Ян Мартел
Животът на Пи (44)

Глава 43

Последното, което видях от кораба, беше мазно петно, блеснало на повърхността на водата.

Бях сигурен, че не съм сам. Не можех да си представя, че „Цимцум“ ще потъне, без да изпрати сигнал за тревога. В настоящия момент в Токио, Панама, Мадрас, Хонолулу — а защо не и в Уинипег? — по пултовете примигваха червени светлинки, виеха сирени, широко отворени очи гледаха ужасени, зяпнали усти мълвяха „Боже мой! «Цимцум» е потънал!“ и хиляди ръце посягаха към телефоните. Нови червени светлинки се запалваха и нови сирени започваха да вият. Пилоти тичаха към самолетите си с развързани връзки на обувките, които от бързане нямаха време да завържат. Капитани на кораби въртяха руля, докато им се завиеше свят. Дори подводниците се отклоняваха от подводните си курсове, за да се притекат на помощ. Скоро щяхме да бъдем спасени. На хоризонта щеше да се появи кораб. Отнякъде щеше да се намери пушка, с която да убият хиената и да отърват зебрата от мъките й. Може би щяха да спасят и Портокалка. Аз щях да се кача на борда и там да ме посрещне семейството ми. Те щяха да са се спасили с друга лодка. Трябваше само да оцелея през следващите няколко часа, докато пристигне корабът.

Посегнах към мрежата. Навих я на руло и я метнах върху брезента, за да ми послужи като бариера, макар и малка. Реших, че Портокалка е получила каталептичен пристъп. Предположих, че умира от шок. Хиената ме безпокоеше повече. Чувах я да вие. Надявах се, че зебрата, обичайна жертва, и орангутанът, недотам обичайна, ще отвлекат вниманието й от мен.

Държах под око хоризонта, като същевременно наблюдавах и другия край на лодката. Освен воя на хиената животните почти не се чуваха, само от време на време нокти драскаха по твърда повърхност, долавях сподавен стон и приглушени викове. По всичко личеше, че не се бият.

По-късно сутринта хиената отново се показа. Няколко минути по-рано воят й бе станал пронизителен до степен на писък. Тя скочи при зебрата в ъгъла на кърмата, там, където пейките се събираха и образуваха триъгълник. Мястото беше опасно, тъй като разстоянието между пейките и планшира беше около трийсет сантиметра. Животното нервно надзърна през борда. Явно огромното пространство от движеща се вода бе последното, което бе очаквало да види, защото побърза да сведе глава и да скочи в самия край на кърмата зад зебрата. Там беше тясно: между широкия гръб на зебрата и баластните резервоари под пейките, които опасваха лодката, за хиената нямаше много място. Тя започна да се върти, после се качи отново на пейките, прескочи зебрата и се приземи на дъното на лодката, някъде под брезента. Този пристъп на активност трая не повече от десет секунди. Сега хиената беше на най-много пет метра разстояние от мен. Единствената ми реакция беше да се смразя от ужас. Зебрата рязко източи врат и изскимтя.

Надявах се хиената да легне под брезента. Останах разочарован. Тя почти веднага прескочи зебрата и отново се озова на пейката на кърмата. Там се повъртя малко, като скимтеше и видимо се колебаеше. Зачудих се какво ли ще направи. Отговорът дойде бързо: хиената сведе глава и започна да кръжи около зебрата, като минаваше по пейката на кърмата, страничните пейки и другата, перпендикулярна на тях, непосредствено до ръба на брезента. Описа един кръг, втори, трети, четвърти, пети и така нататък, докато загубих броя им. И през цялото време, докато обикаляше, виеше пронизително. Аз отново замръзнах на място. Бях се вкаменил от страх и можех само да наблюдавам. Животното поддържаше добра скорост, а и не беше дребно: възрастен мъжкар, на вид към шестдесет и пет килограма. От трополенето на краката му по пейките цялата лодка се тресеше, а ноктите му звучно скърцаха по повърхността. Всеки път, когато идваше откъм кърмата, аз настръхвах. Доста страшна гледка беше — хищникът тичаше към мен и аз се ужасявах от мисълта, че може да продължи напред по права линия. Ясно бе, че Портокалка, където и да се намираше, не можеше да бъде сериозен противник. А подгънатият ръб на брезента и навитата на руло мрежа бяха още по-жалки препятствия. Без никакво усилие хиената можеше за нула време да се озове на носа точно в краката ми.

Засега като че нямаше такова намерение: всеки път, щом тръгнеше от кърмата, завиваше по срещуположната пейка и аз виждах как гърбът й бързо минава покрай ръба на брезента. Въпреки това при сегашните обстоятелства поведението на хиената бе напълно непредсказуемо и тя можеше изведнъж да реши да ме нападне.

След още няколко обиколки животното спря на кърмата и приклекна, като гледаше някъде надолу, под брезента. После вдигна очи и ги спря върху мен. Погледът му бе типичен за хиените — безизразен и открит, с видимо любопитство, но неразгадаем, що се отнася до намеренията на животното, с увиснала челюст, наострени големи уши, блеснали черни очи; аз обаче ясно виждах напрежението, което се долавяше във всяка фибра на тялото, тревога, която караше хиената да тръпне като в треска. Приготвих се да посрещна гибелта си. Размина се. Хиената отново тръгна в кръг.

Когато едно животно реши да прави нещо, то може да го прави много дълго. Цяла сутрин хиената обикаляше и виеше. От време на време спираше за кратко на кърмата, но иначе всяка следваща обиколка беше като предишната, без никакви промени в движението, скоростта, силата или интензивността на виенето, в посоката, неизменно обратна на часовниковата стрелка. Воят й беше дрезгав и натрапчив до крайност. Постепенно ми стана толкова досадно и изморително да я гледам, че извърнах глава, като се опитах да я следя с крайчеца на окото си. Дори зебрата, която отначало сумтеше при всяко минаване на хиената покрай главата й, изпадна в ступор.

И въпреки това сърцето ми подскачаше винаги, щом хищникът спреше на кърмата. И колкото и да се опитвах да насоча вниманието си към хоризонта, откъдето чаках да дойде спасението, погледът ми неотлъчно се връщаше към опасното животно.

Аз нямам предразсъдъци към никой представител на животинския свят, но все пак е неоспорим факт, че природата не е дала хубост на петнистата хиена. Тя е безнадеждно грозна. Дебелият врат и високите рамене, които се спускат стръмно към задната част на тялото, изглеждат така, сякаш са произлезли от неудачен прототип на жираф, а проскубаната твърда козина като че ли е съшита от кръпки, останали след сътворението. Цветът й е безвкусна смесица от светлокафяво, черно, жълто, сиво, като петната нямат нищо общо с изисканата суетност на леопардовите кръгове, те приличат по-скоро на симптоми на кожна болест — злокачествена форма на краста. Главата й е широка и твърде масивна, с високо чело като на мечка, която обаче страда от оплешивяване, със смешни мишеподобни уши, големи и кръгли, когато не са разкъсани при битка. Устата е вечно отворена, сякаш хиената диша с мъка. Ноздрите й са прекадено големи. Опашката е провиснала и неподвижна. Походката — тромава. Всички елементи, сглобени заедно, я оприличават на куче, но такова, каквото никой не би искал в къщата си.

Аз не бях забравил думите на баща си. Хиените не бяха страхливи хищници, които се хранят с мърша. Ако „Нешънъл Джиографик“ ги представяше като такива, то беше, защото хората от „Непгънъл Джиографик“ снимаха по светло. Денят на хиената започва едва когато изгрее луната и тогава тя става свиреп ловец. Хиените нападат в глутница всяко животно, което могат да уловят, и го разкъсват още докато бяга. Нападат зебри, антилопи гну и водни биволи, при това не само старите и болните в стадото, а и здрави възрастни животни. Те са смели и решителни, веднага се опомнят след мушкане с рога или ритник, никога не се предават доброволно. А са и ловки: всяко животно, което може да бъде отделено от майка си, е добра плячка. Любимото им ястие е бебе гну, родено преди десет минути, но ядат и лъвчета, и малки носорози. Когато усилията им биват възнаградени, те проявяват усърдие и сръчност. За петнайсет минути от една зебра може да остане само черепът, който понякога хиените отнасят в леговището, за да го глозгат малките. Нищо не се похабява или оставя, дори тревата, по която е текла кръвта, се изяжда. Когато поглъщат едри парчета плячка, коремите на хиените видимо се издуват. Ако извадят късмет, така се наяждат, че едва ходят. След като храносмелят плячката, повръщат дебели топки косми и след като изближат от тях всичко, което става за ядене, се търкулват отгоре им. Случайният канибализъм е често явление в моменти на възбуда по време на хранене: като посегне да отхапе от зебрата, хиената може неволно да откъсне ухо или ноздра на друго животно от глутницата. Тя не се гнуси от подобни грешки. Удоволствията в живота й са твърде много, за да има време да се гнуси от каквото и да било.

Всъщност вкусът на хиената е толкова неизбирателен и непретенциозен, че направо заслужава възхищение. Тя може да пие вода дори ако друго животно е уринирало в нея. Намерила е и оригинално приложение за собствената си урина: в горещо и сухо време облекчава мехура си на земята и после забърква с лапи разхлаждаща кална баня. Хиените с удоволствие похапват изпражнения на тревопасни животни. На въпроса какво не ядат все още не е намерен отговор. Те изяждат себеподобните си (онези, чиито уши или носове са хапнали като ордьовър), след като последните издъхнат, като преди това има период на отвращение, който трае приблизително един ден. Хиените нападат дори автомобили — фаровете, тръбата на ауспуха, страничните огледала. Ограничава ги не стомашният им сок, а силата на челюстите, която е забележителна.

Ето какво животно обикаляше в кръг пред мен. Животно, при вида, на което кръвта ми се смразяваше.

Всичко завърши по типичния за една хиена начин. Тя се спря на кърмата и започна да издава гърлени стонове, прекъсвани от тежко дишане. Аз се плъзнах надолу по греблото, докато само пръстите на стъпалата ми опираха в лодката. Животното кашляше и хъркаше. Изведнъж повърна.

Зад зебрата се образува локва. Хиената скочи в нея. Остана там, като трепереше, скимтеше и се въртеше: това бяха ясни прояви на нетърпимо животинско страдание. До края на деня не помръдна от мястото си. Понякога зебрата се обаждаше, разтревожена от присъствието на хищника зад гърба си, но през повечето време лежеше в безнадеждно и мрачно мълчание.