Ян Мартел
Животът на Пи (6)

Глава 5

Името ми не слага край на историята за него. Когато се казваш Боб, никой не те пита: „Как се пише?“ Съвсем друго е обаче с име като Писин Молитор Пател.

Някои смятаха, че съм Пи Синх и че съм сикх, затова се чудеха защо не нося тюрбан.

Веднъж в студентските си години отидох в Монреал с приятели. Вечерта ми се наложи да поръчам пица. Не можех да понеса мисълта, че поредният френскоговорещ канадец ще се смее на името ми, затова когато човекът на телефона ме попита: „За кого е поръчката?“, отвърнах: „За мен, а аз съм си аз.“ След половин час пристигна пица на името на Аасъм Сиас.

Вярно е, че хората, които срещаме, могат да ни променят, понякога така коренно, че след това вече не сме същите, дори имената ни са други. Свидетелят Симон се нарича Петър, Матей е известен още като Леви, Натанаил се казва и Вартоломей, Юда — не Искариотски — приема името Тадей, Симон е и Зилот, Савел става Павел.

Моят римски легионер стоеше една сутрин в двора на училището. Тогава бях на дванайсет. Тъкмо бях пристигнал. Той ме видя и в празната му глава проблесна демонична светкавица. Вдигна ръка, посочи ме и се провикна:

— Ето го Писоар Пател!

В следващия миг всички се заливаха от смях. Веселбата стихна едва когато наближихме класната стая. Аз влязох последен, смазан под тежестта на короната си от тръни.

Детската жестокост не е новина за никого. До слуха ми долитаха думи от отсрещния край на двора, казани без причина, без повод: „Къде е писоарът? Ходи ми се по нужда.“ Или: „Защо си застанал до стената? Има Писоар за тази цел.“ Или нещо подобно. Аз се вцепенявах, понякога напук на подигравките продължавах заниманията си, все едно не съм чул. Думите заглъхваха, но обидата оставаше като мирис на урина дълго след като се е изпарила.

Учителите също започнаха да ме тормозят. Сигурно беше от жегата. С наближаването на следобеда часът по география, който сутрин ми се струваше сбит и компактен като оазис, се простираше до безкрайност като пустинята Тар, урокът по история, така живописен в началото на деня, ставаше сух и безжизнен; часът по математика, толкова прецизен сутрин, се разводняваше. Измъчени от следобедната умора, учителите бършеха с кърпи потта от челата и вратовете си и без да имат за цел да ме обидят или да се посмеят за моя сметка, забравяха свежата водна прохлада на името ми и го изопачаваха по най-възмутителен начин. Аз долавях почти незабележимите нотки на промяната. Езиците им бяха като кочияши, подкарали колесница с диви коне. Те успяваха да произнесат относително прилично първата сричка — „Пи“, — но после жегата им идваше в повече и изгубили власт над разпенените си жребци, не можеха да ги накарат да изкачат стръмнината на втората сричка — „син“. Вместо това конете се спускаха стремглаво към пропастта и се получаваше „синг“, в резултат на което всичко пропадаше. Вдигах ръка да отговоря и учителят казваше: „Да, Писинг^[1]?“ Често пъти дори не осъзнаваше как ме е нарекъл току-що. След секунда ме поглеждаше с досада, като се чудеше защо не отговарям. И понякога класът — може би заради смазващата жега — също не реагираше. Нямаше нито хихикане, нито усмивки. Но обидата винаги ме изгаряше отвътре.

През последната си година в училището „Сейнт Джоузеф“ аз се чувствах като преследвания пророк Мохамед в Мека, да се свети името му. Но тъкмо когато той се канеше да отпътува за Медина — хаджът, който щеше да сложи началото на мюсюлманската епоха, — аз замислих бягството си и сложих началото на нова епоха в своя живот.

След „Сейнт Джоузеф“ отидох в „Пьоти Семинер“, най-доброто английско средно училище в Пондичери. Рави вече учеше там и като всички по-малки братя аз трябваше да вървя по стъпките на големия си брат. В „Пьоти Семинер“ той беше спортистът на випуска, страшен боулър и силен батър, капитан на най-добрия отбор по крикет в града, местният Калил Дев^[2]. Фактът, че бях добър плувец, не означаваше нищо: изглежда, това е характерна черта на човешката природа — хората, които живеят край морето, гледат с подозрение на плувците, точно както онези, които живеят в планините, са подозрителни по отношение на алпинистите. Но да бъда непрекъснато в сянката на някого ми се струваше непоносимо, макар че бих предпочел всичко пред „Писоар“, дори „братът на Рави“. Аз обаче имах по-добър план.

Пристъпих към действие още в първия учебен ден на първата учебна година. Около мен имаше и други ученици от „Сейнт Джоузеф“. Часът започна така, както започват всички първи часове — със запознанство. Всеки извикваше името си, без да става от чина, по ред на местата в класната стая.

— Ганапатхи Кумар — каза Ганапатхи Кумар.

— Випин Натх — обади се Випин Натх.

— Шамшул Нудха — представи се Шамшул Нудха.

— Питър Дхармарадж — каза Питър Дхармарадж.

След всяко име учителят отмяташе ученика в списъка и го удостояваше с кратък втренчен поглед. Аз бях страшно притеснен.

— Аджитх Джиядсон — каза Аджитх Джиядсон, който седеше през четири чина от мен…

— Сампатх Сародж — извика Сампатх Сародж на три чина разстояние от мен…

— Стенли Кумар — обяви Стенли Кумар на два чина от мен…

— Силвестър Навийн — каза Силвестър Навийн, седнал точно пред мен.

Беше мой ред. Време бе да се преборя със Сатаната. Медина ме очакваше.

Станах от мястото си и бързо излязох на дъската. Преди учителят да успее да каже нещо, аз взех парче тебешир и започнах да пиша, като същевременно произнасях на глас:

Името ми е

Писин Молитор Пател

Известен на всички като

И подчертах първите две букви от името си:

Пи Пател

За по-убедително добавих:

П = 3,14

И начертах голям кръг, който после разполових по диаметъра, за да припомня на всички този основен урок по геометрия.

Последва мълчание. Учителят гледаше написаното на дъската. Аз стоях със затаен дъх. Накрая той каза:

— Много добре, Пи. Седни. Следващия път трябва да поискаш разрешение, преди да станеш от чина си.

— Да, господине.

Учителят избърса името ми. И погледна към следващото момче.

— Мансур Ахамад — каза Мансур Ахамад.

Бях спасен.

— Гаутхам Селварадж — обади се Гаутхам Селварадж.

Поех си дъх.

— Арун Аннаджи — каза Арун Аннаджи.

Ново начало.

Аз повтарях сцената пред всеки учител. Повторението е важно за обучаването не само на животни, но и на хора. Между две обикновени имена аз се втурвах към дъската и започвах да чертая, понякога с нетърпимо скриптене, елементите от прераждането си. След няколко повторения, момчетата вече произнасяха заедно с мен в кресчендо, достигащо кулминация след бързо вдишване в мига, когато подчертавах буквите от името си, с такава вдъхновена изразителност, че биха изпълнили душата на всеки хоров диригент. Някои от съучениците ми продължаваха припряно, шепнешком:

— Три… цяло… и четиринайсет!

А през това време аз пишех с най-голямата скорост, на която бях способен, и завършвах концерта с разполовяване на кръга толкова енергично, че се посипваха парчета тебешир.

По-късно, когато вдигах ръка — а аз го правех при първа възможност, — учителите ме удостояваха с правото да говоря, като произнасяха една-единствена сричка — музика за ушите ми. Скоро учениците последваха примера им. Дори демоните от „Сейнт Джоузеф“. Всъщност името ми придоби популярност. Изглежда, че ние сме народ от вдъхновени инженери: не след дълго момче на име Омпракаш започна да се нарича Омега, друг съученик се представяше за Ипсилон, а известно време в класа ни имаше Гама, Ламбда и Делта. Но аз бях първият кръстен на буква от гръцката азбука в „Пьоти Семинер“ и моят прякор се задържа най-дълго. Дори брат ми, капитанът на отбора по крикет, това местно божество, го одобри. След седмица той ме отведе настрана.

— Чух, че имаш нов прякор — каза.

Аз не отговорих. Защото каквато и подигравка да предстоеше, тя беше неизбежна. Не можех да направя нищо, за да я предотвратя.

— Не знаех, че си падаш толкова по бледожълтия тен. Бледожълт? Огледах се наоколо. Никой не биваше да чуе какво казва брат ми, особено лакеите му.

— Рави, какво имаш предвид? — прошепнах аз.

— Няма проблем, братле. Все е по-добре от „Писоар“. Дори ако хората те мислят за кълвач по математика.

И отмина с небрежна походка, като малко преди да се отдалечи, каза:

— Изглеждаш ми малко червен в лицето.

Но отношението му към мен остана миролюбиво.

Ето как в тази гръцка буква, която прилича на колиба с провиснал ламаринен покрив, в това неуловимо ирационално число, с чиято помощ учените се опитват да проумеят Вселената, аз намерих убежище.