Ян Мартел
Животът на Пи (26)

Глава 25

И това не беше краят. Винаги се намират хора, които считат за свой дълг да бранят Бога, сякаш Върховната реалност, Основата на съществуването е нещо слабо и безпомощно. Тези хора подминават вдовиците, измъчвани от проказа, които ги молят за няколко монети, подминават децата, облечени в дрипи, които живеят на улицата, и си казват: „Бизнес като бизнес.“ Но ако съзрат някъде обида срещу Бога, това е друго. Лицата им пламват, гърдите им се повдигат тежко, устите им бълват слюнка и гневни думи. Степента на възмущението им е поразителна. От решителността им страх да те хване.

Тези хора не осъзнават, че Бог трябва да се защитава отвътре, не отвън. Те трябва да насочат гнева си към самите себе си. Защото откритата злоба е не друго, а злоба, пусната да излезе навън. Решителната битка се води не на арената пред многобройна публика, а на малката полянка в душата на всеки от нас. Защото междувременно съдбата на вдовиците и бездомните деца е много тежка и в тяхна защита, а не в защита на Бога, трябва да се опълчат фарисеите.

Веднъж един глупак ме изгони от Голямата джамия. Когато влизах в църквата, отчето ме поглеждаше така, че аз вече не можех да намеря покой при Христа. Случваше се някой брахман да ме прогони от даршан. За религиозните ми похождения бързо и крадешком се докладваше на родителите ми, сякаш ставаше дума за разкриване на заговор.

Това тесногръдие едва ли правеше добро на Бог.

За мен религията е чест, не поквара.

Престанах да посещавам месата в Катедралата на Пресветата Дева и вместо това започнах да ходя в Ангелската катедрала. След петъчната молитва вече не се заседавах сред братята си. В храма ходех, когато бе най-препълнен и когато брахманите бяха твърде заети, за да застанат между мен и Бог.