Ян Мартел
Животът на Пи (36)

Глава 35

Отплавахме от Мадрас на 21 юни 1977 година с регистрирания в Панама японски товарен кораб „Цимцум“. Капитаните бяха японци, екипажът — тайвански, а корабът — масивен и внушителен. В последния ни ден в Пондичери си казах довиждане е Мамаджи, е двамата господа Кумар, е всичките си приятели и дори е много непознати. Майка ми беше облякла най-хубавото си сари. Дългата й плитка, изкусно намотана и закрепена на тила, бе украсена е гирлянда от свежи цветове жасмин. Тя изглеждаше много красива. И тъжна. Защото напускаше Индия, Индия с непоносимите жеги и мусонните дъждове, е оризищата и река Ковъри, с бреговете и каменните храмове, е кравите, впряговете и пъстрите камионетки, е приятелите и познатите магазинери, е улица „Неру“ и алеята „Губер Салаи“, с това и онова, Индия — така позната и обичана. Докато мъжете й — аз вече се смятах за такъв, макар че бях само на шестнайсет — бяха нетърпеливи да потеглят, духом отдавна преселили се в Уинипег, тя не бързаше.

В деня преди заминаването ни майка ми посочи един търговец на тютюн и сериозно попита:

— Дали да не си вземем един-два пакета?

Баща ми отвърна:

— В Канада има цигари. Пък и за какво ти е да купуваш? Ние не пушим.

Да, в Канада наистина има цигари — но имат ли „Голд Флейк“? Имат ли сладолед „Арун“? А велосипеди „Хироуз“? А телевизори „Онидас“? А коли „Амбасадор“? А книжарници „Хигинботъмс“? Предполагам, че такива въпроси са се въртели в главата на майка ми, докато се е чудила дали да не купи цигари.

Животните бяха приспани, клетките — натоварени и добре заключени, багажът ни — разпределен по каютите, чаршафите — раздадени, свирките — заглъхнали. Докато корабът излизаше от дока и се отправяше към открито море, аз бясно махах за довиждане на Индия. Слънцето печеше, бризът духаше умерено и чайките пищяха в небето над нас. Изпитвах непоносимо въодушевление.

Нещата не се развиха така, както очаквахме, но какво да се прави? Трябва да приемаш живота такъв, какъвто ти се поднася, и да извличаш най-доброто от него.