Ян Мартел
Животът на Пи (75)

Глава 74

Аз практикувах религиозни ритуали, които бях пригодил към обстоятелствата — самотни служби без свещенослужители или свети тайнства, даршани без мурти и пуджи с месо от костенурка вместо прасад, молитви към Аллах, без да знам къде се намира Мека и на неправилен арабски. Те ми носеха утеха, в това няма съмнение. Но беше трудно, о, колко трудно беше. Вярата в Бог е разкриване, освобождаване, абсолютна доверчивост, безответен акт на обич, — но понякога е толкова трудно да обичаш! Понякога сърцето ми така се изпълваше с гняв, отчаяние и тревога, че се страхувах да не потъне на дъното на Тихия океан и да го изгубя завинаги.

В такива моменти аз се опитвах да повдигна духа си. Докосвах тюрбана, който бях направил от останките от ризата си, и изричах на глас:

— Това Е Божията Шапка!

Потупвах гащетата си и изричах на глас:

— Това Са Божиите Одежди!

Посочвах Ричард Паркър и изричах на глас:

— Това Е Божията Котка!

Посочвах лодката и изричах на глас:

— Това Е Божият Ковчег!

Разпервах широко ръце и изричах на глас:

— Това Е Божията Шир!

Посочвах небето и произнасях на глас:

— Това Са Божиите Уши!

И по този начин си припомнях сътворението и своето място в него.

Само че Божията шапка непрекъснато се размотаваше. Божиите одежди се разпадаха. Божията котка представляваше постоянна заплаха. Божият ковчег беше затвор. Божията шир бавно ме убиваше. Божиите уши сякаш не чуваха.

Отчаянието беше тежка нощ, в която не се виждаше никаква светлина. То беше неописуем ад. Благодаря на Бога, че всеки път ми минаваше. Около мрежата се появяваха риби или някой възел напомняше за себе си и се налагаше да го завържа. Или си спомнях за своето семейство, за това как това ужасно мъчение им беше спестено. Нощта избледняваше и накрая си отиваше, а Бог оставаше — точка сияйна светлина в сърцето ми. Аз продължавах да обичам.