Ян Мартел
Животът на Пи (60)

Глава 59

Сам или не, изгубен или не, започнаха да ме мъчат глад и жажда. Дръпнах въжето. Усетих леко напрежение. Достатъчно беше да охлабя хватката си и въжето се изплъзваше, като разстоянието между сала и лодката се увеличаваше. Значи лодката се движеше по-бързо от сала и го теглеше след себе си. Отбелязах този факт, без да мисля за него. Мислите ми бяха заети с поведението на Ричард Паркър.

По всичко личеше, че се намира под брезента.

Задърпах въжето, докато се изравних с носа. Протегнах ръце и се улових за планшира. Докато стоях приведен, готов за бързо плячкосване на шкафчето, минаха няколко вълни, които ме наведоха на размисъл. Сега, когато салът плаваше редом с лодката, аз забелязах, че тя е променила посоката на движение. Вече стоеше не перпендикулярно на вълните, а успоредно и се полюшваше от една страна на друга — люлеене, което предизвикваше неприятно усещане в стомаха. Изведнъж осъзнах причината за тази промяна: когато се движеше на разстояние от лодката, салът действаше като котва, която я теглеше назад и я обръщаше с носа към вълните. Разбирате ли, вълните и постоянните ветрове обикновено са перпендикулярни едни на други. Така че ако вятърът я тласка напред, но котвата я тегли назад, лодката ще се завърти, докато предостави най-малко съпротивление на вятъра — тоест, докато се обърне по посока на вятъра и под прав ъгъл на вълните. В резултат на това се получава люлеене от носа към кърмата, което е далеч по-поносимо, отколкото от една на друга страна. Сега, когато салът плаваше до лодката, ефектът на тегленето беше премахнат и нямаше какво да обърне лодката по посоката на вятъра. Затова тя се завъртя напречно на него и се залюля.

Това може да ви изглежда незначителна подробност, но то спаси живота ми и накара Ричард Паркър да съжалява.

Сякаш в потвърждение на откритието ми той изрева. Ревът прозвуча някак тъжно, неопределено доверчиво и страдалчески. Може и да беше добър плувец, но не го биваше като моряк.

Все още имах шанс.

Сякаш за да не се самозабравя по отношение на умението си да го манипулирам, тогава аз получих дискретно, но страховито предупреждение за това какъв противник имам насреща си. Той беше толкова магнетично жизнен, толкова обаятелен в животинската си сила, че около него нямаше място за други форми на живот. Тъкмо се готвех да стъпя на носа, когато чух тихо тупване. Видях как нещо дребно падна във водата до мен.

Беше хлебарка. Тя се задържа секунда-две на повърхността и после ненаситната уста на дълбините я погълна. Друга хлебарка падна във водата. В следващата минута още десетина хлебарки изпопадаха от двете страни на носа. Една риба ги изяде.

Последните сухоземни форми на живот напускаха лодката.

Аз надзърнах предпазливо над планшира. Първото, което видях, беше голяма хлебарка, скрила се в една от гънките на брезента над пейката на носа. Може би беше патриархът на клана. Започнах да я разглеждам, странно заинтригуван. Когато реши, че моментът е настъпил, тя разпери крилца, вдигна се във въздуха с бръмчене, направи кратка обиколка над лодката, сякаш за да се увери, че никой повече не е останал, и литна през борда към смъртта си.

Сега бяхме само двамата. За пет дни цялата популация от орангутани, зебри, хиени, мишки, мухи и хлебарки беше заличена. С изключение на бактериите и червеите, които вероятно продължаваха да обитават останките на животните, на спасителната лодка нямаше други форми на живот, освен Ричард Паркър и мен.

Това не беше утешителна мисъл.

Надигнах се и със затаен дъх отворих капака на шкафчето. Съзнателно не надникнах под брезента от страх, че погледът ми ще привлече вниманието на Ричард Паркър като крясък. Едва след като капакът опря в брезента, аз позволих на сетивата си да се насочат към онова, което се намираше отдолу.

До носа ми достигна миризма, силна миризма на урина, доста остра, каквато може да се усети във всяка клетка на котки в зоологическа градина. Тигрите особено държат на територията и с урината си маркират границите й. Хубавото в това зловонно послание беше, че миризмата идваше основно изпод брезента. Изглежда, териториалните претенции на Ричард Паркър се ограничаваха с дъното на лодката. Това беше обнадеждаващо. Ако аз успеех да му внуша, че брезентът е мой, можехме да се споразумеем.

Аз затаих дъх, наведох глава и надникнах над ръба на отворения капак. Имаше дъждовна вода с дълбочина около десет сантиметра, която се плискаше по дъното на лодката — личното пресноводно езеро на Ричард Паркър. Той правеше същото, което бих правил и аз на негово място: разхлаждаше се на сянка. Денят ставаше нетърпимо горещ. Тигърът лежеше по корем на дъното на лодката, с гръб към мен, задните му лапи бяха изпънати назад и разперени, с ноктите нагоре. Изглеждаше глупаво в тази поза, но несъмнено му беше много приятно.

Аз отново се съсредоточих върху оцеляването си. Отворих една картонена кутия порцион и се нахраних до насита, като изядох около една трета от пакета. Забележително беше колко малко бе необходимо на стомаха ми, за да се засити. Тъкмо се канех да отпия от торбичката на контейнера за дъждовна вода, която бях метнал през рамо, когато погледът ми се спря на мензурите. Нямах възможност да се топна в езерото, но можех да си позволя поне една глътка, нали? Собствените ми водни запаси не бяха неизчерпаеми. Аз взех една от мензурите, наведох се, свалих капака на шкафчето точно толкова, колкото да пъхна ръка, и разтреперан топнах мензурата в Езерото на Паркър, на около метър от задните му лапи. С обърнати нагоре възглавнички, заобиколени от мокра козина, те приличаха на пустинни острови сред водорасли.

Бях напълнил около 500 милилитра. Водата беше малко мътна. Вътре плуваха някакви частици. Не се ли страхувах, че ще погълна страховити болестотворни бактерии? Дори не помислих за това. Единственото, което ме тревожеше, беше жаждата ми. Пресуших мензурата до капка с истинско задоволство.

Природата е особено загрижена за равновесието, затова не се изненадах, че почти веднага изпитах потребност да уринирам. Облекчих се в мензурата. Произведох точно същото количество, което току-що бях изпил, сякаш последната минута не беше минала и аз все още обмислях как да си налея от дъждовната вода на Ричард Паркър. Поколебах се. Изпитах желание отново да поднеса мензурата към устата си и да я пресуша. Устоях на изкушението. Но трудно. По дяволите подигравките, урината ми изглеждаше много вкусна! Все още не страдах от обезводняване, затова течността беше светла на цвят. Блестеше на слънцето като чаша ябълков сок. И със сигурност беше прясна, което не можеше да се каже за водата в консервените кутии от неприкосновения ми запас. Но аз се подчиних на здравия разум. Излях урината на брезента и над капака на шкафчето, за да демонстрирам претенциите си.

Откраднах още две мензури вода от Ричард Паркър, без да уринирам този път. Почувствах се прясно напоен като цвете в саксия.

Време беше да облекча положението си. Съсредоточих се върху съдържанието на шкафчето и многото обещания, които то криеше.

Извадих второ въже и привързах с него сала към лодката.

Открих какво представлява слънчевият дестилатор. Слънчевият дестилатор е уред за превръщане на морската вода в сладка. Състои се от надуваем прозрачен конус, нахлузен на кръгъл плаващ контейнер, подобен на спасителен пояс, чиято повърхност е от добре опънат черен гумиран брезент. Той работи на принципа на дестилацията: морската вода, която се намира под запечатания конус върху черния брезент, се нагрява от слънцето и се изпарява, като капките полепват по вътрешната страна на конуса. Тази безсолна вода изтича в едно каналче по периметъра на конуса, откъдето се събира в торбичка. В спасителната лодка имаше дванадесет слънчеви дестилатора. Аз внимателно прочетох инструкциите, както ме съветваше наръчникът за оцеляване. Надух всичките дванадесет конуса и напълних всеки контейнер с посочените десет литра морска вода. Завързах дестилаторите едни за други, като съединих единия край на флотилията с лодката, а другия — със сала, което означаваше, че не само няма да изгубя нито един от дестилаторите, ако някой от възлите се развърже, но и че разполагам с резервно въже, което да ме държи вързан за лодката. На повърхността на водата дестилаторите бяха красива и много модерна гледка, но освен това изглеждаха някак недодялани и аз се съмнявах в способността им да произвеждат сладка вода.

Насочих усилията си към подобряване конструкцията на сала. Огледах всички възли, на които се крепеше, за да се уверя, че са стегнати и държат здраво. След кратък размисъл реших да направя от петото гребло, което служеше като подпора за краката, подобие на мачта. Развързах греблото. С назъбеното острие на ловния нож аз старателно направих прорез приблизително по средата, а после с върха на ножа пробих три дупки в плоската част на греблото. Работата вървеше бавно, но ме изпълваше с удовлетворение. Занимаваше ума ми. Когато свърших, аз пъхнах греблото вертикално в ъгъла на сала с плоската част нагоре, като дръжката потъна под водата. Промуших въжето през прореза и го вързах здраво, за да попреча на греблото да се изхлузи във водата. После, за да може мачтата да стои изправена и да имам въжета, на които да окача навеса и припасите, опънах въжета през дупките, които бях пробил в горната част на мачтата, и ги вързах за краищата на хоризонталните гребла. Закрепих спасителната жилетка, която по-рано стоеше на подпората за краката, за основата на мачтата. Тя щеше да изпълнява двойна функция: щеше да играе ролята на допълнителен баласт, за да компенсира вертикалната тежест на мачтата, и да ми служи като ниска седалка.

Метнах одеяло на въжетата. То се плъзна към долния край. Ъгълът на въжетата беше прекалено остър. Аз прегънах веднъж одеялото по дължина, пробих две дупки към средата, на около тридесет сантиметра разстояние една от друга, и вързах дупките с парче конец, който получих при размотаване на част от въжето. Отново метнах одеялото върху въжетата, като се постарах конецът да се захване за върха на мачтата. Сега вече имах навес.

Укрепяването на сала ми отне почти целия ден. Имаше много дребни неща, за които трябваше да се погрижа. Постоянното движение на вълните, макар и плавно, никак не улесняваше работата ми. А трябваше и да наблюдавам Ричард Паркър. Това, което се получи, не беше галеон. Краят на така наречената мачта стърчеше само на няколко сантиметра над главата ми. Колкото до палубата, тя беше точно толкова голяма, колкото да седна с кръстосани крака или да легна свит на кълбо като зародиш. Но аз не се оплаквах. Салът се държеше на водата и щеше да ме спаси от Ричард Паркър.

Когато свърших работата си, наближаваше вечер. Аз извадих кутия вода, отварачка за консерви, четири бисквити от порциона и четири одеяла. Затворих шкафчето (този път съвсем тихо), седнах на сала и пуснах въжето. Лодката се отдалечи. Основното въже се изопна, докато второто, което съзнателно бях направил по-дълго, висеше хлабаво над водата. Подложих под себе си две одеяла, като грижливо ги сгънах така, че да не се допират до водата. С другите две се загърнах и опрях гръб в мачтата. Удобно ми беше да седя на по-високо върху спасителната жилетка. Разстоянието между мен и водата бе същото, каквото би ме деляло от пода, ако седях на дебела възглавница, и все пак се надявах да не се намокря твърде много.

Наслаждавах се на вечерята си, загледан в залеза на слънцето в безоблачното небе. Това беше момент на спокойствие. Сводът на света бе изпъстрен с великолепни багри. Звездите нямаха търпение да блеснат, едва дочакали прибирането на цветното одеяло, те заблестяха в тъмносиньото. Духаше лек топъл бриз и морето помръдваше лениво, вълните се движеха и подскачаха като танцуващи в кръг хора, които се събират и вдигат ръце, разделят се и отново се събират, и отново, и отново.

Ричард Паркър седна. Над планшира се виждаха само главата и част от гърба му. Той погледна през борда. Аз извиках:

— Здравей, Ричард Паркър! — и му махнах с ръка.

Погледна ме. Изсумтя или изпъшка — нито една от тези думи не описва точно този звук. Пак пръхтеше. Какво поразително създание. Каква величествена осанка! Пълното наименование Кралски бенгалски тигър съвсем му подхождаше. Донякъде бях извадил късмет. Ами ако се бях озовал в една лодка със създание, което изглеждаше глупаво или грозно, като тапир или щраус, или няколко пуйки? В някои отношения подобно съжителство би се оказало по-трудно.

Чух плясък. Погледнах във водата и ахнах. Мислех, че съм сам. Спокойствието във въздуха, великолепието на светлината, чувството на относителна сигурност — всичко ме навеждаше на тази мисъл. Обикновено се смята, че покоят е функция на тишината и самотата, нали? Трудно е да си представим, че е възможно да бъдем в състояние на покой в оживена станция на метрото, не е ли така? Тогава откъде това суетене?

Достатъчен беше само един поглед, за да установя, че морето е огромен град. Точно под мен, без изобщо да подозирам, от всички страни минаваха магистрали, булеварди, улици и площади, които гъмжаха от подводно движение. Във водата, плътна, стъклена и изпълнена с милиони бляскави частици планктон, бясно профучаваха риби, подобно на камиони, автобуси, коли, велосипеди и пешеходци, които сигурно надуваха клаксони и крещяха едни на други. Преобладаващият цвят беше зеленият. В неизбродните дълбини, докъдето поглед стигаше, се виждаха дири от фосфоресциращи зелени мехурчета, които се разсейваха — следи, оставени от забързани риби. Веднага щом една диря се разсееше, се появяваше друга. Те идваха от всички посоки и се губеха във всички посоки. Бяха като онези фотографии, изобразяващи градски улици нощем, на които задните фарове на колите оставят дълги червени следи. Само че тук колите профучаваха едни над други, сякаш се движеха по платна на десет нива. И тези коли бяха в невъобразими крещящи цветове. Златните рибки — под сала патрулираха близо петдесет от тях — се перчеха с искрящите си жълти, сини и зелени униформи. Други риби, които ми бяха непознати, съчетаваха във всевъзможни комбинации кафяво, жълто, сребристо, синьо, червено, розово, зелено, бяло — те бяха едноцветни, раирани и на петънца. Само акулите упорито отказваха да бъдат пъстри и ярки. Но независимо от размера или цвета на превозното средство, едно беше неизменно: бясното шофиране. Ставаха много катастрофи — за съжаление, често с фатален изход, — множество коли се завъртаха неуправляемо и се забиваха в мантинелите, изскачаха на повърхността на водата и с плясък падаха обратно, като образуваха дъжд от искрящи пръски. Аз наблюдавах отгоре тази улична суетня като някой, който лети над града с балон. Това беше чудна и вдъхновяваща гледка. Със сигурност така изглежда и Токио в пиковите часове.

Гледах, докато светлините на града угаснаха.

От борда на „Цимцум“ бях виждал само делфини. Бях решил, че като се изключат пасажите от риби, Тихият океан е почти необитаемо огромно количество вода. Оттогава разбрах, че товарните кораби се движат твърде бързо в сравнение с рибите. Можете да наблюдавате подводния живот от борда на кораб със същия успех, с който можете да видите диви животни в гората, ако се движите с кола по магистрала. Делфините — много бързи плувци — подскачат около корабите и лодките, тъй както кучета тичат след колите: те се надбягват с тях, докато силите им се изчерпят. Ако искате да видите диви животни, трябва да тръгнете пеша през гората, без да вдигате шум. Същото е и в морето. Трябва да прекосите Тихия океан със скоростта на пешеходец, така да се каже, за да видите многообразието и изобилието от обитатели.

Наместих се на една страна. За пръв път от пет дни се почувствах по-спокоен. В мен блестеше искрица надежда — спечелена с много труд, напълно заслужена и разумна. Потънах в сън.