Ян Мартел
Животът на Пи (5)

Глава 4

Нашата древна страна е съществувала като република едва от седем години, когато се е разширила с още едно малко парче земя. През 1954 година Пондичери е влязъл в състава на Индийския съюз. Скоро към тази победа се е прибавила и друга. Част от територията на ботаническата градина в Пондичери е била предоставена за целите на вълнуващо начинание и ето че в Индия се е появила нова зоологическа градина, уредена и управлявана съобразно модерните принципи за опазване на природните богатства.

Това беше огромна зоологическа градина, разположена върху хиляди акри земя, достатъчно голяма, за да има нужда от железопътен превоз, макар че колкото повече растях, релсите и влакът ми се струваха все по-малки. Сега вече железопътната линия е толкова миниатюрна, че се побира в главата ми. Представете си горещо и влажно място, плувнало в слънчева светлина и пъстри цветове. Тук бунтът на цветята не секва. Има изобилие от дървета, храсти и пълзящи растения — смокини, гулмохур, горски пламък, червено копринено дърво, джакаранда, манго, жак и много други, за чието съществуване човек би могъл никога да не научи, ако не са грижливо надписаните табелки до тях. Има и пейки. По тях могат да се видят заспали хора, излегнали се в цял ръст, или млади двойки, които си разменят крадешком срамежливи погледи и жестикулират, като се докосват уж неволно. Изведнъж сред високите стройни дървета забелязваш два жирафа, които кротко те наблюдават. Тази гледка съвсем не е най-изненадващата тук. В следващия миг се стъписваш от яростното оживление сред голяма група маймуни, заглушавано единствено от пронизителните викове на непознати птици. Наближаваш главния вход. Разсеяно плащаш малко пари. Продължаваш напред. Виждаш ниска стена. Какво може да има зад нея? Само не и плитко езеро с два внушителни индийски носорога. Но точно това намираш там. А щом извърнеш глава, виждаш, че през цялото време до теб е имало слон, толкова голям, че не си го забелязал. В езерцето ей там плува не друго, а хипопотам. Колкото повече се взираш, толкова повече неща виждаш. Та това е зоологическа градина!

Преди да се пресели в Пондичери, баща ми е държал голям хотел в Мадрас. Непреодолимият интерес към животните го е отвел в зоологическата градина. Естествен преход, ще кажете вие — от управител на хотел към управител на зоологическа градина. Не е точно така. В много отношения поддържането на зоологическа градина е най-големият кошмар за хотелиера. Помислете само: гостите на този хотел никога не излизат от стаите си, искат не само нощувки, но и пълен пансион, непрекъснато имат посетители, някои от които вдигат шум и нарушават реда. Трябва да изчакаш гостът да излезе на балкона, така да се каже, за да почистиш стаята, а после трябва да чакаш, докато гледката му омръзне и се прибере в стаята си, за да почистиш балкона, а и чистенето е особено трудоемко, защото гостите разхвърлят и замърсяват около себе си като алкохолици. Всеки гост е много взискателен по отношение на храната, непрекъснато се оплаква от бавното обслужване и никога, ама никога не оставя бакшиш. И, честно казано, много от тях имат сексуални отклонения, като или често потискат нагона си и от време на време изпадат в периоди на бясна разпуснатост, или се отдават на непрекъснат разврат, но и в двата случая редовно скандализират обслужващия персонал с необуздани изблици на секс и похот без всякакви задръжки. Има ли хотелиер, който би се радвал да посрещне такива гости в хотела си? За господин Сантош Пател, основател, собственик, директор, ръководител на персонал от петдесет и трима души и мой баща, зоологическата градина на Пондичери беше източник донякъде на удоволствие, но и на много главоболия.

За мен това бе раят на земята. От детските години в зоологическата градина са ми останали само скъпи спомени. Аз живеех като принц. Та кой син на махараджа разполага с такава просторна и разкошна площадка за игра? В кой дворец има такава менажерия? В моите детски години ревът на лъвовете ми служеше за будилник. Ние нямахме швейцарски часовници, но на лъвовете можеше да се разчита — те започваха да реват с цяло гърло между пет и половина и шест часа сутринта. Времето за закуска идваше с писъците на кресливите южноамерикански маймуни ревачи, свещената майна и папагалите какаду от индонезийските Молукски острови. Тръгвах за училище, следван от благосклонния поглед не само на майка ми, но и на лъскавите видри, мускулестите американски бизони и прозяващите се орангутани. Когато минавах под дърветата, поглеждах нагоре, за да се уверя, че някой паун няма да се изака на главата ми. По-сигурно беше да мина под овошките, населявани от големи колонии плодоядни прилепи: там единственото неприятно нещо в този ранен час бе нестройният хор от писъци и бърборене. На излизане понякога спирах при терариума, за да погледам пъстрите жаби, лъскави и яркозелени, жълти, тъмносини, кафяви или резедави. Случваше се някои от птиците да привлекат вниманието ми: розовото фламинго, черните лебеди или казуарите, или някои по-малки като сребристите гълъби, лъскавите скорци, дребните папагалчета с цвят на праскова, папагалите с конусовидни човки от Нанде, портокаловите дългоопашати папагали. По това време беше малко вероятно слоновете, тюлените, едрите котки или мечките да са будни, но бабуините, макаките, маймуните мангабе, гибоните, елените, тапирите, ламите, жирафите и мангустите ставаха рано. Всяка сутрин по пътя си към главния вход виждах едни и същи неща, колкото обикновени, толкова и незабравими: пирамидата от костенурки, лъскавата муцуна на мандрила, преливаща в цветовете на дъгата, величественото мълчание на жирафа, необятната жълта зинала паст на хипопотама, катеренето с човка и нокти на папагала ара по телената ограда, приветственото потракване на пеликана, сенилното похотливо изражение на камилата. И целият този разкош ми се предлагаше набързо по пътя за училище. След като свършех часовете, имах достатъчно време на разположение, за да открия какво е усещането, когато слон се рови приятелски из дрехите ти с надеждата да намери скрит орех или орангутан пощи косата ти за кърлежи — вкусен деликатес — и скимти разочаровано, защото главата ти е като празен килер. Иска ми се да опиша съвършенството, с което тюлен се гмурка във водата или дребна маймунка се прехвърля с люлеене от клон на клон, или лъв извръща глава. Но езикът се дави в морето от впечатления. Ако искаш да го усетиш, по-добре просто си го представи.

В зоологическите градини, както и в природата, най-интересното време за наблюдение е при изгрев и при залез-слънце. Тогава повечето животни се активизират. Размърдват се, излизат от леговищата и отиват при водата. Изваждат на показ премените си. Пеят песните си. Общуват помежду си и изпълняват своите ритуали. Наградата за страничния наблюдател и слушател е неоценима. Прекарал съм безброй часове в тихо изучаване на тези крайно маниерни и разнообразни проявления на живота, с който е богата нашата планета. Той е толкова пъстър, шумен, причудлив и изтънчен, че зашеметява сетивата.

Чувал съм почти толкова глупави твърдения за зоологическите градини, колкото за Бога и религията. Много добронамерени, но зле осведомени хора смятат, че животните в природата са „щастливи“, защото са „свободни“. Тези хора обикновено имат предвид някой едър красив хищник, лъв или рис (животът на антилопите гну или мравоядите рядко се превъзнася). Те си представят как това диво животно обикаля из саваната за добро храносмилане, след като е изяло плячката, приела покорно съдбата си, или бяга за отслабване след обилен обяд. В съзнанието си виждат образ на животното, което с гордост и нежност наблюдава потомството си, или цялото семейство, което гледа от дебелите клони на някое дърво как слънцето залязва и въздиша с наслада. Според тях животът на дивия хищник е прост, благороден и смислен. Но ето че идват лоши хора, залавят го и го затварят в тясна клетка. „Щастието“ му е погубено. Животното силно копнее за „свобода“ и прави всичко възможно, за да избяга. Когато е лишено от тази „свобода“ твърде дълго, то се превръща в бледа сянка на предишната си същност, духът му е сломен. Ето какво си представят някои хора.

Нещата обаче не стоят така.

В природата животните живеят по силата на принудата и нуждата в условията на непреодолима социална йерархия, в среда, където страхът е в изобилие, а храната не достига и където територията трябва непрекъснато да се защитава, а от паразитите няма спасение. Какъв е смисълът на свободата в такъв контекст? В природата животните на практика са несвободни нито в пространството, нито във времето, нито в личните си взаимоотношения. На теория — тоест като проста физическа вероятност — едно животно може да се вдигне и да потегли нанякъде, като пренебрегне всички социални условности и ограничения, типични за неговия вид. Но такова нещо е по-малко вероятно да се случи при животно, отколкото при представител на човешкия род. Представете си, да речем, собственик на магазин с всички обичайни връзки — семейство, приятели, общност, — който захвърля всичко и напуска живота си само с малко дребни пари в джоба и с дрехите на гърба си. Щом като човекът — най-дръзкото и най-умното измежду всички създания — обикновено не се скита от място на място, чужд и необвързан с никого, как да очакваме това от животно, чийто нрав е далеч по-консервативен? Защото такива са животните — консервативни, дори бихме могли да ги наречем реакционери. Най-малката промяна може да ги разтревожи. Те искат нещата да бъдат такива, каквито са, ден след ден, месец след месец. Изненадите са крайно неприятни за тях. Това се вижда в пространствените им взаимоотношения. Всяко животно обитава територията си, независимо дали в зоологическата градина или в природата, по същия начин, по който шахматните фигури се движат по дъската — с определена цел. Нищо повече не се случва, в начина на живот на гущера, мечката и елена няма повече „свобода“, отколкото в движението на офицера по шахматната дъска. И при двамата се наблюдава определено поведение и цел. В природата животните се движат по едни и същи пътеки поради едни и същи причини, и така сезон след сезон. Когато в зоологическата градина животното не е на обичайното място в обичайното време и не демонстрира характерното си поведение, това означава нещо. Може просто да бъде последица от някаква дребна промяна в заобикалящата го обстановка. Намотаният маркуч, оставен от чистача, го е уплашил. Образувала се е локва, която го безпокои. Стълбата хвърля сянка. Но може да означава и нещо повече. В най-лошия случай може да е онова, което ужасява всеки директор на зоологическа градина: симптом, предвестник на проблеми, повод за разглеждане на изпражненията, за разговори на персонала, за викане на ветеринаря. И всичко това само защото някакъв щъркел не е застанал на обичайното си място!

Но нека за момент се спра на един конкретен аспект от този въпрос.

Ако влезете в някоя къща, ритнете входната врата, изпъдите на улицата хората, които живеят там, и им кажете „Вървете! Вие сте свободни! Волни като птици! Хайде! Вървете!“, мислите ли, че ще започнат да крещят и да скачат от радост? Няма. Птиците не са волни. Хората, които сте пропъдили, ще се развикат: „С какво право ни гоните? Това е нашият дом! Той е наша собственост. Живеем в него от години. Ще повикаме полиция, хулиган такъв!“

Нима не се чувстваме привързани към домашното огнище? Със сигурност и животните изпитват същото. Животните имат свои територии. Това е ключът към съзнанието им. Само познатата територия им дава възможност да се подчинят на двата неумолими повика на природата: отбягване на враговете и намиране на храна и вода. Място в зоологическата градина, съобразено с естествените им потребности — било то клетка, езеро, изкуствен остров, оградено пространство, терариум, птичарник или аквариум, — е просто територия, различна единствено с размерите и близостта си до човешката територия. Фактът, че е значително по-малка от тази, която животното би могло да има в естествената си среда, има разумно обяснение. В природата териториите са големи по силата не на предпочитанията, а на необходимостта. В зоологическата градина ние правим за животните това, което сме направили за себе си, когато сме започнали да строим сгради: събираме върху малко пространство онова, което в природата е разпръснато. Както преди за човека пещерата е била тук, реката там, ловните полета няколко километра по-нататък, наблюдателният пост още по-далеч, дивите плодове в съвсем друга посока — и навсякъде лъвове, змии, мравки, пиявици и отровни растения, — сега реката тече от крана на една ръка разстояние и ние можем да се измием непосредствено до мястото, където спим, можем да ядем там, където сме сготвили, и да оградим всичко това със защитна стена, да го пазим чисто и топло. Къщата е умалена територия, където основните ни потребности могат да бъдат задоволявани бързо и безопасно. Същото представлява и клетката в зоологическата градина за животното (в нея по обясними причини липсват неща като печка и тям подобни, каквито има във всяко човешко жилище). Когато намери всичко, от което се нуждае — наблюдателен пост, място за почивка, за ядене, пиене, къпане, чесане и така нататък, — и установи, че няма нужда да ловува, защото получава храна шест дни в седмицата, животното ще овладее пространството си в зоологическата градина по същия начин, по който би се настанило на нова територия в природата, като я проучи и маркира така, както го правят всички представители на неговия вид, може би с урина. След извършването на този ритуал за усвояване на територията животното се настанява върху нея и не се чувства като притеснен наемател или — още по-малко — като затворник, а като собственик и в това отношение клетката му в зоологическата градина не се отличава от територията му сред природата: ако бъде нападната, то ще я отбранява с нокти и зъби. От субективна гледна точка клетката не е нито по-добра, нито по-лоша за животното от територията в естествената му среда, доколкото задоволява животинските му потребности; всяка територия, била тя естествена или изкуствено създадена, е чисто и просто даденост като петната на леопарда. Някой дори би могъл да изкаже твърдението, че ако животното можеше да избира с разум, би предпочело да живее в зоологическа градина, защото голямата разлика между зоологическата градина и природата е липсата на паразити и врагове плюс изобилието от храна в първата и относителното изобилие от паразити и оскъдна храна във втората. Помислете сами. Нима и вие не бихте предпочели да живеете в „Риц“ с безплатен рум сървис и неограничен брой посещения при лекаря, отколкото да нямате дом и нито една жива душа да не се грижи за вас? Но животните не са способни на такива разсъждения. В рамките на природните си ограничения те се задоволяват с това, което имат.

Хубавата зоологическа градина е място на щастливо стечение на обстоятелствата. С помощта на урина и други секрети животното ни казва: „Не навлизай в територията ми!“, а ние със заграждения му казваме: „Не излизай извън територията си!“ В такива условия на дипломатичен мир всички животни са доволни, така че можем да се отпуснем и да се разгледаме взаимно.

В научната литература могат да се намерят множество примери за животни, които са имали възможност да избягат, но не са го направили или са избягали и после са се върнали. Такъв е случаят с шимпанзето, чиято врата била отключена и се отворила сама. Маймуната се разтревожила, започнала да крещи и да блъска вратата, за да я затвори — всеки път с оглушителен трясък, — докато накрая един от посетителите повикал пазача и той побързал да поправи положението. В европейска зоологическа градина стадо сърни излезли от заграждението, защото вратата била отворена. Подплашени от посетителите, те се втурнали към близката гора, където имало диви сърни и достатъчно пространство за друго стадо. Въпреки това сърните от зоологическата градина бързо се върнали обратно в заграждението си. В трета зоологическа градина някакъв дърводелец отивал рано на работа, като носел под мишница дървени дъски. Изведнъж за негов ужас от утринната мъгла изплувала мечка и уверено тръгнала право към него. Човекът захвърлил дъските и побягнал да се спасява. Персоналът на зоологическата градина веднага тръгнал да търси избягалата мечка. Намерили я в заграждението й — влязла по същия начин, по който и излязла, като се изкатерила по дънера на повалено дърво. Решили, че шумът от падналите на земята дъски я е уплашил.

Но аз не упорствам. Нямам за цел да защитавам зоологическите градини. Затворете ги всичките, ако искате (и нека се надяваме, че дивите животни ще оцелеят в природата или това, което е останало от нея). Знам, че зоологическите градини вече не се радват на благоволението на хората. Религиите имат същия проблем. Някои илюзии за свободата са бич и за двете.

Зоологическата градина на Пондичери вече не съществува. Езерцата са запълнени с пръст, решетките са свалени. Сега аз мога да й се насладя на единственото място, където още я има — паметта ми.