Ян Мартел
Животът на Пи (54)

Глава 53

Спах цяла сутрин. Събудих се обзет от тревога. Изобилието от храна, вода и почивка, които бях дал на отслабения си организъм, ми вдъхнаха нови сили да живея и същевременно да осъзная колко отчаяно е положението ми. Събудих се с ясното съзнание за реалното присъствие на Ричард Паркър. На спасителната лодка имаше тигър. Трудно ми беше да повярвам, но знаех, че ми се налага. Налагаше ми се да се спася.

Хрумна ми да скоча през борда и да заплувам, но тялото ми отказваше да помръдне. Бях на стотици мили от най-близката суша, ако не и на хиляди. Не можех да преплувам такова разстояние дори със спасителен пояс. С какво ще се храня? Какво ще пия? Как ще се пазя от акулите? Как ще се топля? Как ще знам накъде да плувам? По този въпрос нямаше и следа от съмнение: да изоставя спасителната лодка беше равносилно на смърт. А да остана на борда? Той щеше да ме нападне като типична котка — безшумно. Преди да се опомня, щеше да ме захапе за тила или гръкляна и да ги пробие със зъбите си. Нямаше да мога да говоря. Кръвта ми щеше да изтече безславно, без предсмъртен монолог. Можеше да ме убие и като ме затисне с една от грамадните си лапи и ми прекърши врата.

— Аз ще умра — промърморих с треперещи устни.

Очакването на смъртта е достатъчно ужасно, но още по-лошо е продължителното очакване, когато имаш време ясно да осъзнаеш колко щастлив си бил и колко щастлив би могъл да бъдеш. Тогава с поразителна яснота разбираш колко много губиш. Мисълта за това те изпълва с потискаща тъга, несравнима с никоя кола, която лети неумолимо към теб, или вода, която ще те погълне. Чувството е наистина мъчително. Думите „татко“, „майка“, „Рави“, „Индия“, „Уинипег“ отекнаха в главата ми с неизразима горчивина.

Предавах се. И щях да се предам, ако изведнъж не чух глас някъде от дълбините на душата си. Гласът каза: „Аз няма да умра. Отказвам да умра. Ще преживея този кошмар. Ще надвия обстоятелствата, колкото и неумолими да са. Досега оцелях — като по чудо. Сега ще превърна чудото в рутина. Всеки ден ще се случват смайващи неща. Ще положа всички необходими усилия. Да, докато Бог е с мен, аз няма да умра. Амин.“

На лицето ми се изписа мрачна решителност. Макар и да прозвучи нескромно, в този момент открих, че в мен има достатъчно сила и ожесточение, за да живея. Това не е нещо очевидно, поне за мен. Някои от нас си отиват от живота с въздишка на примирение. Други се борят известно време, после губят надежда. Трети — сред които съм и аз — никога не се предават. Те се борят и борят, и борят. Ние се борим, независимо от цената, от загубите, които понасяме в битката, от това колко невероятен изглежда успехът. Борим се до самия край. Това няма нищо общо със смелостта. То е част от същността ни, неспособност да се отказваме. Може да е чисто и просто глупава жажда за живот.

В същия миг Ричард Паркър започна да ръмжи, сякаш дотогава изчакваше да стана достоен съперник. Сърцето ми се сви от страх.

— Бързо, човече, бързо — изхриптях аз. Трябваше да се организирам, да съставя план за оцеляването си. Нямах и секунда за губене. Нуждаех се от скривалище, и то веднага. Сетих се за греблото, което бях закрепил на носа. Но сега брезентът там беше повдигнат и нямаше какво да го държи изправено. А и не бях напълно сигурен, че като висях на края на гребло, наистина бях в безопасност от Ричард Паркър. Той лесно можеше да се пресегне и да ме хване. Трябваше да измисля нещо друго. Умът ми работеше трескаво.

Направих си сал. Ако си спомняте, греблата не потъваха. А аз имах и спасителни жилетки, и твърд пояс.

Със затаен дъх затворих шкафчето и бръкнах под брезента за останалите гребла, оставени под страничните пейки. Ричард Паркър забеляза движенията ми. Наблюдавах го през спасителните жилетки. Докато издърпвах всяко от греблата — можете да си представите колко внимавах, — той нервно шаваше. Но не се обърна. Аз издърпах три гребла. Четвъртото лежеше напречно на брезента. Повдигнах капака на шкафчето, за да затворя прохода към леговището на Ричард Паркър.

Имах четири плаващи гребла. Разположих ги на брезента около спасителния пояс така, че да образуват квадрат. Салът ми приличаше на игра на кръстчета и нулички с кръгче в средата за първи ход.

Сега идваше ред на опасната част. Трябваха ми спасителните жилетки. Ръмженето на Ричард Паркър бе прераснало в гърлено боботене, от което въздухът трепереше. Хиената му отвръщаше със скимтене, пронизително пресекливо скимтене — сигурен признак, че нещо ще се случи.

Нямах избор. Трябваше да действам. Отново свалих капака на шкафчето. Спасителните жилетки бяха на една ръка разстояние. Някои опираха в Ричард Паркър. Хиената започна да вие.

Аз посегнах към най-близката спасителна жилетка. Трудно ми беше да я уловя, ръката ми трепереше неудържимо. Издърпах жилетката. Ричард Паркър като че ли не забеляза. Измъкнах още една. И още една. Имах чувството, че ще припадна от страх. Едва дишах. Ако се наложи, казах си, ще скоча през борда с тези спасителни жилетки. Измъкнах още една, последна. Имах четири.

Като придърпвах греблата едно по едно, аз ги промушвах през отворите за ръцете в жилетките — пъхах през единия, изваждах през другия, — така че да закрепя спасителните жилетки за четирите страни на сала. После ги зашнуровах от горе до долу.

Извадих от шкафчето едно от плаващите въжета. С помощта на ножа отрязах четири парчета. Здраво завързах краищата на греблата там, където се срещаха. Ех, да знаех повече техники за връзване на възли! На всеки край вързах по десет възела и пак се страхувах, че греблата могат да се развържат. Работех трескаво, като през цялото време се проклинах за глупостта си. На борда имаше тигър, а аз бях изгубил три дни и три нощи, през които можех да се спася!

Отрязах още четири парчета от плаващото въже и завързах спасителния пояс за всяка от четирите страни на квадрата. Промуших въжето на пояса през отворите в спасителните жилетки, покрай греблата, като допълнителна предпазна мярка, в случай че салът се разпадне на части.

Сега хиената виеше оглушително.

Остана ми да направя само едно. Боже, дай ми време, молех се аз. Взех останалото въже. На самия нос на лодката, близо до върха, имаше дупка. Аз промуших единия край на въжето през нея и го завързах. Сега трябваше само да вържа другия край за сала и щях да бъда спасен.

Хиената млъкна. Сърцето ми спря за миг и след това заби тройно по-бързо. Обърнах се.

— Исусе, Марийо, Мохамед и Вишну!

Пред мен се разкри гледка, която няма да забравя до края на дните си. Ричард Паркър се бе подал навън изправен в цял ръст. Беше на около петнадесет крачки от мен. О, колко огромен беше! Краят на хиената наближаваше, а заедно с него — и моят. Стоях като вцепенен, парализиран, омагьосан от това, което ставаше пред мен. Кратките ми наблюдения на взаимоотношенията между диви животни на свобода в спасителна лодка ме караха да очаквам суматоха и шумен протест, когато се стигне до кръвопролитие. Но всичко стана съвсем безшумно. Хиената умря без вой и скимтене, а Ричард Паркър я уби, без да издаде и звук. Огненочерният хищник изскочи изпод брезента и се нахвърли върху хиената. Тя се бе облегнала на пейката на кърмата, точно зад останките от зебрата, и стоеше неподвижно, като хипнотизирана. Дори не понечи да се отбранява. Вместо това се сви на пода и вдигна предна лапа в безполезен жест на защита. Погледът в очите й изразяваше ужас. Масивната раирана лапа се стовари върху туловището й. Ричард Паркър стисна с челюсти врата на хиената. Изцъклените й очи се разшириха. Чух органично изпращяване, когато гръбнакът се прекърши. Хиената се разтресе. Погледът й стана празен. Свърши се.

Ричард Паркър я пусна и изрева. Но някак тихо, вглъбено и с нежелание. Той дишаше тежко, с изплезен език.

Облиза се. Разтърси глава. Подуши мъртвата хиена. Погледна нагоре и подуши въздуха. Опря предни лапи в пейката и се надигна. Задните му крака бяха широко разкрачени. Люлеенето на лодката, макар и леко, явно не му се нравеше. Той погледна над планшира в безкрайната вода. Нададе нисък, злостен вой. Отново подуши въздуха. Бавно обърна глава. Завъртя я — още, още, — докато погледът му се спря върху мен.

Иска ми се да опиша какво стана после — не какво видях, с което може би бих се справил, а какво почувствах. Мястото, от което наблюдавах Ричард Паркър, ми даваше възможност да го видя в цялото му великолепие: откъм гърба, полуизправен, обърнал глава. Позата му изглеждаше някак преднамерена, като осъзнато, дори търсено внушение в произведение на изящното изкуство. И какво изящество, каква внушителност! Той беше мощен, но същевременно пъргав и грациозен. Беше невероятно мускулест, но хълбоците му бяха стройни, а лъскавата козина висеше свободно върху скелета. Тялото му, ярко ръждивооранжево, набраздено от черни вертикални ивици, притежаваше несравнима красота, съчетана хармонично, като по вкуса на моделиер, с чисто бели гърди и корем и черни пръстени по дългата опашка. Главата му бе голяма и кръгла, украсена с великолепни бакенбарди, стилна козя брадичка и най-изящните мустаци в котешкия свят, гъсти, дълги и бели. Отгоре стърчаха малки изразителни уши със съвършена заоблена форма. Муцуната му имаше цвят на морков, носът беше широк, с розов връх и раздути ноздри. Край него черни вълнообразни линии образуваха екстравагантни, но ненатрапчиви шарки: те не привличаха вниманието така, както единствената част от муцуната, незасегната от тях — горната част на носа, яркорижа и гладка, която лъщеше с почти ослепителен блясък. Белите петна над очите, по страните и около устата приличаха на довършителни акценти, нанесени с лекота, достойна за танцьор на катхакали. В резултат на това муцуната на тигъра напомняше крила на пеперуда, в нея имаше нещо древно и китайско. Но когато кехлибарените му очи се спряха на моите, погледът в тях беше напрегнат, хладен и неумолим, без следа от небрежност или симпатия, изразяваше самообладание, готово всеки момент да премине в гняв. Ушите му трепнаха и се завъртяха. Горната му устна се повдигна и се отпусна. Жълтите кучешки зъби, които се оголиха за кратко, бяха дълги колкото най-дългия пръст на ръката ми.

Всички косми по тялото ми настръхнаха, обезумели от страх.

Точно в този миг се появи мишката. На страничната пейка незнайно откъде изникна малка кафява мишка и уплашено се заозърта. Ричард Паркър изглеждаше не по-малко стъписан от мен. Мишката скочи на брезента и се втурна към мен. Като видях това, от страх и изненада краката ми се огънаха и аз направо паднах в шкафчето. За мое учудване животното мина през частите на импровизирания сал, скочи върху мен и се изкатери на върха на главата ми. Аз почувствах как забива малките си нокти в скалпа ми в отчаян опит да се спаси.

Ричард Паркър следеше с поглед мишката. Сега очите му се взираха в главата ми.

Тялото му плавно се обърна, за да продължи движението на главата, предните му лапи се наместиха на страничната пейка. Тигърът скочи на дъното на лодката с поразителна лекота. Виждах горната част на главата му, гърба и дългата завита опашка. Ушите му бяха прилепнали плътно към главата. С три крачки стигна до средата на лодката. Без усилие се надигна и постави предните си лапи върху прегънатия край на брезента.

Беше най-много на десет крачки от мен. Главата, гърдите, лапите му — огромни, огромни! Зъбите — наредени като войска в устата му. Той се готвеше да скочи върху брезента. Смъртта ми беше неизбежна.

Но непривичната мекота на брезента го обезпокои. Тигърът колебливо натисна с лапи. Огледа се тревожно — не му допадаше и перспективата да се озове на такова силно осветено и открито място. А люлеенето на лодката също го караше да се чувства неудобно. За кратко Ричард Паркър се поколеба.

Аз грабнах мишката и я хвърлих към него. Гледката на летящия гризач още е пред очите ми — с разперени лапи и щръкнала опашка, тъничък продълговат скротум и миниатюрен анус. Ричард Паркър само зина и мишката с писък потъна в устата му като бейзболна топка в ръкавицата на кечъра. Голата миша опашчица изчезна между зъбите му като засмукана спагета.

Подаръкът ми като че ли го задоволи. Той отстъпи и се прибра под брезента. Краката ми тутакси възвърнаха силата си. Аз скочих и отново вдигнах вратата на шкафчето, за да затворя откритото пространство между пейката и брезента.

Дочух сумтене и шум от влачене на тяло. От движението лодката леко се заклати. След малко се чу мляскане. Надникнах под брезента. Тигърът стоеше в средата на лодката. Ядеше хиената лакомо, на големи хапки. Едва ли щях да имам друга възможност. Аз посегнах и издърпах останалите спасителни жилетки — общо шест, — както и последното гребло. С тях салът щеше да стане по-здрав. Мимоходом долових миризма. Не беше острият мирис на котешка урина. Приличаше на повърнато. На дъното на лодката имаше петно. Сигурно Ричард Паркър бе повръщал. Значи наистина го мъчеше морска болест.

Завързах края на дългото въже за сала. Сега спасителната лодка и салът бяха съединени. След това прикачих по една спасителна жилетка от двете страни на сала, откъм дъното. Друга привързах към спасителния пояс, за да закрие дупката в средата и да служи за седалка. Последното гребло пригодих за подпора за краката, като го закрепих от едната страна на сала на около половин метър разстояние от пояса и вързах за него последната спасителна жилетка. Докато работех, пръстите ми трепереха, дишах напрегнато и припряно. Проверявах всички възли по няколко пъти.

Огледах морето. Само големи плавни вълни. Без пяна. Вятърът беше слаб и постоянен. Погледнах надолу. Имаше риби: едри риби с издадени чела и много дълги гръбначни перки — дорадос — и по-малки, стройни и дълги, които ми бяха неизвестни, и още по-дребни. Имаше и акули.

Свалих сала от лодката във водата. Ако по някаква причина не се задържеше на повърхността, с мен беше свършено. Той изящно легна на водата. Всъщност спасителните жилетки плаваха така, че дърпаха греблата и пояса нагоре. Но сърцето ми потъна в петите. Веднага щом салът падна във водата, всички риби се пръснаха, с изключение на акулите. Те останаха. Бяха три или четири. Едната направо се пъхна под сала. Ричард Паркър изръмжа.

Почувствах се като пленник, който пиратите се готвеха да хвърлят в морето.

Придърпах сала към лодката, доколкото стърчащите краища на греблата позволяваха. Протегнах се и опрях ръце в спасителния пояс. През „пролуките“ в дъното на сала — по-правилно би било да ги нарека зеещи дупки — се виждаха бездънните води на океана. Отново чух Ричард Паркър да ръмжи. Хвърлих се по корем върху сала. Останах да лежа така, без да смея да помръдна. Очаквах всеки момент салът да се преобърне. Или някоя акула да промуши нос между спасителните жилетки и греблата и да ме захапе. Нищо такова не се случи. Салът натежа, легна плътно на водата и се заклати, краищата на греблата потънаха под повърхността, но конструкцията тромаво заплава. Акулите се приближиха, но не посмяха да ме докоснат.

Усетих леко подръпване. Салът се завъртя. Аз вдигнах глава. Между лодката и сала вече имаше разстояние от около дванайсет метра и въжето се беше изпънало. То се обтягаше все повече, докато накрая изскочи над водата. Гледката ме изпълни със силна тревога. Бях напуснал спасителната лодка, за да се спася. Сега повече от всичко исках да се върна. Плаването със сал беше твърде несигурно. Достатъчно беше акула да прегризе въжето или някой възел да се развърже, или да ме връхлети голяма вълна — и с мен бе свършено. В сравнение със сала лодката сега ми се струваше безкрайно уютна и сигурна.

Аз предпазливо се обърнах по гръб. Седнах. Дотук приспособлението се държеше. Подпората за краката изглеждаше стабилна. Но салът беше прекалено малък. Имаше място само колкото да се седне, нищо повече. Тази играчка, този миниатюрен, микроскопичен сал можеше да свърши работа за някое езеро, но не и за Тихия океан. Аз хванах въжето и задърпах. Колкото повече се приближавах към лодката, толкова по-бавно дърпах. Когато съвсем я наближих, чух мляскането на Ричард Паркър. Продължаваше да яде.

Изминаха дълги минути в колебание.

Седях на сала. Не виждах какво друго можех да направя. Изборът ми се ограничаваше с висене на гребло над тигър или седене над акули. Много добре знаех колко опасен е Ричард Паркър. Акулите, от друга страна, още не се бяха показали като опасни. Проверих възлите, с които въжето се крепеше за лодката и за сала. Отпуснах го, докато се отдалечих от лодката на около десет метра — разстояние, което приблизително уравновесяваше страховете ми: прекалената близост до Ричард Паркър и прекалената отдалеченост от лодката. Останалото въже — към два метра — омотах около греблото, поставено като подпора за краката. Ако се наложеше, лесно можех да го отпусна.

Денят беше към края си. Заваля дъжд. През целия ден беше облачно и топло. Сега температурата спадна, а дъждът бе обилен и студен. Навсякъде около мен шумно падаха тежки капки прясна вода и се губеха в морето, като къдреха повърхността му. Отново задърпах въжето. Когато наближих носа на лодката, коленичих и се улових за върха. Набрах се на ръце и предпазливо надзърнах над планшира. Ричард Паркър не се виждаше.

Бързо бръкнах в шкафчето. Грабнах един от контейнерите за дъждовна вода, един найлонов плик с вместимост петдесет литра, одеяло и наръчника за оцеляване. С трясък затворих шкафчето. Нямах намерение да тряскам вратата — исках само да опазя ценностите си от дъжда, — но тя се изплъзна от мокрите ми пръсти. Това беше груба грешка. Освен че се показах пред Ричард Паркър, като свалих преградата между нас, аз вдигнах силен шум и привлякох вниманието му. Той стоеше приведен над хиената. Моментално обърна глава. Много животни особено се дразнят, когато ги безпокоят по време на хранене. Ричард Паркър изрева. Стисна челюсти. Върхът на опашката му щръкна като наелектризиран. Аз паднах върху сала и може би по-скоро от ужас, отколкото от вятъра и подводното течение, пред очите ми разстоянието между сала и лодката рязко се увеличи. Отпуснах въжето докрай. Очаквах Ричард Паркър да се хвърли от лодката, да прескочи разстоянието до сала и зъбите и ноктите му да се забият в мен. Не откъсвах очи от лодката. Колкото повече се взирах, толкова по-непоносимо ставаше очакването.

Той не се появи.

Когато най-сетне разпънах контейнера за събиране на дъждовна вода над главата си и пъхнах крака в найлоновия плик, вече бях мокър до кости. А одеялото се беше намокрило още при падането ми върху сала. Въпреки това се загърнах с него.

Нощта се спусна над мен. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Само равномерното подръпване на въжето ми подсказваше, че все още съм вързан за лодката. Морето, на сантиметри под мен и все пак твърде далеч, за да го видя, подхвърляше сала. Водата крадешком промушваше пръсти през пролуките и ме мокреше отдолу.