Ян Мартел
Животът на Пи (85)

Глава 84

Аз лежах на брезента загърнат в одеяло, спях, сънувах, будех се, унасях се и, общо взето, убивах времето. Подухваше умерен бриз. От време на време от гребена на някоя вълна се разлетяваха пръски и заливаха лодката. Ричард Паркър се беше скрил под брезента. Не му харесваше нито водата, нито лашкането на лодката. Но небето бе синьо, въздухът — топъл, и морето се люлееше в монотонен ритъм. Аз се събудих от внезапен тласък. Отворих очи и видях вода в небето. Тя се стовари върху мен. Отново погледнах нагоре. Безоблачно синьо небе. Последва нов тласък отляво, по-малко мощен от първия. Ричард Паркър гневно изрева. Върху мен се изля още вода. Тя имаше неприятен мирис.

Погледнах през борда на лодката. Първото, което видях, беше голям черен предмет, плуващ във водата. Отне ми няколко секунди да осъзная какво е това. Помогна ми една дъгообразна гънка кожа по ръба. Беше кит. Окото му, голямо колкото главата ми, гледаше право в мен.

Ричард Паркър се показа изпод брезента и изсъска. По лекото трепване в окото на кита познах, че сега гледа към Ричард Паркър. След като го наблюдаваше втренчено в продължение на около тридесет секунди, китът плавно потъна под водата. Уплаших се, че може да ни удари с опашка, но той се спусна право надолу и се изгуби в тъмносините дълбини. Опашката му се мярна като огромна кръгла скоба и се отдалечи.

Предполагам, че това беше кит в размножителен период. Вероятно бе решил, че не му съответствам по размери, а и явно вече си имам партия.

По време на пътешествието си видяхме много китове, но нито един така отблизо като първия. Разбирах за появата им по фонтаните, които изригваха над главите им. Те изплуваха на известно разстояние от лодката, понякога по три-четири наведнъж — нетраен архипелаг от вулканични острови. Тези ненатрапчиви чудовища винаги повдигаха духа ми. Бях сигурен, че разбират положението ми, че при вида ми някой от тях неизменно възкликва: „О, това е онзи корабокрушенец с котката, за когото ми разправяше Бампфу! Горкото момче. Дано има достатъчно планктон. Трябва да разкажа на Мъмпфу, Томпфу и Стимпфу. Чудя се дали наблизо няма кораб, когото да предупредя за него. Майка му много би се радвала да го види отново. Довиждане, момчето ми. Ще се опитам да ти помогна. Името ми е Пимпфу.“ И така от уста на уста всички китове в Тихия океан научиха за мен и аз щях да бъда спасен много по-рано, ако Пимпфу не се бе обърнала за помощ към един японски кораб, чийто екипаж подло я улови с харпун — същата съдба сполетя и Лампфу, който попадна в ръцете на моряци от норвежки кораб. Ловът на китове е чудовищно престъпление.

Делфините ни навестяваха сравнително редовно. Веднъж група делфини прекараха с нас цял ден и цяла нощ. Те бяха много весели. Гмуркаха се, подскачаха и минаваха точно под корпуса на лодката сякаш единствено от любов към спорта. Аз се опитах да уловя поне един. Но никой не се приближи достатъчно до харпуна. А и без това делфините бяха прекалено бързи и едри. Отказах се от намерението си и продължих да ги наблюдавам.

През цялото пътешествие видях общо шест птици. Всяка от тях беше за мен ангел, възвестяващ близка суша. Но те бяха морски птици, способни да прелетят над Тихия океан с един-два маха на крилете. Аз ги гледах с възторг, завист и самосъжаление.

Два пъти видях албатроси. Те летяха във висините, без изобщо да ни обръщат внимание. Наблюдавах ги със зяпнала уста. Изглеждаха ми свръхестествени и необясними.

Друг път недалеч от лодката прелетяха два буревестника на Уилсън, като докосваха с крака водната повърхност. Те също не ни забелязаха и ме оставиха не по-малко стъписан.

Най-накрая привлякохме вниманието на един късоопашат средиземноморски буревестник. Той описа кръг над нас и се спусна. Ритна с крака, прибра криле, кацна на водата и се понесе леко като коркова тапа. Погледна ме с любопитство. Аз бързо нанизах парче летяща риба на една кука и метнах въдицата към него. Не бях сложил тежести и ми беше трудно да хвърля стръвта към птицата. При третия опит тя се приближи към потъващото парче риба и пъхна глава под водата, за да го вземе. Сърцето ми се разтуптя от въодушевление. Изчаках няколко секунди, преди да дръпна въдицата. Щом го направих, птицата само изкряка и повърна парчето, което току-що беше погълнала. Преди да успея да метна отново въдицата, тя разпери криле и се вдигна във въздуха. Махна два-три пъти и отлетя.

Повече късмет имах с един масков рибояд. Той се появи ненадейно, плъзна се към нас с разперени криле, дълги около метър. Кацна на планшира на една ръка разстояние от мен. Кръглите му очи ме изгледаха втренчено с поглед, едновременно озадачен и сериозен. Това беше голяма птица с чисто бяло туловище и криле, гарвановочерни по краищата. Едрата й закръглена глава завършваше с много остра светлооранжева човка, а червените очи зад черната маска й придаваха вид на крадец, капнал от умора след дълга нощ. Само във формата на несъразмерно големите кафяви крака имаше още какво да се желае. Птицата беше отчаяно смела. Тя прекара няколко минути в чистене на перата си с човка, като ми показваше мекия пух отдолу. Когато свърши, вдигна глава и всичко отново си дойде на мястото — тя разкри пред мен истинската си същност: на изящен, красив, аеродинамичен летателен апарат. Когато й предложих парче златна риба, птицата го взе от ръката ми, като ме клъвна по дланта.

Пречупих врата й, като извих главата назад, с една ръка стиснал човката, с другата врата. Перата бяха толкова здраво закрепени, че когато започнах да ги изскубвам, откъсвах парчета кожа, сякаш не скубех птицата, а я разкъсвах. Оказа се доста лека — голям обем, малка маса. Извадих ножа и я одрах, вместо да я скубя. За размерите на птицата количеството на месото беше малко, истинско разочарование, само малко по гърдите. Беше по-жилаво от това на златната риба, но вкусът не ми се стори много по-различен. В стомаха, освен парчето златна риба, което й бях дал, намерих три дребни рибки. След като ги изплакнах от стомашния сок, аз ги изядох. Изядох също сърцето, черния дроб и белите дробове на птицата. Преглътнах очите и езика с помощта на малко вода. Разбих главата й и извадих мозъка. Беше малък. Изядох ципите на краката. Останалото беше кожа, кости и пера. Пуснах ги от ръба на брезента за Ричард Паркър, който не бе забелязал появата на птицата. Изотдолу се подаде оранжева лапа.

Дни след това вятърът разнасяше пера и пух от леговището му и ги отвяваше в морето. Тези, които падаха на водната повърхност, изчезваха в устите на рибите.

Никоя от птиците не възвести суша.