Ян Мартел
Животът на Пи (56)

Глава 55

Слънцето изгря и положението се влоши. Защото сега, когато мракът си отиде, аз можех да видя това, което преди само усещах — плътната завеса дъжд, стоварила се на главата ми от невидима височина, и вълните, които ме връхлитаха една след друга.

С угаснал поглед, изтръпнал и разтреперан от студ, стиснал с една ръка контейнера за дъждовна вода, а с другата ръба на сала, аз продължавах да чакам.

След известно време внезапно, с категоричност, подчертана от тишината, която последва, дъждът спря. Небето се проясни и вълните като че ли се разотидоха заедно с облаците. Промяната настъпи толкова бързо и радикално, както когато минаваш граница между различни държави на сушата. Сега сякаш плавах в друг океан. Скоро в небето остана само слънцето, а океанът като гладка кожа отразяваше светлината в милиони огледала.

Бях скован, измъчен от болка и умора, смътно благодарен за това, че съм още жив. В главата ми се въртяха думите „план номер шест, план номер шест, план номер шест“, повтаряха се като мантра и ме успокояваха донякъде, макар че колкото и да се напрягах, не можех да си спомня в какво точно се състоеше план номер шест. Постепенно топлината започна да достига до костите ми. Затворих контейнера за дъждовна вода. Загърнах се в одеялото и се свих на кълбо така, че нито една част от мен да не се докосва до водата. Потънах в сън. Не знам колко дълго съм спал. Когато се събудих, наближаваше обед и беше горещо. Одеялото бе почти изсъхнало. Бях спал дълбоко, макар и кратко. Подпрях се на лакът.

От всички страни ме ограждаше равен, гладък безкрай, безгранична панорама в синьо. Нямаше нищо, на което да се спре погледът ми. Тази шир ме порази като неочакван удар в корема. Отпуснах глава зашеметен. Салът ми беше смехотворна играчка. Малко пръчки и корк, привързани с парчета въже. Водата се процеждаше през всяка пролука. От дълбините отдолу и птица би се главозамаяла. Погледнах към лодката. Приличаше на орехова черупка. Крепеше се на повърхността на водата, както пръсти на ръба на скала. Беше само въпрос на време гравитацията да я завлече надолу.

Моят брат по съдба се показа. Опря се на планшира и погледна към мен. Внезапната поява на тигър е стряскаща във всяка обстановка, но тук това важеше още повече. Поразителният контраст между яркооранжевата му раирана козина и невъзмутимото бяло на корпуса на лодката беше невероятно красив. Изтощените ми сетива се изостриха до крайност. Колкото и просторен да бе Тихият океан, който ни заобикаляше, изведнъж разстоянието между нас ми се стори нищожно, без никаква преграда от решетки или стена.

„План номер шест, план номер шест, план номер шест“ — припряно нашепваше вътрешният ми глас. Но в какво се състоеше план номер шест? О, да. Убиване с глад и жажда. Стратегическо изчакване. Бездействие. Да оставя нещата да се случат сами. Безмилостните закони на природата. Неумолимият ход на времето и изчерпването на ресурсите. Това беше план номер шест.

В съзнанието ми като гневен вик отекна една мисъл: Глупак, идиот! Празноглавец! Безмозъчен бабуин! План номер шест е най-лошият възможен план! Сега Ричард Паркър се страхува от морето. За него то означава смърт. Но когато обезумее от жажда и глад, той ще надвие страха си и ще направи всичко, за да задоволи потребностите си. Ще преодолее това разстояние. Ще плува колкото е необходимо, само и само да настигне сала и плячката върху него. А колкото до жаждата, забрави ли, че тигрите в Сандарбан пият солена вода? Наистина ли мислиш, че организма ти ще издържи по-дълго от неговите бъбреци? Казвам ти, опиташ ли се да го умориш от глад и жажда, ще загубиш войната! Ще умреш! „Ясно Ли Ти Е?“