Филип Финч
Диамантите на Рурк (53)

52.

В осем без пет Нол се приближи с микробуса до оградата на склада. Портата се отвори, преди още да е спрял.

Товарният док беше затворен и Нол влезе през единствения друг вход — вратата до него.

Тъкмо направи две крачки вътре, когато една ръка се обви около врата му и дулото на пистолет се впи между ребрата му.

— Не се съпротивлявай, само върви — каза Мърл Уелкъм.

— Точно така, по дяволите — добави Евън Рурк.

Рурк го претърси и сетне го сложиха да седне на стола на Анди Попс. Хейс и Кейтлин също бяха там, както и две самоходни грамади, които Рурк изпрати да претърсят микробуса.

Цялата банда беше налице.

След няколко минути единият от великаните, у когото се четеше известна досада, се върна и каза на Рурк, че скъпоценните камъни не са в микробуса.

— Нали ти казах — рече Нол.

— Каза, че ще ги донесеш — обади се Анди Попс.

— Знам. Само че промених решението си. Предположих, че може да се случи нещо такова.

— Къде са камъните, Ралф? — попита Рурк.

— Дадох ги на съдружника си.

— Какъв съдружник? — учуди се Кейтлин.

— Аха. Точно така, мис Хеймс. Мистър Тийл. Мистър и мисис Тибурон, Алтамонте Драйв, на върха на хълма.

Изумлението им беше очевидно. Не можаха да го скрият.

— Отначало ми беше малко смешно — продължи Нол. — Мислехте ме за пълен глупак. Примирих се с това за известно време, но ми писна.

— Като си толкова умен — каза Рурк, — защо се върна тук, макар да знаеше, че това може да се случи?

Нол се облегна назад и сключи пръсти над колана си.

— Поради същата причина, заради която дойдох първия път — отговори той. — Искам да продам камъните.

 

 

— Онова, което аз знам за камъните… — започна Пол, но млъкна, сетне се обърна към Рурк. — Но може би трябва да го обсъдим насаме.

— Може би — съгласи се Рурк и нареди на другите да излязат.

В кабинета останаха само той и Нол, а останалите останаха в тъмния склад, вперили поглед през остъклената преграда.

— А сега, по въпроса за камъните ми — каза Рурк.

— Можеш да ги наричаш свои. Но аз не съм много сигурен. Те вече не са в ръцете ти. Съмнявам се дали имаш касови бележки за покупката им. Нито си ги застраховал. Иначе щеше да се обадиш в полицията. Според мен си имал някакви мръсни пари, които си искал да изпереш. Купил си камъните от Анди Попс на приемлива цена. Така че те са били твои, но сега са у мен. Ала можеш да ги наричаш свои, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— Мога да те убия — изръмжа Рурк.

— В такъв случай ще загубиш камъните. За колко години ги събра? Сега ще трябва да започнеш отначало.

— Но ти ще си мъртвец.

— Е, да, но ще знам, че съпругата и детето ми са осигурени. Разбираш ли? Това е много по-важно за мен, отколкото за теб. Ако се наложи, ти можеш да се простиш с камъните — ще ти бъде тъжно, но за теб няма да има значение. Докато аз мога да умра заради тях. Ти не знаеш какво е оцеляване. Само си помисли какви сили ми дава това.

— Какво искаш?

— Преброих две хиляди сто и деветнадесет камъка. По петстотин долара — един милион.

— По триста за всеки — малко повече от шестстотин хиляди. Да кажем шестстотин и петдесет бона. Това е цената. Няма да се пазаря.

— Ти можеш да платиш повече.

— Защо да го правя? Това са повече пари, отколкото, някога си се надявал да видиш. Другата възможност е куршум в главата. Не можеш да не се съгласиш на шестстотин и петдесет хиляди. Цената е твърде добра.

Представата за толкова много пари увисна във въздуха между двамата.

— Да, така е — съгласи се Нол.

— Ето ти телефона. Обади се на съдружника си и уреди въпроса.

— Може би не тази вечер. Трудно ще го намеря утре.

— Както решиш. В моите ръце си, докато извършим размяната.

— Хей, между другото, преди да го направим, искам да знам дали имаш толкова пари.

— Хей, преди да го направим, аз пък искам да видя дали проклетите камъни са у теб. Какво ще кажеш?

Анди Попс се махна. Не искаше да гледа повече. Пред остъклената преграда останаха Хейс, Кейтлин, Уелкъм, Джералд и Хармън.

Рурк излезе от кабинета и каза на Уелкъм:

— Той ще стои вътре, докато се приготвим да тръгнем. Ясно ли е?

— Да — отговори Уелкъм.

— Какво стана? — попита Хейс.

— Споразумяхме се.

— Колко ще ни струва?

Хейс беше загрижен, защото бе обещал да изглади нещата. Съвсем различно беше да даваш обещания, когато нещата бяха неясни. Но сега облаците се бяха разпръснали и всичко бе придобило конкретни очертания.

— Започни с петдесет бона за гърка. Той ти спаси живота.

— Петдесет бона? За едно телефонно обаждане? Не знам дали ще мога да намеря толкова пари веднага.

— Ще намериш.

— Добре.

— Освен това цената на камъните е шестстотин и петдесет хиляди. Аз приех.

— Това са много пари.

— Сносна цена, като се има предвид за какво става дума.

— Ще трябва да платя много за нещо, което принадлежи на теб.

— Ще видим — отговори Рурк.