Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life of Pi, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Магдалена Куцарова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Морски приключения
- Приключения в съвременния свят
- Робинзониада
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ян Мартел. Животът на Пи
Канадска. Първо издание
Редактор: Марта Владова
Коректор: Станка Митрополитска
ИК „Прозорец“, София, 2004
ISBN: 954–733–364-X
История
- —Добавяне
Глава 3
Кръстили са ме на плувен басейн. Доста странно, като се има предвид, че родителите ми никога не са обичали водата. Един от първите делови партньори на баща ми беше Франсис Адирубасами. Той стана близък приятел на семейството. Аз го наричах Мамаджи, като „мама“ е тамилската дума за „чичо“, а, „джи“ е наставка, която в Индия се използва за изразяване на уважение и привързаност. Като млад — много преди да се родя — Мамаджи е бил професионален състезател по плуване, шампион на цяла Южна Индия. Той беше плувец по призвание и остана такъв за цял живот. Брат ми Рави каза веднъж, че когато Мамаджи се родил, не могъл да издиша водата и за да спаси живота му, лекарят го хванал за краката и започнал да го премята над главата си.
— И това свършило работа! — възкликна Рави, като описа кръг над главата си. — Закашлял се, изхвърлил водата и си поел дъх, обаче цялата му плът и кръв отишли в горната част на тялото. Затова гърдите му са толкова мощни, а краката толкова слаби.
Повярвах му (Рави безмилостно се подиграва на хората. Когато за пръв път нарече пред мен Мамаджи „Рибата“, за отмъщение аз пъхнах бананова кора в леглото му). Дори на шестдесет години, когато беше започнал да се прегърбва и гравитацията след дълги години бе започнала да смъква плътта му в долната част на тялото, всяка сутрин Мамаджи преплуваше трийсет дължини в басейна на ашрама Ауробиндо.
Той се опитваше да научи родителите ми да плуват, но те влизаха само на плиткото, като при това описваха страховити кръгове с ръце, които, ако плуваха брус, ги караха да изглеждат така, сякаш вървят през джунгла и разтварят високата трева пред себе си, а ако плуваха кроул, сякаш тичаха надолу по склон и пазеха равновесие, за да не паднат. Рави беше също толкова незаинтересован.
Мамаджи трябваше да изчака, докато порасна, за да се сдобие с предан ученик. В деня, когато навлязох във възрастта за плуване, която — за ужас на майка ми — според Мамаджи беше седем години, той ме заведе на плажа, протегна ръце към морето и каза:
— Това е моят подарък за теб.
— И после едва не те удави — не пропускаше да отбележи майка ми.
Аз бях верен на водния си гуру. Под бдителния му поглед лягах на плажа, започвах да ритам с крака и да загребвам пясък, като обръщах глава при всяко поемане на въздух. Вероятно съм изглеждал като дете, което постепенно в забавен каданс избухва в гняв. Във водата, докато Мамаджи ме държеше на повърхността, аз старателно се мъчех да плувам. Беше много по-трудно, отколкото на пясъка. Но Мамаджи бе търпелив и ме окуражаваше.
Когато реши, че съм напреднал достатъчно, ние обърнахме гръб на смеховете и крясъците, на тичането и плискането, на синьо-зелените вълни и пяната край брега и се запътихме към професионално правоъгълния и гладък (с вход срещу заплащане) плувен басейн на ашрама.
Като дете ходех там с него три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък — сутрешен ритуал, неизменен и равномерен като часовник, като махове на добър кроул. Запазил съм живи спомени за този внушителен старец, който се съблича до мен и тялото му бавно се показва от дрехите, грижливо сгъвани, като накрая плаща дан на приличието, обръща се и нахлузва вносен атлетичен бански костюм. Изправя се и вече е готов. Ритуалът се отличаваше с епична простота. Обучението по плуване, което с времето се превърна в тренировка, беше изтощително, но изпитвах огромно удоволствие от това да плувам с все по-голяма лекота и бързина, отново и отново, практически до състояние на хипноза, докато водата от разтопено олово се превърне в лека течност.
С виновна наслада — сам — се върнах в морето, подмамен от мощните вълни, които се разбиваха в брега и се протягаха към мен на смирени бразди, като нежно ласо, което улавя покорното индийско момче.
На един рожден ден на Мамаджи моят подарък — мисля, че бях около тринайсетгодишен — бяха две дължини приличен бътерфлай. Когато свърших, бях така изтощен, че едва събрах сили да му махна.
Освен заниманията с плуване имаше много разговори на тази тема. Баща ми ги обичаше. Колкото повече се съпротивляваше на същинското плуване, толкова повече се увличаше по приказките за него. Теорията на плуването беше темата му на разговор в извънработно време, докато разговорите по работа бяха свързани със зоологическата градина. Водата без хипопотам вътре му се струваше далеч по-покорна от тази с хипопотам.
Мамаджи е учил две години в Париж благодарение на колониалната администрация. Там си е поживял. Било е в началото на 30-те години, когато французите все още са се опитвали да направят Пондичери също толкова галски, колкото британците са се опитвали да направят останалата Индия британска. Не помня какво точно е учил Мамаджи. Нещо свързано с търговия, мисля. Той беше голям разказвач, но не си и помисляйте, че ми е говорил за учението си или за Айфеловата кула, или за Лувъра и кафенетата на „Шанз-Елизе“. Всичките му истории бяха свързани с плувни басейни и състезания по плуване. Например с „Писин Делини“[1], най-стария басейн в града, построен още през 1796 година, подобен на тромав открит шлеп, пуснал котва в Ке д’Орсе. Там са се провели плувните състезания от Олимпиадата през 1900 година. Но Международната федерация по плуване не е признала резултатите от състезанията, защото басейнът е дълъг шест метра. Водата в него идва направо от Сена, без да се филтрира и да се подгрява.
— Беше студен и мръсен — казваше Мамаджи. — Водата минаваше през цял Париж и вонеше. А след хората в басейна ставаше направо отвратителна.
Със заговорнически шепот и скандални подробности за подсилване на ефекта от разказа си той ми обясняваше, че французите имат много ниски стандарти за лична хигиена.
— „Делини“ беше отвратителен. „Бен Роял“, друго мръсно езеро на Сена, беше още по-зле. В „Делини“ поне не изхвърляха умрялата риба.
Въпреки това олимпийският басейн си е олимпийски басейн, увековечен с безсмъртна слава. Макар да бе помийна яма, Мамаджи говореше за „Делини“ с топла усмивка.
Според него по-приятно беше в басейните „Шато Ландон“, „Руве“ или на булевард „Дьо ла Гар“. Те бяха закрити, изкопани в земята и работеха през цялата година. Водата в тях се събираше от кондензираната пара от близките фабрики, затова беше по-чиста и по-топла. Но и тези басейни бяха мръсни и най-често препълнени с хора.
— Във водата имаше толкова много храчки и слюнка, че все едно плувах сред медузи — смееше се Мамаджи.
Басейните „Ебер“, „Дедрю-Ролен“ и „Бют о Кай“ бяха светли, модерни, просторни и се пълнеха от артезиански кладенци. Те налагаха стандартите за обществени плувни басейни. Разбира се, имаше и „Писин де Турел“, другият велик олимпийски басейн в града, прославил се по време на вторите олимпийски игри в Париж, през 1924 година. Имаше и много, много други.
Но за Мамаджи никой плувен басейн не можеше да се сравни с ненадминатия „Писин Молитор“. Той беше гордостта на Париж, всъщност на целия цивилизован свят.
— В този басейн и боговете биха се радвали да плуват.
„Молитор“ имаше най-добрия състезателен клуб по плуване в Париж. Те бяха два басейна — закрит и открит. И двата бяха като малки океани. Във вътрешния басейн винаги имаше два коридора, запазени за плувци, които искат да тренират за бързина. Водата беше толкова чиста и бистра, че да я използваш за сутрешното си кафе. Около басейна имаше два етажа с дървени кабини за преобличане в синьо и бяло. Погледнеш ли надолу, виждаш всичко и всички. Портиерите, които слагаха знак с тебешир на вратата на кабината, за да покажат, че е заета, бяха накуцващи старци, дружелюбни по свой сприхав начин. Никакви крясъци и щуротии не ги смущаваха. От душовете се лееше успокоителна топла вода. Имаше сауна и спортна зала. През зимата външният басейн се превръщаше в пързалка. Имаше бар, закусвалня, просторна площ за слънчеви бани, дори два малки плажа с истински пясък. Всяка плочка, всяка метална дръжка и дървена повърхност блестяха от чистота. Това беше…
Това беше единственият плувен басейн, споменът, за който караше Мамаджи да замълчи, защото в паметта си бе запазил твърде много коридори за него.
Мамаджи си припомняше, баща ми мечтаеше.
Ето така съм получил името си, когато съм се появил на този свят — последният семеен прираст три години след раждането на Рави: Писин Молитор Пател.