Том Кланси
Под обсада (26)

25.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:29 ч.

— Пак ще го направят.

Лора Сабия, момиче с кестенява коса, седеше отляво на Харли Худ. Гледаше невиждащо право напред и трепереше още по-силно и от преди, сякаш я бяха включили към контакт. Харли пак отпусна пръсти върху ръката й, за да я поуспокои.

— Ще го убият — рече Лора.

— Шшт! — спря я Харли.

Барбара Матис, която седеше вдясно, не сваляше очи от терористите. Момичето с гарвановочерна коса беше изопнало гръб, личеше си, че е много напрегнато. Харли бе виждала и друг път това изражение върху лицето на Барбара. Тя беше от цигуларите, които направо се вбесяваха, ако някой почнеше да шуми и й попречеше да се съсредоточи. Явно и сега бе на косъм от това състояние. Харли се надяваше приятелката й все пак да се овладее.

Момичетата загледаха как маскираните водят делегата нагоре по стълбите. Жертвата се препъна, падна на четири крака и през сълзи заповтаря високо нещо на италиански. Маскираният го сграбчи отзад за яката и го дръпна с все сила. Италианецът се пльосна по лице. Австралиецът изруга, приклекна и сложи оръжието между краката на мъжа. Каза му нещо и той начаса се вкопчи в един от столовете, после се изправи бързо. Мъжете продължиха нагоре по стълбите.

На хвърлей от младите цигуларки, в средата на кръглата маса съпругата на един от делегатите успокояваше жената до себе си. Беше я притиснала до гърдите си и бе долепила длан до устата й. Харли предположи, че това е съпругата на делегата, когото се канеха да убият.

Лора се тресеше неудържимо. Харли за пръв път я виждаше в такова състояние. Обви пръсти около китката на приятелката си и я стисна с все сила.

— Успокой се де! — каза едва чуто.

— Не мога — простена Лора. — Задушавам се. Трябва да се махна оттук.

— Скоро и това ще стане — отвърна Харли. — Ще ни измъкнат. Но сега кротувай. Стисни очи. Помъчи се да се поотпуснеш.

Веднъж бащата на Харли беше обяснил на нея и на брат й, че озоват ли се в такова положение, важното е да не падат духом. Да се опитват да не бият на очи. Да броят секундите, а не минутите и часовете. Колкото по-дълго похитителите държат заложниците, толкова по-големи са шансовете да се постигне споразумение. И заложниците да бъдат спасени. Ако й се отвори възможност да избяга, да разсъждава трезво и да се осланя на здравия разум. Да се попита не дали има вероятност да успее, а дали има вероятност да се провали. Ако отговорът е да, по-добре да не мърда и да не предприема нищо. Баща й й беше казвал и да не гледа в очите похитителите. Така те щели да разберат, че и тя е човек от плът и кръв, и да си спомнят, че я мразят. Не бивало и да говори, за да не изтърве нещо, което да ги ядоса. И най-вече трябвало да се отпусне. Да си мисли за нещо хубаво, точно както в два от любимите й мюзикъли — „Питър Пан“ и „Звукът на музиката“.

— Лора! — повика Харли.

Момичето сякаш не я чу.

— Чуй ме, Лора!

Приятелката й бе като оглушала. Беше изпаднала във вцепенение. Очите й бяха вторачени невиждащо, тя беше стиснала устни до бяло.

Двамата мъже бяха стигнали горния край на стълбището.

За разлика от Лора, Барбара Матис беше нащрек — беше се изопнала като струна. Хилеше се по начин, който приятелката й познаваше добре. Харли се чувстваше като статуята на Темида в Министерството на правосъдието. Само че се намираше не между блюдата във везните на справедливостта, а между двете емоционални крайности.

Не щеш ли, Лора скочи от стола. Харли още я държеше за ръката.

— Защо ни причинявате това? — изписка Лора. — Престанете! Незабавно!

Харли я дръпна лекичко.

— Лора, недей…

Главатарят на бандата стоеше по средата на стълбището. Обърна се и изгледа на кръв момичетата.

Госпожа Дорн седеше през трима души. Изправи се бавно, но без да се отдалечава от стола.

— Седни, Лора! — отсече тя твърдо.

— Не! — викна момичето и се отскубна от Харли. — Не мога тук! — изпищя и притича от другата страна на масата.

Хукна към вратата в дъното на залата, охранявана от главатаря.

Той заслиза по стълбите точно когато Лора притичваше по застланата с килим пътека пред масата. Госпожа Дорн се стрелна подире й, като й викаше да се върне. Мъжът, застанал на пост пред вратата в другия край, се юрна след учителката. Австралиецът в горния край на стълбището беше спрял и ги гледаше.

Всички бяха впили очи в Лора, когато главатарят, госпожа Дорн и другият мъж стигнаха при вратата. Вторият терорист сграбчи учителката през кръста, дръпна я, обърна я като пумпал и буквално я метна на пода. Главатарят настигна Лора точно когато тя вече отваряше вратата. Затвори я с рамо и изтика момичето. То се препъна, падна, изправи се и пак хукна към стълбите. Продължаваше да пищи.

„Вратата не е заключена“ — тази мисъл озари Харли като ярка светлина.

Разбира се, че не беше заключена. Мъжете вече няколко пъти бяха отваряли вратите, нямаха и ключове, за да ги заключат.

Бяха отваряли вратата, откъдето Лора се беше опитала да избяга, бяха отваряли и вратата зад Харли. Тя ги беше видяла с очите си. Втората врата беше на някакви си шест метра от мястото, където седяха те с Барбара, на пост край нея беше стоял мъжът, завтекъл се да хване Лора.

Сега не я пазеше никой.

Главатарят се опитваше да спре Лора. Госпожа Дорн беше останала без въздух, но продължаваше да се боричка с мъжа, метнал я на пода. Явно от напрежението беше престанала да мисли. Затова пък Харли мислеше, и то ясно и логично. Мислеше не само как да избяга и да се спаси, но и как да предаде сведения на хората отвън.

Обърна се бавно и погледна с крайчеца на окото си вратата. Не беше никак трудно да се втурне и да стигне дотам. През последните четири години на два пъти се бе нареждала на второ място на състезанията по бягане на къси разстояния. Щеше да дотича до двойната врата още преди терористите да са се усетили какво става. А измъкнеше ли се оттук, за нула време щеше да се добере и до заседателната зала на Икономическия и социалния съвет. Докато ги бяха развеждали да разгледат сградата на ООН, Харли беше забелязала двойната врата на залата.

Изхлузи едната обувка с висок ток, после и втората. Другите музиканти гледаха боричкането.

Харли се облегна на стола така, че той да се крепи само на двата задни крака. Сетне се поизвърна лекичко, та да скочи и да хукне право към вратата.

— Недей — прошепна със стиснати устни Барбара.

— Моля? — рече Харли.

— Знам какво си намислила — каза другото момиче, — защото и аз мисля да направя същото.

— Не…

— По-бърза съм от теб — изшушука Барбара. — Надбягвам те вече две години подред.

— Но аз съм с две крачки по-близо — изтъкна приятелката й.

Барбара поклати бавно глава. Очите й блестяха гневно — явно беше взела решение и бе непреклонна. Харли не знаеше какво да прави. Не й се искаше да се състезава с Барбара коя ще стигне първа вратата. Щяха да се препънат една друга.

Момичетата вдигнаха очи — главатарят беше настигнал Лора някъде по средата на стълбите. Сграбчи я и я метна надолу. Лора заподскача и се затъркаля, накрая тупна при най-ниското стъпало. Раздвижи бавно ръце и глава, очевидно я болеше. Главатарят се спусна към нея.

Барбара си пое дълбоко дъх. Хвана се за края на дървената маса. Изчака, докато се увери, че не я гледа никой. Отблъсна се от масата, скочи и се завтече.

Но беше облечена в тясна рокля и тя й пречеше. По едно време се чу как роклята се разпаря отстрани, но Барбара продължи да тича презглава, без да сваля очи от ръкохватката и без да обръща внимание, че й крещят да спре — така и не разбра кой, дали терористите или някой от делегатите.

Харли видя как приятелката й стига вратата.

„Излизай!“ — подкани я тя наум.

Барбара спря, за да отвори вратата. Харли чу как езичето изщраква и се отмества, а вратата се открехва, после и трясък, сякаш бе изплющял камшик. Звукът я оглуши точно както понякога уокменът, пуснат до дупка.

После Харли видя как приятелката й се свлича надолу. Още държеше ръкохватката, ала вече бе на колене. Ръката й се плъзна от бравата и тупна на пода.

Барбара се задържа още миг на колене, сетне се строполи настрани.

Вече не я мъчеше гняв.