Ян Мартел
Животът на Пи (13)

Глава 12

Понякога той се вълнува. Не от думите ми (аз почти не говоря). От собствената си история. Паметта е океан и той се носи по вълните му. Страхувам се, че може да спре. Но той иска да ми разкаже историята си. Продължава. След всички тези години Ричард Паркър още се прокрадва в съзнанието му.

Той е мил човек. Всеки път, когато му отида на гости, ми приготвя истински вегетариански пир. Казах му, че обичам пикантна индийска храна. Не знам защо ми беше да изричам такава глупост. Това е абсолютна лъжа. Сипвам отгоре лъжица след лъжица кисело мляко. Нищо не помага. Всеки път едно и също: вкусовите ми рецептори се притъпяват и накрая умират, лицето ми пламва, очите ми се пълнят със сълзи, усещам главата си като опожарена къща, а храносмилателният ми тракт се гърчи и стене в агония като боа, погълнала косачка.