Ян Мартел
Животът на Пи (52)

Глава 51

Но при първия подробен оглед на лодката аз не забелязах детайла, който ми беше необходим. Повърхността на кърмата и страничните пейки образуваха равна, непрекъсната повърхност, както и стените на баластните резервоари. Подът беше поставен направо върху корпуса, под него нямаше свободно пространство. Нямаше съмнение: никъде не се виждаше нито шкафче, нито сандък, нито какъвто и да било контейнер. Само равни, гладки оранжеви повърхнини.

Високото ми мнение за капитаните и корабните снабдители се разколеба. Надеждите ми за оцеляване рухнаха. Жаждата остана.

Ами ако провизиите бяха на носа, под брезента? Аз се завъртях и запълзях обратно. Чувствах се пресъхнал като гущер. Натиснах брезента. Беше здраво опънат. Ако повдигнех края му, щях да се добера до всичко, складирано отдолу. Но това означаваше да направя пролука в бърлогата на Ричард Паркър.

Нямаше място за колебание. Жаждата ме подтикваше да действам. Аз внимателно издърпах греблото изпод брезента. Сложих спасителния пояс на кръста си. Поставих греблото напречно на носа. Наведох се над планшира и с палци откачих въжето, което придържаше брезента, от една от куките на корпуса. Доста се измъчих. Но след като успях с първата кука, с втората и третата бе по-лесно. Същото направих и от другата страна на носа. Брезентът провисна под лактите ми. Аз лежах върху него по очи, краката ми сочеха към кърмата.

Отметнах го малко. Усилията ми тутакси бяха възнаградени. Носът беше като кърмата: имаше пейка в края. А отгоре, само на няколко сантиметра от върха на носа, като диамант блестеше закопчалка. Забелязах очертанията на капак. Сърцето ми се разтуптя. Отметнах още малко брезента. Надникнах отдолу. Капакът имаше формата на триъгълник със заоблени върхове, деветдесет сантиметра широк и шестдесет сантиметра в дълбочина. В този момент забелязах оранжева маса. Бързо вдигнах глава. Но оранжевото нещо не се движеше и изглеждаше някак странно. Надникнах отново. Не беше тигър. Беше спасителна жилетка. В дъното на бърлогата на Ричард Паркър имаше няколко спасителни жилетки.

По тялото ми полазиха тръпки. Между спасителните жилетки откъслечно, като между листа, за пръв път пряко, недвусмислено, с ясно съзнание забелязах Ричард Паркър. Виждаха се само хълбоците и част от гърба му. Жълтеникави, раирани, направо огромни. Легнал по корем, той гледаше към кърмата. Беше неподвижен, с изключение на равномерното повдигане на ребрата отстрани. Примигнах — не можех да повярвам, че е толкова близо. Беше на около шестдесет сантиметра под мен. Ако протегнех ръка, можех да докосна задницата му. И между нас нямаше нищо, освен тънък брезент — преграда, която лесно можеше да се заобиколи.

Бог да ми е на помощ! Никоя молитва не е била по-страстна и същевременно по-безшумна. Аз лежах абсолютно неподвижен.

Трябваше да намеря вода. Пъхнах ръка отдолу и предпазливо освободих закопчалката. Повдигнах капака. Под него се откри шкафче.

Преди малко ви споменах за това как дреболиите могат да се окажат спасителни. Ето една такава: капакът бе закрепен с панти на около два сантиметра от ръба на пейката, а това означаваше, че при отварянето си той се превръщаше в бариера, която преграждаше тридесетсантиметровото разстояние между брезента и пейката, през което Ричард Паркър можеше да се добере до мен, след като избута настрана спасителните жилетки. Отворих капака, докато опря в поставеното напреки гребло и ръба на брезента. Стъпих на върха на носа с лице към лодката и сложих единия си крак на ръба на отвореното шкафче, а другия на капака. Ако Ричард Паркър ме нападнеше отдолу, щеше да блъсне капака. Този тласък щеше да ме предупреди за опасността и същевременно да ме събори във водата със спасителния пояс на кръста. Ако той минеше от другата страна, като се изкатереше на брезента откъм кърмата, аз щях да го забележа навреме и пак да скоча във водата. Огледах около спасителната лодка. Не видях перки на акули.

Погледнах надолу между краката си. Стори ми се, че ще припадна от радост. В отвореното шкафче блестяха лъскави нови-новенички неща. О, какво удоволствие изпитах при вида на предметите, произведени, изработени, сътворени от човешка ръка! Този миг на материалистично откровение ме изпълни с неизразима наслада — опияняваща смесица от надежда, изненада, стъписване, вълнение, благодарност, всичко слято в едно, — несравнима с нито една Коледа, рожден ден, сватба, Дивали или други събития в живота ми, свързани с раздаването на подаръци. Наистина бях пиян от щастие.

Погледът ми веднага падна върху това, което търсех. Дали в бутилка, метална или картонена кутия, опаковката на водата може да се разпознае безпогрешно. На тази спасителна лодка виното на живота бе поднесено в бледожълти консервени кутии, които приятно лягат на дланта. На етикета с черни букви пишеше: „Питейна вода“. Производителите бяха Ейч Пи Фудс Лед. Съдържанието беше 500 мл. Имаше доста от тези кутии, твърде много, за да се преброят на око.

С трепереща ръка посегнах и взех една. Беше прохладна на допир и тежеше. Разтръсках я. Балончетата въздух вътре глухо избълбукаха. Щях да се отърва от адската си жажда. При мисълта за това пулсът ми се ускори. Трябваше само да отворя кутията.

Сепнах се. Как да направя това?

Имаше консервена кутия — не можеше да няма и отварачка. Погледнах в шкафчето. Там имаше безброй неща. Започнах да се ровя из тях. Губех търпение. Мъчителното очакване наближаваше безплодния си завършек. Трябваше да пия веднага — иначе щях да умра. Не можех да намеря търсения инструмент. Но нямаше време за безполезно раздразнение. Трябваше да действам. Можех ли да пробия кутията с нокти? Опитах се. Не можех. Със зъби? Не си струваше дори да опитвам. Погледнах през планшира. Куките на брезента. Къси, затъпени, солидни. Аз коленичих на пейката и се наведох напред. Като държах кутията с две ръце, рязко я ударих в една от куките. Прилична вдлъбнатина. Повторих. Нова вдлъбнатина в съседство с първата. След още няколко удара успях. Появи се бисерна капчица вода. Облизах я. Обърнах кутията и заудрях отсрещния й ръб в куката, за да се получи още една дупка. Блъсках като луд. Пробих по-голяма дупка. Седнах на планшира. Поднесох кутията към лицето си. Отворих уста. Надигнах кутията.

Чувствата ми може и да са измислени, но трудно могат да бъдат описани. През пулсиращото ми пресъхнало гърло в тялото ми се вля чиста, сладка, превъзходна, кристално прозрачна вода. Тя бе течен живот. Аз пресуших златистата кутия до последната капка, като още дълго смуках през дупката, за да уловя и последната останала влага. Въздъхнах дълбоко, хвърлих кутията през борда и взех друга. Отворих я по същия начин като първата и пак така бързо пресуших съдържанието й. Втората кутия също излетя през борда и аз отворих нова. Скоро и тя изчезна в океана. Отворих още една. Изпих четири кутии — два литра от този несравним нектар — и едва тогава спрях. Може би ще си помислите, че такова бързо поглъщане на голямо количество вода след продължителна жажда е разстроило храносмилателната ми система. Нищо подобно! Никога през живота си не се бях чувствал толкова добре. Да бяхте пипнали челото ми! То беше влажно от пресни, чисти, освежителни капчици пот. Всичко у мен — чак до порите на кожата ми — ликуваше.

Бързо ме обзе усещане за блаженство. Устата ми бе мокра и гладка. Забравих болката на пресъхналото гърло. Кожата ми се отпусна. Ставите ми се движеха с по-голяма лекота. Сърцето ми затупка като весел тъпан и кръвта потече по вените ми като върволица коли на връщане от сватбено празненство, които с надути клаксони си проправяха път през града. Мускулите ми отново станаха силни и гъвкави. Главата ми се избистри. Аз наистина се връщах от смъртта към живота. И завръщането беше славно, славно беше. Казвам ви, да се напиеш с алкохол е грозно, но да се напиеш с вода е благородно и вдъхновяващо. В продължение на няколко минути аз тънех в блажено усещане за пълнота.

И изведнъж се почувствах празен. Опипах корема си. Беше твърд и хлътнал. Малко храна щеше да ми дойде добре. Масала досаи с кокосова паста — ммм! Или още по-добре — уутопем! М-мм! Поднесох ръце към устата си — идли! Само мисленото произнасяне на думата предизвика рязка болка в челюстите ми и устата ми се напълни със слюнка. Дясната ми ръка помръдна. Сякаш сама посегна и почти се докосна до вкусните сплескани топки варен ориз във въображението ми. Пръстите ми потънаха в горещата маса, от която се вдигаше пара… Оваляха една топка в сос… Поднесоха я към устата ми… Аз започнах да дъвча… Болката беше непоносима!

Погледнах в шкафчето за някаква храна. Намерих картонени кутии със стандартен порцион „Седем океана“, дошли отдалеч, от непознатия Берген, Норвегия. С него трябваше да наваксам за деветте пропуснати хранения плюс всевъзможните дребни лакомства, които майка ми бе взела със себе си. Той представляваше половинкилограмова тухла, твърда, тежка, в сребриста вакуумна опаковка, на която бяха изписани инструкции на дванадесет езика. Надписът на английски съобщаваше, че порционът се състои от осемнадесет висококалорични, хранителни бисквити, изпечени от пшеница, животинска мас и глюкоза, и че не бива да се изяждат повече от шест на двадесет и четири часа. Жалко за маста, но предвид необичайните обстоятелства вегетарианската ми същност трябваше просто да си запуши носа и да го преглътне.

Отгоре на тухлата пишеше „Откъсни“, черна стрелка сочеше ъгъла на опаковката. Ъгълът лесно поддаде и остана между пръстите ми. Отвътре изпаднаха девет правоъгълни блокчета, увити в хартия. Разгънах едното. То се пречупи надве. Две почти квадратни бисквити, бледи на цвят и с приятен аромат. Захапах едната. Боже, кой би помислил? Никога не бях предполагал. Това беше тайна, крита от мен досега: норвежката кухня бе най-добрата на света! Тези бисквити бяха изключително вкусни. Бяха ароматни и приятни за небцето, нито твърде сладки, нито твърде солени. Чупеха се между зъбите ми с приятно хрускане. Примесени със слюнка, те образуваха зърнеста кашица, която беше истинска наслада за езика и устата ми. А когато преглъщах, стомахът ми възкликваше: „Алилуя!“

Целият пакет изчезна за няколко минути и вятърът отнесе парчетата опаковъчна хартия. Хрумна ми да отворя още един, но размислих. Малко въздържание нямаше да ми навреди. Всъщност след половин килограм бисквити стомахът ми тежеше.

Реших да разузная какво точно съдържа ковчежето със съкровища пред мен. Шкафчето беше просторно, по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. То стигаше до самото дъно на лодката и влизаше малко под страничните пейки. Спуснах крака вътре и седнах на ръба му с гръб към носа. Преброих картонените кутии със „Седем океана“. Бях изял един пакет, оставаха тридесет и един. Съгласно инструкциите всяка кутия от половин килограм трябваше да стигне на един корабокрушенец за три дни. Това означаваше, че имам запаси от храна, с които да изкарам — 31×3-93 дни! В инструкциите също така се казваше, че корабокрушенците трябва да се ограничават с половин литър вода на двадесет и четири часа. Тук имаше 124 кутии. Всяка съдържаше по половин литър вода. Следователно, аз имах вода за 124 дни. Никога простата аритметика не ме беше изпълвала с такава радост.

С какво друго разполагах? Припряно се зарових в шкафчето и започнах да вадя предмет след предмет. Всеки от тях, независимо за какво служеше, ми се струваше чудесен и ми даваше утеха. Изпитвах такава потребност от компания и съчувствие, че трудът, вложен в направата на всеки един от тези предмети за масово потребление, ми се струваше проява на особено внимание лично към мен. Непрекъснато мърморех: „Благодаря! Благодаря! Благодаря!“