Ян Мартел
Животът на Пи (27)

Глава 26

Няколко дни след срещата на крайбрежната алея аз събрах кураж и влязох в кабинета на баща си.

— Татко?

— Да, Писин?

— Искам да се покръстя и искам да имам молитвено килимче.

Думите ми се оказаха трудни за осмисляне. След няколко секунди той вдигна поглед от хартиите на бюрото си.

— Какво? Какво искаш?

— Искам да се моля навън, без да цапам панталоните си.

А и посещавам християнско училище, без да съм приел християнството както му е редът.

— Защо ти е да се молиш навън? Всъщност за какво ти е изобщо да се молиш?

— Защото обичам Бога.

— А-ха.

Отговорът ми явно го стъписа, дори го смути. Последва пауза. Помислих, че пак ще ми предложи сладолед.

— Е, „Пьоти Семинер“ е християнско училище само на думи. Там има много индийски момчета, които не са християни. Ти ще получиш добро образование, без да се налага да приемаш християнството. Пък и да се молиш на Аллах не е кой знае какво.

— Но аз искам да се моля на Аллах. Искам да бъда християнин.

— Не можеш да бъдеш и двете. Трябва да избереш или едното, или другото.

— Защо не мога да бъда и двете?

— Защото са отделни религии! Нямат нищо общо.

— Там е казано друго! И двете твърдят, че Авраам им принадлежи. Мюсюлманите казват, че Богът на евреите и християните е същият като техния Бог. Те признават Давид, Мойсей и Исус за пророци.

— Какво общо има това с нас, Писин? Ние сме индийци.

— В Индия от векове има и мюсюлмани, и християни! Някои казват, че Исус е погребан в Кашмир.

Баща ми нищо не отвърна, само ме погледна навъсен. Изведнъж деловото му мислене заработи.

— Говори с майка си за това.

Тя четеше.

— Майко?

— Да, скъпи?

— Искам да се покръстя и искам да имам молитвено килимче.

— Говори с баща си за това.

— Говорих. Той ми каза да говоря с теб.

— Така ли ти каза?

Тя остави книгата. Погледна към зоологическата градина. Сигурен съм, че в този момент баща ми е почувствал хлад в тила си. Майка ми се обърна към библиотеката.

— Тук има една книга, която ще ти хареса.

Вече беше протегнала ръка към томчето. Беше Робърт Луис Стивънсън. Обичайната й тактика.

— Чел съм я, майко. Три пъти.

— О! — ръката й се плъзна наляво.

— И Конан Дойл съм чел — осведомих я аз.

Тя плъзна ръка надясно.

— А Р. К. Нараян? Едва ли си прочел всичко от Нараян.

— Това е важно за мен, майко.

— Я, „Робинзон Крузо“!

— Майко!

— Но… Писин! — възкликна тя. Седна обратно в креслото с примирен поглед, което ми подсказа, че трябва да се целя право в слабите й места. Майка ми нагласи възглавницата зад гърба си. — За нас с баща ти религиозното ти усърдие е истинска тайна.

— То е Тайна.

— Хм. Нямах предвид в този смисъл. Чуй, момчето ми, ако искаш да бъдеш религиозен човек, трябва да бъдеш или индуист, или християнин, или мюсюлманин. Нали чу какво ти казаха на крайбрежната алея?

— Не разбирам защо не мога да бъда и трите. Мамаджи има два паспорта. Той е индиец и французин. Защо аз да не бъда индуист, християнин и мюсюлманин?

— Това е друго. Франция и Индия са земни националности.

— Колко националности има на небето?

Майка ми се замисли за секунда.

— Една. Това е целият проблем. Една националност, един паспорт.

— Една националност на небето?

— Да. Или нито една. Има и такава възможност, както знаеш. Нещата, с които си се захванал, са абсолютна отживелица.

— Ако на небето има само една националност, не трябва ли за нея да са валидни всички паспорти?

Над лицето й надвисна сянка на колебание.

— Бапу Ганди е казал…

— Да, знам какво е казал Бапу Ганди — тя сложи ръка на челото си. Имаше наистина угрижен вид. — Ама че работа! — въздъхна майка ми.