Ян Мартел
Животът на Пи (24)

Глава 23

Уви, усещането за единение, което общата вяра вдъхва на всеки народ, на мен донесе само неприятности. Докато религиозните ми лутания останаха незабелязани от едни, които не проявяваха интерес и просто се забавляваха, не беше така за други, които им отдаваха значение — и не ги намираха за забавни.

— Какво търси синът ви в индуистки храм? — питаше свещеникът.

— Видели са сина ви да се кръсти в църква — казваше имамът.

— Вашият син е станал мюсюлманин — възмущаваше се брахманът.

Да, вниманието на слисаните ми родители бе насила привлечено към моите практики. Разбирате ли, те не знаеха. Не знаеха, че аз бях практикуващ индуист, християнин и мюсюлманин. Големите момчета винаги крият това-онова от родителите си, нали? Всички шестнайсетгодишни имат тайни, така ли е? Но съдбата реши моите родители, аз и тримата мъдреци, както ги наричах, да се срещнем един ден на крайбрежната алея „Губер Сале“ и тайната ми да излезе наяве. Беше приятен горещ неделен следобед, духаше лек ветрец и Бенгалският залив сияеше под синьото небе. Гражданите бяха излезли на разходка. Наоколо пищяха и се смееха деца. Във въздуха се носеха цветни балони. Търговията със сладолед вървеше повече от всякога. На кого би му хрумнало да говори за работа в такъв ден, питам аз? Защо просто не се разминахме с кимване и усмивка? Не ми било писано. Трябваше да срещнем не само единия, а и тримата мъдреци, при това не последователно, а едновременно, и всеки от тях да реши, че това е златната възможност да поговори с видния гражданин на Пондичери — директора на зоологическата градина — който би следвало да служи като благочестив пример на сина си. Когато видях първия, аз се усмихнах, но след като зърнах втория и третия, усмивката замръзна на устните ми. Щом стана ясно, че и тримата вървят към нас, сърцето ми подскочи и отиде в петите.

Когато тримата забелязаха, че се приближават към едни и същи хора, на лицата им се изписа досада. Вероятно всеки от тях бе предположил, че останалите са тук по друга работа, и бе решил, че сега му е времето да разреши проблема си. Мъдреците си размениха недоволни погледи.

Родителите ми се смутиха, когато на пътя им се изпречиха трима широко усмихнати религиозни служители. Тук му е мястото да поясня, че семейството ми далеч не беше религиозно. Баща ми се причисляваше към Нова Индия — пищна, модерна и светска като кофичка сладолед. Той не се интересуваше от религии. Беше делови човек в буквалния смисъл на думата — отдаден на делата, на работата си и съвсем земен, загрижен повече за чифтосването на лъвовете, отколкото за разрешаването на морални или екзистенциални проблеми. Вярно е, че винаги викаше свещеник да благославя новородените животни и в зоологическата градина имаше два малки параклиса — единият на бог Ганеша, другият на Хануман, естествено предпочитание за директор на зоологическа градина, тъй като първият бог имаше слонска глава, а вторият беше въплътен в маймуна, но доводът на баща ми бе, че това е добре не толкова за душата, колкото за бизнеса, въпрос по-скоро от сферата на връзките с обществеността, отколкото на духовното спасение. Терзанията на духа му бяха чужди, съществото му се разтърсваше единствено от финансови дилеми. „Едно заразено животно да има — казваше той — и всички ще свършим като работници в строителна бригада.“ Майка ми мълчеше отегчено и равнодушно. Индуисткото възпитание и християнското образование се бяха изключили взаимно и бяха оставили в душата й тържествено безразличие по всички религиозни въпроси. Предполагам, че подозираше у мен друго отношение към тези неща, но никога не реагираше, когато ме виждаше да поглъщам жадно детските комикси по сюжети от „Рамаяна“ и „Махабхарата“ и илюстрираната детска Библия, както и други истории за богове. Майка ми също бе страстен читател. Приятно й беше да ме гледа как седя, заровил нос в книгата — независимо коя, само да не е неблагопристойна. Що се отнася до Рави, ако бог Кришна бе избрал да държи палка за крикет вместо флейта, ако Христос се беше държал повече като рефер, ако пророкът Мохамед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, бе подсказал няколко начина за търкаляне на топката, той може би щеше да подигне клепачи и да прогледне за религиите, но те не бяха такива, затова брат ми тънеше в сладка дрямка.

След размяната на любезности се възцари неловко мълчание. Пръв заговори отчето, като гордо заяви:

— Писин е добър млад християнин. Надявам се скоро да се присъедини към хора на момчетата.

Родителите ми, брахманът и имамът го изгледаха учудени.

— Сигурно грешите. Той е ревностен мюсюлманин. Никога не пропуска петъчната молитва, а познанията му за Свещения Коран са много добри — каза имамът.

Родителите ми, отецът и брахманът го изгледаха стъписани.

Брахманът заговори:

— И двамата грешите. Той е добро индуистко момче. Виждам го всеки ден в храма, идва за даршан и се моли усърдно.

Родителите ми, имамът и отчето го изгледаха поразени.

— Няма грешка — отвърна му свещеникът. — Познавам това момче. То се казва Писин Молитор Пател и е християнин.

— И аз го познавам и ви казвам, че е мюсюлманин — увери присъстващите имамът.

— Не може да бъде! — възкликна брахманът. — Писин се е родил индуист, живее като индуист и ще умре индуист!

Тримата мъдреци се спогледаха онемели и учудени. Боже, отклони погледите им от мен, зашепнах аз наум. Всички погледи се втренчиха в мен.

— Писин, вярно ли е това? — попита имамът със сериозна физиономия. — Индуистите и християните са идолопоклонници. Те се кланят на много богове.

— А пък мюсюлманите имат по много жени — отвърна брахманът.

Отчето изгледа подозрително и двамата.

— Писин — почти зашепна той, — само в Исуса Христа има спасение.

— Глупости! Християните не разбират нищо от религия — отсече брахманът.

— Те отдавна са се отклонили от правия път на Господа — каза имамът.

— Къде е Бог във вашата религия? — изсумтя отецът. — Вие нямате ни едно чудо, което да докаже Пръста Божи! Каква е тази религия без чудеса?

— Това да не ви е цирк — мъртви хора току да изскачат от гробовете? Ние, мюсюлманите, вярваме в голямото чудо на съществуването. Полетът на птиците, падането на дъжда, покълването на семената — за нас това са достатъчно убедителни чудеса.

— Крилете и дъждът са хубаво нещо, но ние искаме да знаем, че Бог наистина е с нас.

— Така ли било? Е, много добро е видял Бог от това, че е бил с вас — опитали сте се да го убиете! Заковали сте го за кръст с големи гвоздеи. Много цивилизовано отношение към пророк! Пророкът Мохамед — Аллах да го благослови и с мир да го дари — ни е дал словото Господне, без да загуби достойнството си, и е умрял на преклонна възраст.

— Словото Господне? Някакъв неграмотен търговец насред пустинята ще ви даде словото Господне! Това са епилептични брътвежи, породени от дългото клатушкане на камилата, а не божествено откровение. Може и слънцето да му е изпържило мозъка.

— Ако Пророкът — Аллах да го благослови и с мир да го дари — беше жив, щеше да намери подходящи думи за вас — отвърна имамът с присвити очи.

— Да, ама не е! Исус Христос е жив, а вашият стар пророк е мъртъв и толкоз!

Брахманът ги прекъсна с тих глас. Той каза на тамилски:

— Истинският въпрос е защо Писин си губи времето с тези чужди религии.

Очите на отеца и на имама за малко да изскочат от орбитите си. И двамата бяха тамилци по рождение.

— Бог принадлежи на всички — процеди през зъби отчето.

Имамът закима усърдно в знак на съгласие.

— Има само един Бог.

— И с този свой един бог мюсюлманите предизвикват само проблеми и насилие. Доказателството за това колко лош е ислямът е нецивилизованият нрав на мюсюлманите — отсъди брахманът.

— Кой го казва — създателят на робската кастова система! — изсъска имамът. — Индуистите заробват хората и се кланят на натруфени идоли.

— И позлатяват говеда. Коленичат пред крави — добави отецът.

— Християните пък коленичат пред белите хора! Те са лакеи на чужди богове. Кошмар за всички, които не принадлежат към бялата раса.

— На всичкото отгоре ядат свине и са канибали — присъедини се към брахмана имамът.

— Въпросът е — заговори отчето с хладен гняв — дали Писин се нуждае от истинска религия или от митове във вид на комикси.

— От Бог или от идоли — многозначително поясни имамът.

— От нашите богове или от боговете на колониалистите — процеди през зъби брахманът.

Трудно беше да се определи чие лице бе по-червено. Стори ми се, че всеки момент ще се сбият.

Баща ми вдигна ръце.

— Господа, господа, моля ви! — намеси се той. — Искам да ви напомня, че в тази страна има свобода на вероизповеданията.

Трите пламнали от гняв лица се обърнаха към него.

— Но вероизповеданието трябва да е едно! — извикаха в хор мъдреците и показалците им щръкнаха като удивителни.

Неочакваният хоров ефект и спонтанната еднаквост на жестовете не им достави никакво удоволствие. Те бързо прибраха показалци и въздъхнаха нестройно, всеки сам за себе си. Баща ми и майка ми продължаваха да ги гледат втренчено, загубили ума и дума.

Брахманът заговори пръв:

— Господин Пател, набожността на Писин е достойна за възхищение. В тези смутни времена е приятно да видиш момче, толкова отдадено на религията. В това няма спор — имамът и отчето кимнаха. — Но той не може да бъде едновременно индуист, християнин и мюсюлманин. Не е редно. Трябва да направи избор.

— Не мисля, че това е престъпление, но сигурно сте прав — отговори баща ми.

Тримата свещенослужители замърмориха одобрително и заедно с баща ми вдигнаха погледи към небето, сякаш очакваха отговор свише. Майка ми погледна към мен.

Мълчанието натежа като товар на плещите ми.

— Е, Писин? — подкани ме тя. — Какво мислиш по въпроса?

— Бапу Ганди е казал: „Всички религии са истинни.“ Аз просто искам да обичам Бога — избоботих аз и сведох глава с пламнало лице.

Смущението ми се оказа заразително. Никой не обели дума. По случайност стояхме близо до статуята на Ганди на крайбрежната алея. С бастун в ръка, с дяволита усмивка, с палава искрица в очите, Махатма вървеше. Представих си, че слуша разговора ни, че дори чете мислите ми. Баща ми се изкашля, за да прочисти гърлото си, и с половин уста добави:

— Предполагам, че всички се стараем да правим тъкмо това — да обичаме Бога.

Стори ми се много забавно, че точно той го каза — той, който, откакто го помнех, не беше стъпвал в храм със сериозното намерение да се моли. Но думите му сякаш оказаха нужното въздействие. Не можеш да съдиш едно момче за това, че иска да обича Бога. Тримата мъдреци си отидоха с престорени, скъпернически усмивки.

Баща ми ме погледна за миг, сякаш искаше да ми каже нещо, после размисли и попита:

— Някой иска ли сладолед?

Без да дочака отговор, той се запъти към най-близкия продавач. Майка ми продължи да ме съзерцава с поглед, изразяващ едновременно нежност и объркване.

Това беше първият религиозен конфликт в живота ми. Баща ми купи три сладоледа с вафлени кори. Изядохме ги необичайно мълчаливо и продължихме неделната си разходка.