Ян Мартел
Животът на Пи (9)

Глава 8

В нашата професионална среда често казваме, че най-опасното животно в зоологическата градина е човекът. В общи линии с това искаме да обясним, че хищническата природа, присъща на нашия род, ни е подтикнала да превърнем цялата планета в своя плячка. В по-конкретен смисъл имаме предвид хората, които хранят видрите с риболовни кукички, мечките с бръснарски ножчета, слоновете с ябълки, в които има дребни гвоздеи, и други вариации на тази тема: химикалки, кламери, безопасни игли, гумени ластици, гребени, кафени лъжички, подкови, парчета стъкло, пръстени, брошки и други бижута (и не само евтини пластмасови дрънкулки, но и златни венчални халки), сламки, пластмасови вилици и ножове, топчета за пинг-понг, топки за тенис и така нататък. В списъка от животни, умрели в резултат на поглъщане на чуждо тяло, фигурират горили, бизони, щъркели, щрауси нанду, тюлени, морски лъвове, едри котки, мечки, камили, слонове, маймуни и всевъзможни видове елени, преживни животни и пойни птици. Всички пазачи в зоологическите градини са чували за смъртта на Голиат — едър морски слон, внушително уязвимо животно с тегло два тона, звездата на своята европейска зоологическа градина, любимец на всички посетители. Той умрял от вътрешен кръвоизлив, след като някой го нахранил със счупена бирена бутилка.

Често жестокостта е по-активна и открита. В научната литература се срещат много свидетелства за насилие над животни в зоологическите градини: плоскочовка, умряла, след като човката й била строшена с чук, лос, изгубил брадата си заедно с ивица кожа, широка колкото показалец, изрязана с нож от посетител (същият лос бил отровен шест месеца по-късно), маймуна, останала със счупена ръка, след като посегнала да вземе предложените й лешници, елен, чиито рога били изпилени с ножовка, зебра, промушена със сабя, и други видове тормоз на животни с бастуни, чадъри, фиби, куки за плетене, ножици и какво ли още не, често, с цел да бъдат видени или наранени половите им органи. Има и отровени животни. Описани са и още по-странни цинизми: онанисти, които се показват пред маймуни, понита, птици, религиозен фанатик, отрязал главата на една змия, човек с психични отклонения, уринирал в устата на лос.

В Пондичери беше относително спокойно. При нас нямаше садисти като онези, които посещаваха европейските и американските зоологически градини. Въпреки това нашето златно агути изчезна — баща ми реши, че някой го е откраднал, за да го изяде. Различни птици — фазани, пауни, папагали ара — губеха перата си, защото много хора бяха алчни за красотата им. Веднъж хванахме човек да се катери по оградата на сръндака с нож в ръка и той ни обясни, че искал да накаже злия Равана (който в Рамаяна приема облика на сръндак и отвлича Сита, жената на Рама). Друг заварихме да краде кобра. Оказа се, че бил укротител на змии и неговата змия умряла. И двамата бяха спасени — кобрата от живот в робство и лоша музика, мъжът от смъртоносно ухапване. Понякога се случваше да се разправяме с хора, които хвърляха камъни, защото искаха животните да реагират. Имаше и една дама, чието сари бе захапано от лъв. Тя се въртеше като пумпал, готова да умре по-скоро от срам, отколкото в лъвската паст. Всъщност това дори не беше случаен инцидент. Жената се надвесила над парапета, пъхнала ръка между решетките и размахала края на сарито си пред муцуната на лъва с цел, която така и не ни стана ясна. Тя не пострада, няколко заинтригувани мъже й се притекоха на помощ. На баща ми смутено обясни: „Къде се е чуло и видяло лъв да яде памучно сари? Аз мислех, че лъвовете са хищници.“ Най-големи грижи ни създаваха хората, които хранеха животните. Въпреки нашата бдителност ветеринарят на зоологическата градина доктор Атал можеше да познае по стомашните проблеми на пациентите си в кои дни е имало най-много посетители. Той имаше свой термин за случаите на ентерит и гастрит, причинени от излишни въглехидрати, предимно захар — „лакомствит“. Понякога ни се искаше хората да бъдат по-свидливи по отношение на бонбоните си. Те си въобразяват, че животните могат да ядат всичко, без това да се отрази по какъвто и да било начин на здравето им. Но не е така. Един от ленивците ни получи сериозен стомашен кръвоизлив, след като някакъв човек, твърдо убеден, че върши добро, му беше дал развалена риба.

Точно зад будката за билети баща ми написа с яркочервени букви на стената следния въпрос: „Знаете Ли Кое Е Най-Опасното Животно В Зоологическата Градина?“ Една стрелка сочеше към малко перденце. Толкова много припрени, любопитни ръце дърпаха перденцето, че ни се налагаше редовно да го сменяме. Зад него имаше огледало.

Но както сам успях да се убедя, баща ми вярваше, че има друго животно, още по-опасно от нас и също толкова често срещано, на всеки континент, във всеки географски пояс: страховитото Анималус антропоморфикус — животното, видяно през човешките очи. Всички ние сме го виждали, може би дори сме го гледали в дома си. Това животно е „сладко“, „дружелюбно“, „обичливо“, „предано“, „весело“, „разбиращо“. Тези животни ни дебнат във всеки магазин за играчки и във всяка детска зоологическа градина. За тях се разказват безброй истории. Те са събратя на онези „зли“, „кръвожадни“, „развратни“ животни, които разпалват яростта на маниаците, споменати току-що, и ги карат да изливат злобата си върху тях с помощта на бастуни и чадъри. И в двата случая, когато гледаме животните, виждаме в тях огледало на самите себе си. Манията ни да се поставяме в центъра на всичко е проклятие както за теолозите, така и за зоолозите.

Аз научих, че животното е животно, съществено и реално отдалечено от нас, благодарение на двама: на баща ми и на Ричард Паркър.

Първия си урок получих една неделна сутрин. Седях сам и кротко си играех. Баща ми ни повика:

— Деца, елате!

Нещо се беше случило. Тонът на гласа му запали предупредителна лампичка в главата ми. Направих бърз преглед на съвестта си. Беше чиста. Сигурно Рави пак е сгазил лука. Зачудих се какво ли е направил този път. Влязох във всекидневната. Там беше майка ми. Това бе необичайно. Възпитанието на децата, както и отглеждането на животните, обикновено се считаше за задължение на баща ми. Рави влезе последен с чувство за вина, ясно изписано на престъпното му лице.

— Рави, Писин, днес съм ви подготвил много важен урок.

— О, наистина, необходимо ли е? — намеси се майка ми. Лицето й беше зачервено.

Аз преглътнах. Ако майка ми, винаги толкова невъзмутима, толкова спокойна, се бе разтревожила и дори притеснила, това означаваше, че здравата сме загазили. Рави и аз се спогледахме.

— Да, необходимо е — с раздразнение отвърна баща ми. — Някой ден това може да им спаси живота.

Да ни спаси живота! Малката предупредителна лампичка в главата ми се бе превърнала в голям червен светофар, като онзи, който стоеше на улицата пред зоологическата градина.

— Но Писин… е само на осем! — упорстваше майка ми.

— Тъкмо той ме тревожи най-много.

— Невинен съм! — извиках аз. — Каквото и да е станало, Рави е виновен. Той го е направил!

— Какво? — възкликна Рави. — Нищо не съм направил! — той ми хвърли злобен поглед.

— Ш-шт! — намеси се баща ми, вдигна ръка и погледна към майка ми. — Гита, виждаш ли Писин? Той е на възраст, когато момчетата се шляят безцелно и си пъхат носа навсякъде.

Аз? Да се шляя безцелно? Да си пъхам носа навсякъде? Не, не е така! Майко, защити ме! — молех се от душа. Но тя само въздъхна и кимна — знак, че предстои нещо ужасно.

— Елате с мен — каза баща ми.

Ние тръгнахме като затворници на екзекуция.

Излязохме от къщата, минахме през портала, влязохме в зоологическата градина. Беше рано и още не бе отворено за посетители. Пазачите и чистачите вършеха работата си. Забелязах Ситарам, който се грижеше за орангутаните — любимия ми пазач. Той се спря и ни проследи с поглед. Минахме покрай птиците, мечките, човекоподобните маймуни, копитните животни, терариума, носорозите, слоновете, жирафите.

Стигнахме котките, тигрите, лъвовете и леопардите. Пазачът им Бабу ни очакваше. Завихме и тръгнахме по пътеката. Той отключи вратата към къщата на котките, която бе заобиколена от ров, пълен с вода. Ние влязохме. Озовахме се в просторна и мрачна циментова пещера с кръгла форма, топла и влажна, изпълнена с мирис на котешка урина. Наоколо имаше огромни клетки, разделени с дебели зеленясали железни решетки. През прозорците на покрива се процеждаше жълтеникава светлина. Зад отворените врати виждахме растителността на островчето, обляна от светлина. Клетките бяха празни, с изключение на една: Махиша, патриархът на бенгалските тигри, изящен, внушителен хищник с тегло двеста и петдесет килограма, стоеше заключен. Още щом влязохме, той се хвърли към решетките на клетката си и нададе оглушителен рев с прилепнали към главата уши и ококорени очи, обърнати към Бабу. Ревът беше толкова силен и свиреп, че разтърси цялата къща. Почувствах как коленете ми се подкосяват. Застанах по-близо до майка си. Тя също трепереше. Дори баща ми като че ли спря, за да се окопити. Само Бабу остана безразличен към рева и втренчените очи, които го пронизваха като свредели. Той имаше доверие в изпитаната здравина на железните решетки. Махиша започна да крачи напред-назад из клетката си.

Баща ми се обърна към нас.

— Кое е това животно? — изкрещя той, за да надвика рева на Махиша.

— Тигър — отговорихме в хор двамата с Рави, покорно изтъквайки заслепяващо очевидната истина.

— Тигрите опасни ли са?

— Да, татко, тигрите са опасни.

— Тигрите са много опасни — извика баща ни. — Искам да разберете, че никога — при никакви обстоятелства — не бива да докосвате тигър, да пъхате ръце между решетките, дори да ги доближавате. Ясно ли е? Рави?

Рави кимна усърдно.

— Писин?

Аз кимнах още по-усърдно.

Баща ми ме погледна изпитателно.

Кимнах така рязко, че не знам как вратът ми не се прекърши и главата ми не се търколи на земята.

Бих искал да кажа в своя защита, че макар да бях придал на животните антропоморфни черти до такава степен, че те вече говореха свободно английски — фазаните се оплакваха с превзет британски акцент, че чаят им е студен, а бабуините планираха как да се измъкнат след поредния банков обир с провлачения заплашителен акцент на американските гангстери, — фантазиите ми никога не бяха откъснати от реалността. Аз съвсем съзнателно затварях дивите животни в питомните рамки на въображението си. Но не се заблуждавах относно същинския нрав на приятелите си. Любопитният ми нос имаше нюх. Не знам откъде на баща ми му беше хрумнало, че малкият му син копнее да влезе в клетката на свиреп хищник. Но каквато и да бе причината за тази непонятна тревога — баща ми постоянно се тревожеше за нещо, — той бе твърдо решен тази сутрин да се отърве от нея веднъж завинаги.

— Сега ще ви покажа колко опасни са тигрите. Искам да запомните този урок до края на живота си.

Баща ми се обърна към Бабу и кимна. Пазачът излезе. Махиша го проследи с поглед и продължи да се взира във вратата, през която Бабу бе излязъл. След няколко секунди пазачът се върна, като носеше коза с вързани крака. Майка ми ме притисна към себе си. Ревът на Махиша се превърна в гърлено ръмжене.

Бабу отключи вратата на съседната клетка, отвори я, влезе, затвори и заключи. Между двете имаше решетки и трап. Махиша веднага се залепи за решетките и започна да драска по тях. Към ръмженето му сега се прибавиха свирепи, сдържани звуци, подобни на лай. Бабу остави козата на пода — тя дишаше тежко, езикът висеше от устата й, а очите й се щураха във всички посоки. Той отвърза краката й. Козата се изправи. Бабу излезе от клетката също толкова предпазливо, колкото бе влязъл. Клетката беше на два етажа — единият на нивото на пода, а другият, в дъното, на около метър височина, водеше навън. Козата се покатери на втория етаж. Махиша, който престана да се интересува от Бабу, плавно, без всякакво усилие повтори движенията на козата в своята клетка. Приклекна и легна неподвижно, като единствено опашката му издаваше напрежение.

Бабу се приближи към клетките и започна да сваля трапа. Махиша млъкна, предвкусвайки удоволствието. В същия миг чух едновременно две неща: думите на баща ми — „Никога не забравяйте този урок“ — и блеенето на козата. Може би тя блееше и преди, но ние не бяхме я чули.

Усещах как майка ми притиска с ръка разтуптяното ми сърце.

Трапът се съпротивляваше с дрезгави писъци. Махиша не беше на себе си — сякаш бе готов да се провре между решетките. Той като че ли се колебаеше дали да остане на мястото си, където бе най-близо до плячката, но със сигурност не можеше да я стигне, или да слезе на долното ниво, където беше по-далеч, но пък там се намираше трапът. Махиша се изправи и отново започна да ръмжи.

Козата заподскача. Подскоците й достигаха поразителна височина. Нямах представа, че козите скачат толкова нависоко. Но в дъното на клетката имаше гладка циментова стена, по която не можеше да се изкатери.

Трапът се спусна неочаквано бързо. Отново се възцари тишина, смущавана единствено от блеенето на козата и почукването на копитата й по пода.

Оранжево-черна стрела прелетя от едната клетка до другата.

Обикновено едрите котки не получават храна веднъж седмично — в зоологическата градина не се симулират условията им на живот в природата. По-късно научихме, че баща ни бе наредил Махиша да не се храни в продължение на три дни.

Не знам дали видях кръвта, преди да се сгуша в прегръдките на майка ми, или я прибавих по-късно в спомените си — щедро, с дебела четка. Но я чух. Беше достатъчно страшно, за да уплаши до смърт жизнелюбивата ми вегетарианска душа. Майка ми побърза да ни изведе. Ние бяхме в истерия. Тя беше бясна.

— Как можа, Сантош? Те са деца! Сега ще се страхуват до края на живота си.

Думите й прозвучаха разпалено и трепетно. Забелязах сълзи в очите й. Почувствах се по-добре.

— Гита, птичето ми, това е за тяхно добро! Ами ако някой ден Писин реши да пъхне ръка между решетките, за да погали красивата раирана козина? По-добре да пожертвам една коза, отколкото него, нали?

Баща ми каза това тихо, почти шепнешком. Лицето му изразяваше разкаяние. Никога не я бе наричал „птичето ми“ пред нас.

Ние се бяхме сгушили в нея. Той се приближи. Все пак урокът не беше свършил, макар и продължението му да не бе толкова ужасяващо.

Баща ми ни поведе към лъвовете и леопардите.

— Имало един откачен в Австралия с черен колан по карате. Решил да се пребори с лъвовете. Загубил. Фатално. На сутринта пазачите намерили само половината от тялото му.

— Да, татко.

Хималайските мечки.

— Един удар с лапа от тези мили пухкави създания — и вътрешностите ви ще се разпилеят по земята.

— Да, татко.

Хипопотамите.

— С тези меки провиснали усти могат да ви сдъвчат и да станете на кървава каша. На сушата могат да ви надбягат.

— Да, татко.

Хиените.

— Най-силните челюсти, които съществуват в природата. Не си въобразявайте, че са страхливи или че ядат само мърша. Не са и не е вярно! Ще започнат да ви ръфат, преди да сте умрели.

— Да, татко.

Орангутаните.

— Всеки от тях е силен колкото десет души. Ще прекършат костите ви като съчки. Вярно е, че някои са пристигнали тук като малки и вие сте си играли с тях. Но сега те са големи, диви и непредсказуеми.

— Да, татко.

Камилският щраус.

— Изглежда разсеян и глупав, нали? Чуйте ме добре: това е едно от най-опасните животни в зоологическата градина. С един ритник ще ви счупи гръбнака и ще строши ребрата ви.

— Да, татко.

Петнистите сърни.

— Много са красиви, нали? Мъжкият може да ви подгони и да ви промуши с късите си дребни рогца като с кинжали.

— Да, татко.

Арабската камила.

— Захапе ли ви с лигавата си уста, ще откъсне парче месо.

— Да, татко.

Черните лебеди.

— С човките си могат да ви спукат черепа. С крилата си ще ви счупят ръцете.

— Да, татко.

Дребните птици.

— С човки могат да надупчат пръстите ви като сирене.

— Да, татко.

Слоновете.

— Най-опасното от всички животни. От слонове са загинали много повече пазачи и посетители, отколкото от всяко друго животно в зоологическата градина. Млад слон може лесно да ви разчлени и да стъпче частите от тялото ви. Така се случило с един нещастник в Европа, който влязъл в къщата на слоновете през някакъв прозорец. Старо и по-търпеливо животно ще ви размаже в стената или ще седне върху вас. Може да ви се струва смешно, но помислете за това!

— Да, татко.

— Има много животни, при които не сме се спирали. Не си мислете, че са безобидни. Всяко живо същество гледа да се защити, независимо колко малко и нищожно изглежда. Всяко животно може да бъде свирепо и опасно. Може да не ви убие, но със сигурност ще ви нарани. Ще ви одраска, ще ви ухапе и ще получите гнойна инфекция с висока температура, след което ще трябва да прекарате десет дни в болница.

— Да, татко.

Стигнахме до морските свинчета — бяха оставени да гладуват също като Махиша по нареждане на баща ми. Те не бяха получили вечерята си предния ден. Баща ни отключи клетката. Извади от джоба си пликче с храна и го изсипа на пода.

— Виждате ли тези морски свинчета?

— Да, татко.

Животните трепереха от слабост и лакомо поглъщаха царевичните зърна.

— Е… — той се наведе и хвана едно от морските свинчета. — Те не са опасни.

Останалите веднага се разпръснаха.

Баща ми се засмя. Подаде ми цвъртящото морско свинче. Вероятно бе решил за завършек да разведри обстановката.

Морското свинче стоеше напрегнато в дланите ми. Беше още малко. Аз отидох при клетката и внимателно го поставих на пода. То се втурна към майка си. Единствената причина тези морски свинчета да не са опасни — да не драскат и хапят до кръв — беше, че пазачите практически ги бяха опитомили. Иначе да хванеш диво морско свинче с голи ръце бе като да стиснеш ножа за острието.

Урокът беше свършил. Цяла седмица двамата с Рави се цупихме и отбягвахме баща си. Майка ни също го пренебрегваше. Когато отидох при носорозите, ги заварих с наведени глави, посърнали след загубата на една от козите.

Но какво може да направи човек, който обича баща си? Да остави живота да си тече и да не посяга да гали тигри. Само че сега, когато бях обвинил Рави в несъществуващо престъпление, с мен беше свършено. През следващите години всеки път, когато искаше да ме тероризира, той прошепваше в ухото ми: „Само почакай да останем сами. Ти си следващата коза!“