Ян Мартел
Животът на Пи (45)

Глава 44

Слънцето се изкатери в небето, стигна зенита и започна да се спуска. Аз прекарах целия ден качен на греблото, като помръдвах само колкото да пазя равновесие. Цялото ми същество се беше вторачило в онази точка на хоризонта, от която щеше да дойде спасението ми. Бях в състояние на напрегнато, вцепенено отегчение. В паметта ми тези първи часове се асоциират с един звук — не такъв, какъвто бихте предположили, не вой на хиена или съскане на вълни, а бръмчене на мухи. В спасителната лодка имаше и мухи. Те изскочиха отнякъде и се разлетяха, като описваха мързеливи сиви орбити, а когато се доближаваха една до друга, се спускаха спираловидно с шеметна бързина и звучно жужене. Някои дори се осмеляваха да идват чак при мен. Кръжаха наоколо като пърпорещи едновитлови самолети, после се устремяваха обратно. Дали живееха в лодката или бяха дошли с някое от животните — най-вероятно хиената, — не знам. Но откъдето и да се бяха взели, не издържаха дълго: след два дни всички изчезнаха. Хиената, легнала зад зебрата, улови и изяде доста от тях. Другите вероятно бяха отнесени от морския вятър. Може би някои имаха късмета да стигнат до края на жизнения си път и да умрат от старост.

С наближаването на вечерта тревогата ми нарасна. В края на деня всичко ме плашеше. В тъмното трудно биха ме забелязали от кораб. Нощем хиената можеше отново да се активизира, Портокалка — също.

Падна мрак. Нямаше луна. Облаците скриваха звездите. Очертанията станаха трудно различими. Всичко изчезна — морето, лодката, собственото ми тяло. Морето беше тихо и духаше слаб вятър, така че дори нямаше звуци, в които да се заслушам. Сякаш се носех в чиста, абстрактна тъмнина. Продължавах да се взирам натам, където според мен беше хоризонтът, наострил уши за всякакви животински звуци. Не си представях, че ще преживея нощта.

По някое време хиената започна да вие, а зебрата — да мучи и да скимти, разнесе се и странно почукване. Разтреперих се от страх и — няма какво да крия — се изпуснах в гащите. Но всички тези звуци долитаха от другия край на лодката. Не усещах никакво люлеене, което да говори за раздвижване. Страховитият хищник явно беше далеч от мен. Някъде наблизо в тъмното започнах да долавям шумни въздишки, стенания и сумтене, както и различни видове мляскане. Мисълта, че Портокалка се е размърдала, ми идваше в повече, затова я пропъдих. Просто не й обърнах внимание. Под мен също се чу шум — от водата, внезапно пляскане и бълбукане, което трая секунди. И там се водеше битка на живот и смърт.

Нощта се изниза бавно, минута по минута.