Ян Мартел
Животът на Пи (21)

Глава 20

Той беше суфи, мюсюлмански мистик. Търсеше фана, единение с Бога, и взаимоотношенията му с Него бяха лични и изпълнени с любов.

— Направиш ли две крачки към Бога — казваше ми той, — Бог ще се завтече насреща ти!

Беше съвсем невзрачен на вид, без характерни черти на лицето или особен начин на обличане, които да оставят следа в паметта. Нищо чудно, че първия път дори не го забелязах. Дори след като го опознах много добре, при всяка наша среща ми беше трудно да го откривам сред други хора. Името му бе Сатиш Кумар. Това е често срещано име в Тамил Наду, затова съвпадението не е чак толкова забележително. И все пак ми беше забавно, че този пекар, невзрачен като сянка и в отлично здраве, и учителят по биология, изповядващ комунистически възгледи, предан на науката човек с корем като планински връх и крака кокили, прекарал детски паралич, носеха едно и също име. Господин Кумар и господин Кумар ме учеха на биология и ислям. Господин Кумар и господин Кумар ме подтикнаха да следвам зоология и богословие в Университета в Торонто. Господин Кумар и господин Кумар бяха моите пророци в далечното ми индийско детство.

Ние се молехме заедно и практикувахме дхикр, тоест изброявахме деветдесет и деветте открити имена на Бог. Той беше хафиз — знаеше Корана наизуст и го рецитираше бавно и напевно. Моят арабски не беше достатъчно добър, но звученето ми харесваше. Гърлените резки звуци и дългите плавни гласни се нижеха неразбираеми като красива броеница. Наслаждавах се на броеницата часове наред. Не беше внушителна — самотен човешки глас, — но бе необятна като Вселената.

Описах къщата на господин Кумар като проста колиба. Въпреки това никоя джамия, никоя църква или храм не са били толкова свети за мен. Понякога излизах от пекарната преизпълнен с възторг. Качвах се на колелото си и разнасях възторга във въздуха.

Веднъж се случи да изляза извън града и на връщане, докато се спусках по склона и отляво в ниското се синееше морето, внезапно се почувствах сред облаците. Бях минавал оттук и преди, но сега го виждах по различен начин. Чувството — несъвместима смесица от пулсираща енергия и дълбок покой — беше силно и благодатно. Докато по-рано пътят, морето, дърветата, въздухът, слънцето ми отправяха различни послания, сега те говореха на един език. Дървото разказваше за пътя, който чувстваше върху себе си полъха на въздуха, който пък обгръщаше морето, което на свой ред споделяше мисли със слънцето. Всеки отделен елемент съжителстваше в хармонични взаимоотношения със съседа си и всички бяха приятели помежду си. Аз коленичех смъртен и се изправях безсмъртен. Чувствах се център на малък кръг, съвпадащ с центъра на далеч по-голям. Атман срещна Аллах.

Друг път ми се случи да почувствам Бог съвсем близо до себе си. Беше много по-късно, в Канада. Бях на гости у приятели. Зимно време. Бях излязъл на разходка из просторния им двор и тъкмо се прибирах към къщата. Навън беше ясен слънчев ден, през нощта бе навалял сняг. Цялата природа тънеше в бяло. Преди да вляза, обърнах глава. Отстрани имаше горичка, а в горичката — малка полянка. Един клон се люлееше — от вятъра или може би от движението на животно. Във въздуха прехвърчаше ситен сняг, който блестеше на слънцето. Сред този падащ златен прах на обляната в светлина поляна аз видях Дева Мария. Защо точно нея — не знам. Преклонението ми пред Богородица бе нещо второстепенно за мен. И все пак беше тя. Кожата й бе бледа. Тя беше облечена в бяла рокля и синя пелерина: помня, че гънките и диплите им ме поразиха. Като казвам, че я видях, нямам предвид точно буквалния смисъл на думата, макар че видението имаше плът и цвят. Почувствах, че я виждам — видение във видението. Спрях и примижах. Тя изглеждаше красива и много царствена. Усмихваше ми се с любяща топлота. След няколко секунди ме напусна. Сърцето ми се разтуптя от страх и радост.

Присъствието Господне е най-добрата награда.