Ян Мартел
Животът на Пи (48)

Глава 47

Денят изгря влажен и мрачен, с топъл вятър и небе, покрито с плътно одеяло от сиви облаци, които приличаха на завалян мръсен памук. Морето не се беше променило. То подмяташе лодката нагоре-надолу в монотонен ритъм.

Зебрата беше още жива. Не можех да повярвам. Имаше половинметрова дупка в тялото си, фистула като прясно изригнал вулкан, разпилени полуизядени вътрешности, които блестяха лъскави или матови на светлината, но в най-важните органи, макар и слабо, продължаваше да тупти живот. Движенията й се ограничаваха с тремор в задния крак и периодично примигване. Бях ужасен. Нямах представа, че живо същество би могло да понесе такива страдания и да продължи да живее.

Хиената беше напрегната. Не се готвеше за почивка, въпреки че денят бе започнал. Може би това се дължеше на преяждането: коремът й силно се издуваше. Портокалка също беше в опасно настроение. Тя шаваше нервно и се зъбеше.

Аз останах на мястото си, свит на кълбо до носа. Бях слаб телом и духом. Боях се, че ако опитам да запазя равновесие на греблото, ще падна във водата.

Към обяд зебрата издъхна. Изцъкли очи, напълно равнодушна към периодичните нападения на хиената.

Насилието избухна следобед. Напрежението бе нараснало нетърпимо. Хиената скимтеше. Портокалка сумтеше и шумно мляскаше. Изведнъж жалните им гласове се извиха до оглушителни висоти. Хиената прескочи останките от зебрата и се нахвърли върху орангутана.

Мисля, че обясних колко опасна е хиената. Това беше толкова ясно за мен, че отписах Портокалка още преди да е успяла да реагира. Но я подцених. Подцених решителността й.

Тя удари хищника по главата. Беше поразително. Сърцето ми се изпълни с любов, възхищение и страх. Споменах ли ви, че някога Портокалка е била домашен любимец, коравосърдечно изоставен от индонезийските си собственици? Нейната история е подобна на всички истории на неподходящи домашни любимци. Обикновено става така: животното се купува, когато е малко и сладко. Собствениците му го намират за много забавно. После пораства на размери и на апетит. Оказва се, че е неподатливо на домашно възпитание. Голямата му сила го прави трудно за удържане. Един ден прислужницата издърпва чаршафа от клетката му, защото е решила да го изпере, или детето на шега грабва парче храна от ръцете му — и заради нещо видимо дребно животното се озъбва гневно и подплашва семейството. Още на другия ден домашният любимец се озовава на задната седалка на семейния джип в компанията на човешките си братя и сестри. Джипът влиза в джунглата. Всички в колата се съгласяват, че това е непознато и чудно място. Стигат някоя полянка. Оглеждат я набързо. Изведнъж джипът забръмчава, колелата му хвърлят пръст и животното вижда как всички познати и любими същества го гледат през задното стъкло, докато джипът се отдалечава. Домашният любимец е изоставен. Не разбира. Той е също толкова подготвен за живота в джунглата, колкото и човешките му събратя. Чака ги да се върнат, като се мъчи да овладее паниката, която го обзема. Те не се връщат. Слънцето залязва. Животното бързо изпада в депресия и се отказва от живота. След няколко дни умира от глад и излагане на опасности. Или бива разкъсано от кучета.

Портокалка можеше да бъде едно от тези изоставени животни. Вместо това тя попадна в зоологическата градина на Пондичери. През целия си живот беше внимателна и неагресивна. Имам спомени от детството си за безкрайните й ръце, които ме обгръщаха, за пръстите, дълги колкото дланта ми, които пощеха косата ми. Тя беше млада женска, която проявяваше майчинския си инстинкт. Когато порасна до зряло диво животно, аз я наблюдавах отдалеч. Мислех си, че я познавам достатъчно добре, за да предвидя всяко нейно действие. Мислех, че познавам не само навиците, но и възможностите й. Тази проява на свирепост, на дива смелост ми даде да разбера, че съм грешил. За целия си живот бях опознал само част от нея.

Тя фрасна хиената по главата. И какъв удар само! Главата на хищника се удари в пейката и произведе такъв силен звук, че аз очаквах или пейката, или челюстта му да са счупени. Само след миг хиената отново беше на крака и цялата и козина бе настръхнала колкото космите на главата ми, но сега враждебността й не беше толкова настървена. Тя се отдръпна. Аз бях във възторг. Смелата защита на Портокалка изпълни сърцето ми с победоносно чувство.

То не трая дълго.

Възрастен женски орангутан не може да победи възрастна мъжка петниста хиена. Такава е чистата емпирична истина. Това трябва да е ясно на зоолозите. Ако Портокалка беше мъжки орангутан, ако бе израсла до размерите, които имаше във въображението ми, може би щеше да бъде различно. Но макар да беше едра и охранена в резултат на удобния живот в зоологическата градина, тя не тежеше и петдесет килограма. На размери женските орангутани са наполовина по-малки от мъжките. А и не ставаше въпрос само за тегло и груба сила. Портокалка далеч не беше беззащитна. Всичко се свежда до нагласа и опит. Откъде едно плодоядно животно ще се научи да убива? Откъде ще знае как да хапе, колко силно, колко продължително? Орангутанът може да е по-висок, може да има силни и ловки ръце и дълги кучешки зъби, но щом не знае как да ги използва като оръжие, те не могат да му бъдат от полза. Хиената, която има само силни челюсти, ще надвие маймуната, защото знае какво иска и как да го постигне.

Хищникът се върна. Скочи на пейката и хвана Портокалка за китката, преди тя да е нанесла удар. Портокалка фрасна хиената по главата с другата си ръка, но това само накара нападателя да изръмжи свирепо. Маймуната понечи да захапе, но хиената беше по-бърза. За съжаление, движенията на Портокалка не бяха достатъчно точни и прецизни. Страхът й пречеше. Хиената пусна китката и ловко се насочи към врата й.

Вцепенен от мъка и ужас, аз гледах как Портокалка удря безпомощно хищника по главата и скубе козината му, докато здравите челюсти стискаха врата й. Накрая ми заприлича на нас: очите й и сподавените й стонове изразяваха човешки страх. Тя направи опит да се качи върху брезента. Хиената свирепо я разтърси. Маймуната падна от пейката на дъното на лодката и хищникът заедно с нея. Чувах звуци, но вече не виждах нищо.

Аз бях следващият. Това поне ми беше ясно. Изправих се с известно усилие. Едва виждах от сълзите в очите си. Вече не плачех за семейството си или заради наближаващата смърт. Бях вцепенен до безчувствие и не можех да мисля за тези неща. Аз плачех, защото бях крайно уморен и имах нужда от незабавна почивка.

Направих няколко крачки към ръба на брезента. Макар да беше здраво опънат по краищата на лодката, в средата бе леко провиснал, затова моите три-четири крачки бяха мъчителни, несигурни. При това лодката постоянно се люлееше. В състоянието, в което се намирах, сякаш бях предприел истинско пътешествие. Когато стъпих на средната напречна пейка, твърдостта й ми подейства ободряващо, като че ли бях стъпил на сушата. Стъпих с два крака на пейката и изпитах наслада от своята стабилност. Чувствах се замаян, но тъй като последният миг от живота ми наближаваше, това замайване само подсили усещането ми за страховитото величие на момента. Вдигнах ръце на нивото на гърдите — единственото ми оръжие срещу хиената. Тя ме погледна. Устата й беше кървавочервена. Портокалка лежеше до нея, редом с умрялата зебра. Ръцете й бяха разперени, а късите й крака — събрани и леко отпуснати на една страна. Приличаше на маймунски Христос на Кръста. С изключение на главата. Главата й липсваше. Раната на врата още кървеше. Гледката беше ужасяваща за очите и убийствена за духа. Точно преди да се нахвърля върху хиената, за да събера сили за последната битка, аз погледнах надолу.

Точно между стъпалата си, под пейката, зърнах главата на Ричард Паркър. Беше гигантска. За замъглените ми сетива тя бе с размерите на планетата Юпитер. Лапите му приличаха на томове от енциклопедия „Британика“.

Добрах се до носа на лодката и се свлякох.

Прекарах нощта в състояние на делириум. Мисля, че спах на пресекулки, като постоянно се будех след сънища с тигър.