, че никога вече не може да се върне там. Хората щели да го познаят и полицията да го арестува веднага, въпреки фалшивото име и паспорт.

Накрая започнал да вярва, че злото в Неапол е погребано завинаги. Но един ден видял лимузина, която спряла пред вратата на леля Роза. Четирима мъже излезли от колата и Умберто, познал един от старите си приятели от Неапол, онзи, чийто живот бил пощадил. Не разбрал как са го открили след всички тези години, но подозирал, че са подкупили хора от полицията да проследят телефонните разговори на Ева Мария.

Мъжете заплашили Умберто, че ако до три седмици не им върне парите, които им дължи — това отчасти било вярно, — щели да отвлекат дъщерите му. Умберто нямал пари, но успял да ги склони да го оставят на мира за три седмици в замяна на съдействието му да намерят четирите скъпоценни камъка. За да го сплашат престъпниците го изблъскали в коридора и започнали да го бият. Случайно съборили венецианската ваза, която стоеше под полилея. Тя паднала на пода и се разбила на парчета. Шумът събудил леля Роза, която излязла от стаята си и като видяла какво става се разпищяла. Един от престъпниците извадил пистолет и се канел да я застреля, но Умберто успял да бутне оръжието настрани. За съжаление, леля Роза толкова се уплашила, че изгубила равновесие и паднала по стълбите. След като бандитите си тръгнали и Умберто най-после отишъл до нея, тя вече била мъртва.

— Горката леля Роза! — избухнах, когато чух това. — А ти ми каза, че починала спокойно в съня си.

— Е, излъгах те — отвърна Умберто с нисък глас. — Истината е, че умря заради мен. Би ли предпочела да ти кажа това?

— Бих искала да ни беше казал истината. Ако го беше направил преди години, все още щяхме… — Поех си дълбоко дъх, защото имах чувството, че се задушавам. — … щеше да е по-добре.

Той въздъхна.

— Може би. Но сега е прекалено късно. Не исках да знаете… исках да вярвате в приказката на майка си.

Умберто ни разказа как в нощта, когато леля Роза умряла, звъннал на Ева Мария и й разказал всичко, включително, че има две внучки. Помолил я да му помогне да плати дълга си на бандитите, но тя решила, че ще събуди подозрения, ако изтегли толкова много пари за кратко време. Искала да намеси полицията и кръщелника си Алесандро, който знаел как да се справя с подобни проблеми, но Умберто не се съгласил. Знаел, че старите му приятели в Неапол нямало да го оставят на мира докато е жив и, че ще тормозят семейството му. Оставал му само един изход — да намери скъпоценните камъни и да се разплати веднъж завинаги.

Ева Мария се съгласила да му помогне да намери гроба на Ромео и Жулиета. Обещала му, че ще склони братството Лоренцони от Витербо да й помогне. Единственото й условие било, когато всичко приключи, най-после да се запознае с внучките си, а те никога да не научат за престъпленията на баща си. Умберто се съгласил — и той не искал дъщерите му да знаят нито за престъпното му минало, нито за истинската му самоличност. Монах Лоренцо не знаел обаче къде точно в Сиена се намира тайният вход към местоположението на гроба. Млада жена на име Даяна Толомей била готова да му го посочи, но трябвало да отидат заедно с останалите. Нямало смисъл само един човек да владее това познание.

Ева Мария разказала всичко това на Умберто, а той се изпълнил с надежда, че планът им ще проработи. Знаел, че Даяна държала кутия с важни документи в сейф в банката в палат Толомей. Бил сигурен, че документите крият следа към тайния вход за гроба.

И така, Умберто задвижил работата и ме изпратил в Сиена с надеждата, че ще успея да открия всичко, от което се нуждаел. Дори накарал стария си приятел Бруно Карера да ме следи из града, за да се увери, че съм в безопасност и няма да изгубя скъпоценните предмети, които съм намерила. Единственият проблем бил, че за Бруно изкушението да краде било непреодолимо. Когато Умберто открил, че Бруно бил арестуван, нямал избор, освен да се погрижи той да не се раздрънка и да разкрие плана. Не било трудно да уреди убийството му, тъй като Бруно имал доста врагове сред другите затворници.

В разговор с монах Лоренцо във Витербо Ева Мария получила уверението му, че след като „поправи греховете“ на Салимбени и Толомей, ще може заедно с останалите разкаяли се да коленичи до гроба на Ромео и Жулиета и да сведе глава пред милостта на Богородица.

 

 

С изключение на случката с Бруно Карера, всичко вървяло според плана. Баба ми била изпълнена с подозрения и накарала Алесандро да проникне в хотелската ми стая, за да вземе материал за ДНК тест. След като получила нужното доказателство, се убедила, че наистина съм нейната внучка, а не актриса, наета от Умберто. Тогава започнала да планира купона в замъка на Салимбени. Наредила на Алесандро да донесе пръстена на Жулиета, но не му обяснила защо. Знаела, че ако той заподозре какво става, щял да провали плана й, като докара ченгетата. Всъщност, тя ужасно искала да не замесва кръщелника си, но след като той бил Ромео Марескоти, имала нужда от него, за да изиграе ролята си пред монах Лоренцо.

Умберто призна, че щяло да е по-разумно, ако ми бе казал истината в самото начало, но вероятно мислеше така, защото работата се беше объркала. Ако си бях изиграла ролята и бях заспала сама след купона, нито аз, нито Алесандро щяхме да бъдем замесени.

— Но това не е вярно! — възразих, когато Умберто замълча. — Той открадна книгата на мама от хотелската ми стая и ти я даде снощи! Видях го със собствените си очи!

— Грешиш! — каза Умберто, раздразнен от възражението ми. — Някой в Сиена му дал книгата вчера сутринта и го помолил да я предаде на Ева Мария. Това беше всичко, което той знаеше.

Умберто изстена.

— Не мога да повярвам за вас двамата! На нищо ли не те научих? Познаваш го само от седмица.

— Какво знаеше Алесандро за мен? — прекъснах го бързо.

Той изсумтя.

— Очевидно, знаеше всичко, което искаше. Знаеше, че Ева Мария те смята за нейна внучка. Това е всичко. Както вече казах, не можех да рискувам да замеся полицията. Вчера, когато Ева Мария му разказа за церемонията с пръстена и кинжала, той се ядоса, че е бил държан на тъмно. Но се съгласи да го направи, защото знаеше, че това е важно за нея и за теб — въздъхна той. — Жалко. Харесвах го.

— Какво имаш предвид? — попитах нервно.

— Не чу ли какво ти разказвах досега? — рязко попита той. — Наистина ли мислиш, че ще го оставят жив? След всичко това?

— Да не искаш да кажеш, че е мъртъв? — ахнах.

— Има чудесна симетрия, нали? — промърмори той и потърка уморено лицето си. — Думата „мъртъв“? Заклещва те в себе си като високи стени. Майка ти щеше да хареса това. Можеше да превърне всичко в поезия. Дори мен.

Не отговорих. Въпреки всичко, което се бе случило откак заспах в прегръдките му снощи, мисълта, че Алесандро може да е мъртъв, ме шокира безкрайно. Стори ми се, че някой е стоварил чук върху бъдещето ми и го е смазал жестоко.

Известно време седяхме мълчаливо. После Джанис ме побутна с крак в опит да ме утеши.

— Горката Джулс — промърмори тя. — Не беше хубава седмица, а?

— Принцесо — обади се Умберто, като ме погали нежно, — съжалявам. Точно това е, което не исках да се случи.

— Просто от любопитство — обади се Джанис враждебно. — Наистина ли я обичаше? Имам предвид мама.

Умберто не отговори и тя добави колебливо:

— А тя обичаше ли те?

След кратко мълчание, Умберто се облегна тежко на стената на вана.

— Обичаше да ме мрази. Това беше голямата й тръпка. Наричаше ме… — Той замълча за момент, за да успокои треперещия си глас. — Нино.

 

 

Ванът най-после спря. Очаквах, че сме паркирали на ръба на скала някъде по крайбрежието, удобно разположени, така че злодеите да се отърват от един, или двама или трима от нас. Все пак, двете с Джанис вече се бяхме раздрънкали и бяхме казали на Умберто къде да намери тайния вход към криптата. Вместо това обаче бяхме обратно в Сиена, в тъмен ъгъл до катедралата, точно срещу площада, където се намираше „Санта Мария дела скала“.

Не бяхме сами. Три други коли вече бяха паркирани там, а група мъже в смокинги стояха, сложили калъфи за цигулки и чела до себе си, пушеха и се шегуваха. Изпълних се с надежда, когато ги видях, но веднага щом Умберто скочи от вана да ги поздрави, разбрах, че не бяха това, за което се представяха. Тези типове не бяха музиканти, а по-опасните от мафията приятели на Умберто от Неапол.

Музикантите видяха как двете с Джанис се смъкнахме от вана и бързо изразиха удоволствието си от вида ни. Започнаха да подвикват и подсвиркват и се опитаха да ни накарат да ги погледнем. Накрая Джанис успя да им изпрати усмивка, която предизвика жизнерадостни викове.

Умберто дори не се опита да прекрати забавата им. Нямаше съмнение, че той, а и ние, бяхме късметлии, че още сме жив. Едва когато музикантите видяха монах Лоренцо, радостта им се превърна в нещо като притеснение и те се наведоха да вземат калъфите с инструментите си като ученици, прибиращи чантите си в присъствието на учител.

За всички на площада тази вечер, а присъстващите бяха доста — най-вече туристи и тийнейджъри, — сигурно сме изглеждали като обикновена група местни жители, завръщащи се от празненство, свързано с „Палио“. Също като музикантите, Умберто и тримата цветари не спряха да бъбрят и да се смеят, а в центъра на групата Джанис и аз вървяхме послушно, наметнати с огромни знамена, които прикриваха въжетата.

В един момент, Джанис се приближи до мен и прошепна окуражително:

— Кълна се в господ, ще убия тези шибаняци със собствените си ръце…

Преди да успее да продължи, един от музикантите обви ръка около нея и я отдръпна от мен. За околните изглеждаше, че прегръща нежно гаджето си, но всъщност искаше да ни попречи да кроим планове.

Монах Лоренцо беше единственият, който нямаше празничен вид. С превръзка на очите и парцал в устата, той се препъваше в тъмното си дълго расо, но за минувачите вероятно приличаше на бъдещ младоженец, влачен из града от подпийналите си приятели.

Докато вървяхме към главния вход на „Санта Мария дела скала“, внезапно забелязах маестро Липи. Вървеше сам, разсеян както винаги, и носеше статив. Не посмях да му извикам, само сръгах Джанис и се вторачих в него напрегнато с надеждата да му внуша да ни види. Но когато художникът най-после погледна към нас, очите му ни подминаха без да ни познаят и аз изпитах диво разочарование.

Точно в този миг, камбаните на катедралата възвестиха полунощ. Нощта бе ужасно гореща и влажна и някъде в далечината започваше буря. Когато стигнахме до предната врата на старата болница, първите пориви на вятъра се понесоха из площада и разхвърляха всички боклуци, като невидими демони, търсещи нещо или някого.

Един от музикантите извади мобифон и се обади на някого. След секунди двете малки лампи до вратата угаснаха. Мъжът извади ключ от джоба си и отключи.

Умберто ни побутна напред и двете с Джанис се запрепъвахме в тъмнината. Вратата зад нас се затвори, а мъжете запалиха лампи и отвориха калъфите за инструменти.

В тях бяха подредени оръжия, фенери и инструменти. Веднага щом сглобиха всичко, сритаха калъфите настрани и всички се прехвърлиха през ниската ограда без проблем. Аз и Джанис се поколебахме, тъй като ръцете ни още бяха вързани зад гърба. Мъжете просто ни вдигнаха и ни метнаха от другата страна сякаш бяхме част от екипировката им. Единственият, към когото се отнесоха с известно уважение, бе монах Лоренцо, който получи позволение да се покатери сам през оградата.

— Защо още е с превръзка на очите? — прошепнах на Джанис.

— Защото ще го оставят жив — бе жестокият й отговор.

— Шшт! — намръщи ни се Умберто. — Колкото по-малко внимание привличате към себе си, толкова по-добре.

Тръгнахме по дълги тъмни коридори, слязохме по няколко стълбища в древно мазе и продължихме по нови коридори. Накрая пристигнахме в тясна монашеска килия с малък олтар и златна статуя, положена на каменно легло. Стените около статуята бяха боядисани в синьо и украсени със златни звезди, подобни на онези на тавана на катедралата.

— Мили боже! — възкликна Джанис. — Това ли е статуята?

— Това — отговори Умберто, като насочи лъча на фенера в лицето й, — е стаята на Света Катерина. Входът е тук, нали? А сега какво?

— Ъъъ… — изсумтя Джанис. — Подай ми железен лост.

— Какво друго?

— Забравих… — Тя се престори на дълбоко замислена. — Света Катерина… килия… легло… подай ми железен лост…

— Имаше нещо за… господ — намесих се бързо, опитвайки се да скрия факта, че указанията на мама стигаха само до железния лост.

И двете с Джанис знаехме, че ако бандитите откриеха, че вече не сме им полезни в начинанието, животът ни нямаше да струва и пукната пара.

Изпълнен с нетърпение, Умберто се обърна към монах Лоренцо и му каза нещо на италиански. Старецът отговори с треперещ глас.

— Хвалете не мен, а разпнатия Христос — преведе Умберто и се огледа наоколо. — Разпнатия Христос… разпнатия Христос…

— Там! — каза Джанис и кимна енергично. — Кръстът под олтара.

Всички погледнахме огромната мраморна плоча с черен кръст, която стоеше до стената като врата към гробница. След секунди бандитите се нахвърлиха върху нея с лостове и бормашини. Най-после плочата падна на пода и никой не се изненада, когато видя, че зад нея се криеше вход към тунел.

 

 

Преди два дни, когато Джанис и аз изпълзяхме от пещерата, не си представях, че ще се върна в „Ботини“ толкова скоро. И определено не предполагах, че с нас ще бъдат дванайсет въоръжени мъже и един монах, които ни крещяха да се задвижим или да забавим — в зависимост от наклона на тунела. Единственото положително бе, че Умберто свали въжетата ни преди да ни изпрати начело на групата.

По-точното определение на тунела щеше да е „дупка за червеи“. Отначало завиваше остро под деветдесет градуса, после деветдесет градуса надолу и нови деветдесет градуса надясно. Имах чувството, че навлизаме в някаква сложна средновековна климатична инсталация.

След малко стигнахме до сериозно предизвикателство, но и двете изпитахме облекчение, когато видяхме, че поне не беше стена, която да блокира пътя ни и да ни принуди да се върнем в килията на Света Катерина. Вместо това беше вертикално спускане от два метра към пода на голяма пещера. Умберто отново започна да проявява нетърпение.

— Какво става? — извика той. — Защо спряхте?

— Някаква пещера — отговори Джанис. — Но не можем…

Огледахме се наоколо и най-после видяхме светилник на стената вляво. Протегнах се към него и го сграбчих. Стори ми се достатъчно здрав, за да удържи тежестта ми. Измъкнах се от дупката, увиснала на светилника и, макар да се строполих на пода на два метра под мен, поне не паднах на главата си. Джанис, разбира се, успя да се справи грациозно, но все пак се наложи да й помогна, когато се търколи долу.

— Благодаря — каза тя и оправи дрехите си. — Не казвай и дума. Остави всичко на мен. Знам как да се оправя с тия шибаняци.

Зад нас останалата част от групата повтори упражнението ни бързо, с насочени напред оръжия, сякаш бяха командоси. Единственият, който бе удостоен със специално отношение, отново бе монах Лоренцо. Бандитите го измъкнаха елегантно от тунела без да го наранят.

— Сега какво? — попита Умберто недоволно. — Задънена улица.

Но грешеше. Пещерата имаше два изхода: един на тавана и друг на пода. Онзи на тавана бе невъзможен за достигане. Беше тъмна шахта, блокирана на върха от нещо, което напомняше на бетонна плоча. А най-вече ми заприлича на шахта за боклук. Това впечатление се подсилваше от факта, че другият изход се намираше точно под него. Всичко, хвърлено отгоре, ако и двете дупки бяха отворени, щеше да мине през помещението без да спре в него.

— И сега? — повтори Умберто упорито.

— Търси, търси — отвърна Джанис спокойно. — Погледни под краката си. Защото Жулиета лежи тук.

След като погледна монах Лоренцо за потвърждение, Умберто нареди на бандитите да се захванат с металната плоча, която покриваше дупката на пода. Те се нахвърлиха върху нея толкова енергично, че монах Лоренцо, чиято превръзка милостиво бе свалена преди да го набутат в тунела, започна да се моли усърдно за всички присъстващи.

Докато стояхме и чакахме, Джанис ме погледна и направи гримаса. Да, ръцете ни бяха свободни, но и двете знаехме, че сме хванати в още по-ужасен капан от преди. От пещерата имаше само един изход и можехме да стигнем до него само слизайки надолу заедно с останалите.

Бандитите отместиха най-после металната плоча, Умберто пристъпи напред и насочи лъча на фенера си в дупката. След кратко колебание, останалите постъпиха по същия начин. Накрая Джанис и аз също се приближихме да погледнем. Миризмата от дупката беше адски противна, но не непоносима. Вече свиквахме с вонята на разложение.

— Просто кал — отбеляза Джанис, като сви рамене. — Пръст. Погледни.

Беше права. Мястото приличаше на съвсем празна пещера и, макар подът й да изглеждаше твърд и неравен, спускането не беше повече от два и половина — три метра.

— Да вървим! — каза Умберто и махна на мъжете.

Всички скочиха в дупката един по един, без дори да си направят труда да спуснат оръжията поотделно. Последните бяхме Джанис, аз и Умберто и, когато сестра ми се смъкна през дупката, сума ти ръце се протегнаха да й помогнат. Тя отвърна с женствена благодарност и неизречена покана. Знаех, че трябва да постъпя по същия начин. Не защото изпитвах нежност към бандитите, а тъй като те бяха единственият ни изход оттук.

Усмихнах се престорено на поелите ме, но когато един от тях прокара ръка под блузата ми, не издържах и го шамаросах. Той, разбира се, не прие отказа ми мило и преди да успея да се измъкна, двама от приятелите му ме хванаха здраво и ме задържаха неподвижна, за да му дадат възможност да ми направи каквото си иска. Джанис се развика да ме оставят на мира, а когато не й се подчиниха, се метна върху тях изотзад и започна да ги дере и скубе.

Оглушителен шум, по-точно изстрел, сложи край на борбата. Обля ни душ от пръст и кал и бандитите ни пуснаха толкова бързо, че Джанис и аз паднахме на пода. Вдигнах глава и видях как Умберто с пистолет в ръка, чакаше да види дали още някой би посмял да докосне дъщерите му. Предупредителният му изстрел произведе желания ефект. Предизвиканите вибрации в пещерата сринаха части от тавана. Бандитите бяха прекалено заети да почистват главите и дрехите си от мръсотията, за да се нахвърлят върху Умберто. Доволен от резултата, той върна оръжието на единия цветар, който кимна и го пъхна в колана си.

Раздрусана, но необезсърчена, Джанис ми помогна да се надигна и ме побутна към монах Лоренцо, който разтвори ръце и прегърна и двете ни нежно. Не проговорихме, тъй като нямаше нужда. И тримата знаехме, че оттук нататък нещата можеха само да се влошат.

— Какво следва сега? — попита Умберто. — Пак сме в задънена улица.

— Може би отново трябва да се смъкнем надолу — отбеляза Джанис.

Умберто попита и монах Лоренцо, но отговорът бе абсолютно неясен.

— За да намериш злато, трябва Данте да ти стане водач — преведе Умберто и се намръщи. — Това пък какво означава?

— Означава — отговорих бързо — да вървиш по дяволите.

Умберто присви очи.

— Май вие двете не осъзнавате, че ако не ми помогнете, наистина ще отидем в ада!

— А ако ти помогнем и намерим камъните, тези джентълмени просто ще ни пуснат да си ходим? — попитах заядливо.

— Това е споразумението — сериозно отговори Умберто. — След като намерим камъните, те ще са по-благосклонни.

— Добре! — извика Джанис, като коленичи и започна да копае демонстративно. — Да намерим проклетите камъни! Хайде, помогнете ми! Тук някъде трябва да има изход… Чакайте! Открих нещо!

Тя почисти пръстта колкото можеше.

— Какво по дяволите е това?

Минаха няколко секунди преди да осъзнаем отвратителната истина. Подът на пещерата се състоеше от разхвърляни човешки кости.