Ян Мартел
Животът на Пи (87)

Глава 86

— Ричард Паркър, кораб!

Веднъж имах удоволствието да извикам това. Преливах от щастие. Цялата болка и отчаяние се бяха изпарили и аз бях опиянен от радост.

— Доживяхме! Спасени сме! Разбираш ли, Ричард Паркър? СПАСЕНИ СМЕ! Ха-ха-ха!

Опитах се да овладея въодушевлението си. Ами ако корабът ни подминеше, без да ни забележи? Дали да не хвърля сигнална ракета? Глупости!

— Идва право към нас, Ричард Паркър! О, благодаря ти, боже Ганеша! Благословен бъди във всичките си проявления, Аллах-Брахман!

Не можеше да ни подмине. Възможно ли е по-голямо щастие от щастието на спасението? Отговорът, повярвайте ми, е не. Аз се изправих на крака — за пръв път от дълго време полагах такова усилие.

— Можеш ли да повярваш, Ричард Паркър? Хора, храна, легло. Животът отново ни принадлежи. О, каква благодат!

Корабът се приближаваше. Приличаше на стар танкер за гориво. Започнах да различавам очертанията на носа. Спасението ни се явяваше в облика на черен метален корпус с бяла ивица по края.

— Ами ако…?

Не смеех да произнеса думите. Но нима бе възможно баща ми, майка ми и Рави да не са вече между живите? На „Цимцум“ имаше много спасителни лодки. Може би бяха стигнали до Канада още преди седмици и сега тревожно чакаха новини от мен. Може би аз бях единственият изгубен след корабокрушението.

— Боже мой, танкерите за гориво били големи!

Към нас пълзеше цяла планина.

— Може вече да са в Уинипег. Чудя се как ли изглежда къщата ни. Ричард Паркър, мислиш ли, че канадските къщи имат вътрешни дворове в традиционния тамилски стил? Вероятно не. Предполагам, че през зимата потъват в сняг. Жалко. Няма по-спокойно място от вътрешен двор в слънчев ден. Кой знае какви подправки виреят в Манитоба.

Корабът беше съвсем близо. Скоро трябваше да спре или рязко да завие.

— Наистина, какви подправки…? О, Боже!

С ужас осъзнах, че танкерът не просто се приближава, а се носи право към нас. Носът му беше необятна метална стена, която с всяка секунда се разширяваше. Подгонена от нея, към нас безмилостно се търкаляше огромна вълна. Ричард Паркър най-после забеляза наближаващата грамада. Обърна се и започна да вие, но не като куче, а като тигър — мощно, страховито, съвсем подобаващо на ситуацията.

— Ричард Паркър, корабът ще ни прегази! Какво да правим? Бързо, бързо, сигнална ракета! Не! Трябва да гребем. Гребло… ето! Пуф! Пуф! Пуф!

Вълната, която бягаше пред носа, ни тласна напред. Ричард Паркър приклекна и ушите му щръкнаха. Лодката се плъзна по склона на вълната и отскочи от танкера на по-малко от метър.

Корабът се проточи покрай нас на, както ми се стори, цял километър — километрично висока, отвесна, черна крепостна стена без нито една наблюдателница, през която да ни видят как се плискаме в околния ров. Аз хвърлих сигнална ракета, но не бях се прицелил както трябва. Вместо да прехвърли крепостната стена и да избухне право в лицето на капитана, тя рикошира в борда на кораба и падна право в Тихия океан, където се удави със съскане. Аз надух свирката колкото сила имах. Закрещях с цяло гърло. Безполезно.

С шумно ръмжене на двигателите и безмилостно порене на водата с витла корабът мина покрай нас и ни остави да се люлеем и подскачаме в пенестия килватер. След толкова много седмици, прекарани сред естествени звуци, този механичен шум ми се стори непознат и оглушителен. Аз останах стъписан и занемял.

За по-малко от двадесет минути този кораб от триста хиляди тона се превърна в точка на хоризонта. Когато погледнах към Ричард Паркър, той още се взираше в него. След секунди също се обърна и за кратко погледите ни се срещнаха. В моите очи се четеше копнеж, обида, тревога, самота. Той беше разбрал само, че е видял нещо необичайно и страховито, нещо извън границите на понятията си. Не осъзнаваше, че за малко сме се разминали със спасението. Виждаше само, че господарят, този странен, непредсказуем тигър, силно се вълнува. Той отиде да си легне за поредната дрямка. Единственият му коментар за събитието беше кратко измяукване.

— Обичам те! — думите излязоха от устата ми чисти и неудържими, неподправени. Чувството преливаше в гърдите ми. — Наистина. Обичам те, Ричард Паркър. Ако не беше с мен сега, не знам какво щях да правя. Не мисля, че щях да го преживея. Не, нямаше. Щях да умра от отчаяние. Не се предавай, Ричард Паркър, не се предавай. Аз ще те отведа до сушата, обещавам ти, обещавам!