Ян Мартел
Животът на Пи (93)

Глава 92

Аз направих забележително ботаническо откритие. Но сигурно мнозина няма да повярват на следващите ми думи. Все пак ще ги кажа, защото са част от историята и защото това наистина ми се случи.

Лежах на една страна. Беше около един или два следобед, денят бе ясен и слънчев, подухваше лек бриз. Тъкмо се бях събудил от кратък сън на пресекулки, без сънища и без отмора. Обърнах се на другата страна, като положих минималното възможно усилие. Отворих очи.

В далечината съзрях дървета. Не реагирах. Бях убеден, че това е илюзия и че като примигна няколко пъти, видението ще изчезне.

Дърветата не изчезнаха. Всъщност разраснаха се до цяла гора. Те бяха част от нисък остров. Надигнах се на лакът. Все още не вярвах на очите си. Но да получиш видение от такова добро качество беше много вълнуващо. Дърветата бяха красиви. Никога преди не бях виждал такива. Имаха светла кора и равномерно разположени клони с поразително изобилие от листа. Тези листа бяха ослепително зелени, толкова ярко изумрудени, че в сравнение с тях растителността в периода на мусонните дъждове изглеждаше безлично сива.

Аз започнах да мигам енергично, като очаквах клепачите ми да изиграят ролята на дървари. Но дърветата не падаха.

Погледнах надолу. Това, което видях, едновременно ме зарадва и разочарова. Островът нямаше почва. Не че дърветата растяха във водата. По-скоро основата им приличаше на гъста растителна маса със същия искрящо зелен цвят като листата. Къде се е чуло и видяло да има остров без земя? Дървета, пораснали върху растения? Аз изпитах удовлетворение, защото това геоложко явление потвърждаваше, че съм прав, че този остров е химера, игра на въображението. Но по същата причина изпитах и разочарование, защото един остров, всеки остров, колкото и непознат да е, щеше да бъде отлична находка.

Тъй като дърветата продължаваха да стоят, аз продължих да ги гледам. След толкова много синьо-зеленото беше балсам за очите ми. Зеленото е хубав цвят. То е цветът на исляма. Любимият ми цвят.

Течението леко тласна лодката към илюзията. Не можеше да се каже, че островът има бряг, нямаше нито пясък, нито камъчета, нямаше и разбиващи се вълни: вълните, които миеха острова, просто потъваха в растителността. От една височина на около триста метра навътре островът се спускаше полегато в морето, а бреговата ивица, широка около четиридесет метра, потъваше рязко надолу, като се губеше от поглед в дълбините на Тихия океан. Със сигурност това бе най-малкият континентален шелф на света.

Започвах да свиквам с илюзията. Понеже исках да я удължа, не смеех да й наложа ограничения, затова когато лодката се вряза в острова, аз не помръднах, просто продължих да халюцинирам. Основата на острова представляваше силно заплетена маса от водорасли, подобни на тръбички с диаметър малко над два пръста. Какъв фантастичен остров, казах си.

След няколко минути аз се приближих към борда на лодката. „Оглеждайте се за зеленина“ — пишеше в наръчника за оцеляване. Е, това беше зеленина. Всъщност направо раят на хлорофила. Зеленина, която засенчваше оцветителите за храни и мигащите неонови светлини. Зеленина, която опияняваше. „В крайна сметка кракът е единственият сигурен инструмент за определяне на суша“ — съветваше по-нататък наръчникът. Островът беше на една крачка разстояние. Да стъпя — и да се разочаровам — или не, туй бе въпросът.

Реших да стъпя. Огледах се, за да проверя дали няма акули. Нямаше. Обърнах се по корем и като се държах за брезента, бавно провесих единия си крак. Стъпалото ми потъна във водата. Беше приятно студена. Островът бе малко по-нататък и искреше над морето. Протегнах се. Очаквах всеки момент сапуненият мехур на илюзията да се спука.

Не се спука. Стъпалото ми потъна в бистра вода и срещна гуменото съпротивление на нещо подвижно, но твърдо. Стъпих по-здраво. Илюзията не поддаде. Наблегнах на едното си стъпало с цялата си тежест. Пак не потънах. Все още не можех да повярвам.

Накрая носът ми се оказа най-сигурният инструмент за определяне на суша. Обонянието ми се изпълни със свежото ухание на растителност. Поех дълбоко въздух. След месеци, прекарани сред миризми на солена вода и разруха, този силен аромат на органична растителна материя беше завладяващ. Тогава повярвах и единственото, което потъна, беше разумът ми: процесът ми на мислене стана нестроен и разпокъсан. Кракът ми започна да трепери.

— Боже мой! Боже мой! — изстенах аз.

Паднах през борда.

Шокът от твърдата земя и студената вода ми даде сили да се изкатеря на острова. Там промърморих няколко нечленоразделни благодарности към Бога и рухнах.

Но не можех да остана неподвижен. Бях твърде въодушевен. Помъчих се да стана на крака. Кръвта рязко напусна мозъка ми. Земята силно се разтресе. Главата ми се замая до заслепяване. Помислих, че ще припадна. Опомних се. Единственото, за което имах сили, бе да дишам тежко. Някак успях да седна.

— Ричард Паркър! Земя! Земя! Спасени сме! — закрещях аз.

Уханието на растителност беше изключително силно. Колкото до зеленината, тя бе толкова свежа и успокоителна, че сякаш целият ми организъм се изпълваше със сила и ведрост, които проникваха през очите ми.

Какви бяха тези странни водорасли като тръбички, така здраво оплетени? Дали ставаха за ядене? Приличаха на разновидност на морските водорасли, но доста по-жилави и месести от обикновените водорасли. На допир бяха влажни и твърди. Аз ги дръпнах. Няколко стръкчета се прекършиха без особено усилие. Отвътре се състояха от две концентрични стени: влажна, леко грапава външна стена, искрящо зелена на цвят, и вътрешна, разположена по средата между външната стена и сърцевината. Разликата между двете бе съвсем явна: централната тръбичка беше бяла, докато горната имаше зелен цвят, който избледняваше, колкото повече се приближаваше към вътрешната стена. Доближих едно от стръкчетата до носа си. Освен приятния свеж аромат на зеленчук водораслото нямаше специфична миризма. Близнах го. Пулсът ми се ускори. Стръкчето бе покрито със сладка влага.

Захапах го. Вкусовите ми рецептори изтръпнаха от изненада. Вътрешната тръбичка беше солена до горчиво, но външната не само ставаше за ядене, а и имаше превъзходен вкус. Езикът ми потръпна подобно на пръст, който прелиства страници на речник в опит да намери отдавна забравена дума. Намери я и щом я чух, аз затворих очи от удоволствие: сладко. Не в смисъл на нещо хубаво, а в смисъл на захар. Костенурките и рибите биват най-различни на вкус, но никога, никога сладки. Това водорасло леко сладнеше и по вкус превъзхождаше дори сока на кленовите дървета в Канада. Като консистенция най-близкото, с което мога да го сравня, е воден кестен.

Пресъхналата ми уста започна мъчително да се изпълва със слюнка. С шумно мляскане и възгласи на задоволство аз започнах да късам водораслите около себе си. Външните и вътрешните им тръбички се отделяха лесно и чисто. Напълних устата си със сладкия външен слой на водораслите. Скоро започнах се тъпча с две ръце, като дъвчех усилено и бързо, както не бях правил от много време насам. Ядох, докато около мен се образува цял ров.

На около шестдесет метра по-нататък се издигаше самотно дърво. То беше единственото на склона на хълма, който ми се струваше много далечен. Като казвам „хълм“, не знам дали можете ясно да си представите колко плавно се издигаше той от бреговата линия. Както вече споменах, островът беше нисък. Склонът бе полегат и хълмът достигаше височина може би около петнадесет-двадесет метра. Но в състоянието, в което се намирах, този хълм ми се струваше непристъпен като планина. Дървото беше по-гостоприемно. Забелязах сянката му отстрани. Отново се помъчих да стана. Успях да се надигна до клекнало положение, но щом понечих да се изправя, ми се зави свят и аз не съумях да запазя равновесие. А дори да не бях паднал, в мускулите на краката ми не бяха останали никакви сили. Волята ми обаче беше силна. Бях твърдо решен да стигна до дървото. Пълзях, влачех се, немощно се придвижвах напред.

Убеден съм, че никога няма да изпитам такава опияняваща радост, каквато ме обзе, когато стигнах тази трепкаща шарена сянка и чух сухото шумолене на вятъра в листата. Дървото не беше по-голямо или по-високо от другите дървета на острова и тъй като растеше на онзи склон на хълма, който бе повече изложен на неблагоприятните природни условия, беше малко криво и не толкова добре развито, колкото останалите. Но все пак бе дърво, а дървото е истинска радост за очите на човек, прекарал в морето дълго, дълго време. Аз благослових дървото, спокойната му ненатрапчива чистота, ленивата му красота. О, да бях и аз като него, с корени, забити в земята, но ръце, протегнати към Бога! Избухнах в плач.

Докато сърцето ми възхваляваше Аллах, умът ми започна да събира сведения за делата Му. Дървото наистина растеше направо от водораслите, както бях видял още от лодката. Нямаше и следа от почва. Или почвата беше по-надълбоко, или този вид дървета бе забележителен пример за симбиоза или паразитизъм. Стволът беше широк приблизително колкото мъжки гърди. Кората бе сивкавозелена на цвят, тънка, гладка и достатъчно мека, за да драскам по нея с нокът. Сърцевидните листа бяха големи и широки и имаха един-единствен връх. Короната на дървото притежаваше красив кръгъл силует, характерен за манговото дърво, но не беше манго. Стори ми се, че мирише малко на лотосово дърво, но не беше и това. Нито мангрово дърво. Нито което и да било друго дърво, което бях виждал. Знаех единствено, че е красиво, зелено и отрупано с листа.

Чух рев. Обърнах се. Ричард Паркър ме наблюдаваше от лодката. Оглеждаше и острова. Като че искаше да слезе, но се страхуваше. Накрая след много ръмжене и крачене той скочи от лодката. Поднесох оранжевата свирка към устата си. Но поведението му съвсем не беше агресивно.

Дори само пазенето на равновесие бе достатъчно предизвикателство: и той като мен не се държеше на крака. Когато тръгна, той почти пълзеше и пристъпяше с неуверени крачки като новородено. Като ме заобиколи отдалеч, Ричард Паркър се насочи към хълма и изчезна из вътрешността на острова.

Аз прекарах деня в ядене, почивка, опити да се изправя и блажено плискане във водата. Ако се претоварех, ми прилошаваше. И непрекъснато, дори когато седях неподвижно, имах чувството, че земята под мен се движи и че ще падна.

Късно следобед започнах да се тревожа за Ричард Паркър. Сега, когато обстановката, територията се беше променила, аз не знаех как ще реагира, като ме види.

Неохотно, само от съображения за сигурност, аз се изкатерих обратно в лодката. Независимо дали Ричард Паркър щеше да обяви острова за свой или не, носът на лодката и брезентът оставаха моята територия. Аз потърсих нещо, за което да вържа лодката. Очевидно водораслите, които покриваха бреговата линия, образуваха много дебел слой, защото не можах да открия нищо друго. Накрая разреших проблема, като побих едно от греблата с дръжката надолу във водораслите и привързах лодката към него.

Покатерих се на брезента. Бях капнал от умора. Тялото ми беше изтощено от поетата храна, а резкият обрат на събитията ме караше да се чувствам напрегнат. Смътно си спомням как в края на деня дочух рева на Ричард Паркър в далечината, но сънят ме обори.

Събудих се през нощта със странно, неприятно чувство в долната част на корема. Мислех, че е някакъв спазъм, че може би съм се отровил с водораслите. Чух шум. Погледнах. Ричард Паркър беше на борда. Беше се върнал, без да го усетя. Той мяукаше и ближеше възглавничките на лапите си. Връщането му в лодката ме озадачи, но скоро престанах да мисля за това — болката в корема ми бързо се усилваше. Аз лежах прегънат на две и треперех, докато организмът ми се подготвяше за процес, нормален за повечето хора, но отдавна забравен от мен: изпразване на червата. Беше много мъчително, но след това се унесох в дълбок, здрав сън, какъвто не ме бе спохождал от нощта преди потъването на „Цимцум“.

На сутринта, когато се събудих, аз се почувствах много по-силен. С неочаквана лекота се изкачих до самотното дърво. Очите ми отново се насладиха на гледката, а стомахът ми — на водораслите. Направих си такава обилна закуска, че оставих голяма дупка.

Ричард Паркър пак се колеба часове наред, преди да скочи от лодката. Към обяд, когато най-сетне се реши, още щом слезе на брега, побърза да се върне на борда и за малко да падне във водата. Стори ми се много неспокоен. Съскаше и размахваше лапа във въздуха. Гледката беше много странна. Нямах представа защо го прави. Постепенно тревогата му отмина и видимо по-уверен от предишния ден, той отново се изгуби зад хълма.

Този ден аз се подпрях на ствола на дървото и се изправих. Почувствах се замаян. Единственият начин, по който можех да спра световъртежа, беше да затворя очи и да се уловя за дървото. Оттласнах се от него и направих опит да тръгна. Тутакси паднах. Земята се втурна към мен, преди да съм направил и крачка. Не се нараних. Този остров, покрит с толкова здраво преплетен еластичен слой растителност, бе идеалното място за човек да се научи отново да ходи. Където и да паднех, нямаше начин да се нараня.

На следващия ден след поредната спокойна нощ на борда на лодката, в която Ричард Паркър отново се върна, вече можех да стъпвам. Макар че паднах пет-шест пъти, аз успях да стигна до дървото. Чувствах как с всеки изминал час силите ми се възвръщат все повече и повече. С помощта на харпуна аз наведох един от клоните на дървото. Откъснах няколко листа. Те бяха меки и матови, но имаха горчив вкус. Реших, че Ричард Паркър е силно привързан към леговището си под брезента — това беше обяснението ми за прибирането му нощем.

Същата вечер го видях да се прибира, докато слънцето залязваше. Тъкмо бях вързал наново лодката за побитото гребло. Стоях на носа и проверявах дали възелът на носа е достатъчно здрав. Той се появи най-неочаквано. Отначало не го познах. Това великолепно животно, което стремително изскочи иззад хълма, нямаше нищо общо с безжизнения проскубан тигър — другар в злочестата ми съдба. Но все пак беше той. Беше Ричард Паркър и сега тичаше право към мен. Целеустремено. Мощният му врат се издаваше зад приведената глава. Козината и мускулите му потрепваха при всеки скок. Чувах масивните му стъпки по земята.

Бях чел някъде, че има два вида страх, които не могат да бъдат изкоренени: реакцията на стъписване от неочакван шум и уплахата при главозамайване. Аз бих искал да прибавя трета разновидност, а именно: бързото и неотстъпно приближаване на убиец, когото познаваме.

Започнах да търся свирката. На Ричард Паркър му оставаха десетина метра до лодката, когато аз надух свирката с всички сили. Пронизителният писклив звук раздра тишината.

Звукът оказа желаното въздействие. Ричард Паркър замръзна на място. Но личеше, че иска да продължи. Аз изсвирих втори път. Той се обърна и заподскача на място по особен начин, характерен за елените, като ръмжеше ожесточено. Аз свирнах трети път. Всяко косъмче по козината му настръхна. Ноктите му щръкнаха. Ричард Наркър бе в състояние на крайна възбуда. Уплаших се, че защитната звукова стена ще рухне и той ще ме нападне.

Вместо това Ричард Паркър направи нещо съвсем неочаквано: скочи в морето. Аз останах зашеметен. Това беше последното, което бях очаквал от него — и той го направи, направи го смело и решително. Енергично заплува към кърмата на лодката. Хрумна ми да надуя свирката отново, но вместо това отворих вратата на шкафчето и се отдалечих в най-съкровеното кътче на територията си.

Той скочи на кърмата и от него се поля вода. Моят край на лодката рязко щръкна нагоре. Ричард Паркър се задържа за момент на планшира и пейката, като ме измерваше с поглед. Сърцето ми отиде в петите. Не мислех, че ще имам сили отново да надуя свирката. Гледах го втренчено. Той се спусна на дъното на лодката и изчезна под брезента. Виждах го през процепа над вратата на шкафчето. Хвърлих се върху брезента, за да се скрия от погледа му, но знаех, че Ричард Паркър е точно под мен. Страшно ми се прииска да стане чудо, да ми пораснат криле и да отлетя.

Постепенно се успокоих. Напомних си, че от доста дълго време се намирам в това положение — да живея непосредствено над главата на тигър.

Когато сърцето ми се върна към нормалния си ритъм, аз потънах в сън.

По някое време през нощта се събудих и забравил страха си, надникнах под брезента. Той сънуваше: цял потръпваше и ръмжеше насън. Вдигаше достатъчно шум, за да ме събуди.

На сутринта, както обикновено, избяга зад хълма.

Реших веднага щом събера достатъчно сили, да тръгна на обиколка из острова. Изглеждаше обширен, ако можеше да се съди по бреговата линия: простираше се наляво и надясно, като правеше съвсем лек завой, което свидетелстваше за голяма обиколка. Аз прекарах деня в ходене — и падане — от лодката до дървото и обратно в опит да възвърна силата на мускулите си. При всяко падане се наяждах обилно с водорасли.

Когато Ричард Паркър се върна — малко по-рано от друг път, — денят беше към края си. Аз го очаквах. Седях неподвижно. Не надух свирката. Той се приближи до водата и с един мощен скок се озова в лодката. Навлезе в територията си, без да нарушава границите, само рязко наклони лодката на една страна. Това, че възвръщаше формата си, много ме плашеше.

На следващата сутрин, след като дадох сериозна преднина на Ричард Паркър, аз тръгнах на обиколка из острова. Изкачих хълма. Лесно стигнах до върха, като стъпвах гордо с вдъхновена, макар и все още тромава походка. Ако краката ми бяха по-слаби, щяха да се огънат в мига, когато пред мен се откри гледката зад хълма.

Ще започна от детайлите: видях, че целият остров е покрит с водорасли, не само брегът. Видях обширно зелено плато с гъста гора по средата. Видях, че навсякъде около нея има стотици еднакви по размер езерца с дървета, разположени равномерно помежду им. Целият пейзаж създаваше впечатление за съзнателно аранжиране, сякаш изпълнено по предварителен план.

Но най-силно впечатление ми направиха сурикатите. Още от пръв поглед можех да определя, че на острова има стотици хиляди сурикати. Навсякъде гъмжеше от тях. И когато се появих на хълма, всички сякаш се обърнаха към мен стъписани, като пилета в птичарник, и се изправиха.

В нашата зоологическа градина нямаше сурикати. Но аз бях чел за тях. Имаше ги в книгите и в специализираните трудове. Сурикатът е дребен южноафрикански бозайник, роднина на мангустата; с други думи, месоядно животно, което живее в дупки, достига дължина около тридесет сантиметра и тегло около килограм в зряла възраст, със слабо телосложение като на невестулка, с остра муцуна, очи, разположени симетрично отпред, къси крака, лапи с четири пръста, дълги нокти, които не се прибират, и опашка с дължина двадесет сантиметра. Козината му е светлокафява до сивкаво с черни или кафяви ивици по гърба, а върхът на опашката, ушите и характерните кръгове около очите са черни. То е ловко, има изключително остро зрение, живее през деня и лесно се социализира, а в естествената си среда — пустинята Калахари в Южна Африка — се храни със скорпиони, към чиято отрова има имунитет. Когато е нащрек, сурикатът има свойството да стои изправен на задните си лапи, като пази равновесие с опашката си. Често сурикатите заемат колективно тази поза, като се събират на група и гледат в една посока с вид на хора, които чакат автобус. Сериозните им погледи и начинът, по който държат предните си лапи, ги прави да приличат на деца, усърдно позиращи пред фотограф, или на пациенти в лекарски кабинет, които са съблекли дрехите си и благопристойно се мъчат да прикрият гениталиите си.

Ето това видях от върха на хълма: стотици хиляди сурикати — повече, милион, — обърнати към мен и изпънати като струна, сякаш казваха: „Ще желаете ли нещо, господине?“ Имайте предвид, че изправен, сурикатът достига най-много четиридесет и пет сантиметра на височина, така че не ръстът на тези животни ме порази, а броят им. Аз замръзнах на място. Ако подплашех милион сурикати, щеше да настане неописуем хаос. Но интересът им към мен бе краткотраен. След няколко секунди те се върнаха към обичайните си занимания, а те бяха пощипване на водорасли или взиране в езерцата. Като видях как толкова много създания едновременно се навеждат, си спомних часа за молитви в джамията.

Животните като че ли не се плашеха. Докато се спусках по склона на хълма, нито едно не побягна, не се стресна от присъствието ми. Ако исках, можех да докосна някое по гърба, дори да го взема на ръце. Аз не направих нищо подобно. Просто минах през най-голямата колония сурикати на света — едно от най-странните, най-чудни преживявания в живота ми. Във въздуха се разнасяше неспирен шум. Това беше пискането, цвърченето, хрупането и сумтенето им. Животните бяха толкова много, а оживените им възгласи — така нестройни, че шумът долиташе и отлиташе като ято птици, в един миг ме обгръщаше, в следващия заглъхваше, щом сурикатите около мен притихнеха, а други по-нататък захванеха да цвърчат.

Може би не се страхуваха от мен, защото аз трябваше да се страхувам от тях? Този въпрос се загнезди в главата ми. Но отговорът — че са безобидни създания — беше съвсем очевиден. За да се приближа към едно от езерцата, около което сурикатите се бяха скупчили нагъсто, ми се наложи да ги разбутам с крака, за да не ги настъпя. Те реагираха на грубостта ми съвсем спокойно и ми направиха път като добронамерена тълпа. Аз усетих допира на топлите им пухкави телца до глезените си и надзърнах в езерото.

Всички езера имаха еднаква кръгла форма и бяха приблизително еднакви на големина — към дванадесет метра в диаметър. Очаквах да са плитки. Но не видях нищо, освен дълбока бистра вода. Всъщност езерата изглеждаха бездънни. Докъдето поглед стигаше, се виждаха стени от зелени водорасли. Очевидно слоят, който покриваше острова, беше много дебел.

Не забелязах нищо, което би могло да предизвика съсредоточеното любопитство на сурикатите и бях готов да се откажа от опитите си да разреша тази загадка, когато внезапно чух пищене и цвърчене край близкото езерце.

Сурикатите заподскачаха в състояние на крайно оживление. Изведнъж започнаха да се гмуркат в езерото. Онези, които стояха по-назад, блъскаха и разбутваха останалите в стремежа си да стигнат до водата. Това беше колективна лудост: дори малките животинчета тичаха към водата и майките им едва ги удържаха. Не можех да повярвам на очите си. Тези сурикати не бяха типични обитатели на пустинята Калахари. Типичните обитатели на пустинята Калахари не се държат като жаби. Тези сурикати определено бяха някакъв подвид, развил се по най-чуден и необясним начин.

Аз се запътих към езерото с предпазливи стъпки и стигнах навреме, за да видя как сурикатите плуват — наистина плуват — във водата и изваждат на брега десетки риби, при това не дребни. Някои бяха златни риби, от които можех да си направя обилно угощение на лодката. В сравнение с тях сурикатите бяха джуджета. За мен беше необяснимо как тези дребни животни могат да ловят такива риби.

Докато сурикатите вадеха рибата от езерото и показваха пример за добра работа в екип, аз забелязах нещо любопитно: всички риби без изключение бяха вече мъртви. Мъртви отскоро. Сурикатите вадеха на брега умрели риби, които не умъртвяваха сами.

Аз коленичих край езерото, като разбутах няколко въодушевени мокри суриката. Докоснах водата. Беше по-студена, отколкото очаквах. Явно имаше течение, което донасяше студена вода от дълбините. Гребнах с шепа и я поднесох към устата си. Отпих.

Водата беше прясна. Това обясняваше смъртта на рибите — защото, разбира се, ако пуснеш морска риба в прясна вода, тя бързо ще се задуши и ще умре. Но какво търсеха морски риби в сладководно езеро? Как се бяха озовали тук?

Отидох при друго езеро, като си проправих път през тълпата от сурикати. И то беше сладководно. Отидох при трето — и то. Същото беше и при четвъртото езеро.

Всички езера бяха сладководни. Откъде се вземат такива количества сладка вода, запитах се аз. Отговорът беше очевиден: от водораслите. Водораслите по естествен път обезсоляваха солената вода, ето защо отвътре бяха солени, а по повърхността им имаше капчици сладка вода: тя излизаше навън през порите им. Не си зададох въпроса защо водораслите правят това, нито как го правят, нито къде отива солта. Умът ми отказваше да се заинтересува от тези неща. Аз просто се разсмях и скочих в едно от езерата. Открих, че ми е трудно да се задържа на повърхността на водата — все още бях твърде слаб, а и по мен нямаше много мастна тъкан, която да ми помогне. Хванах се за брега на езерото. Усещането да се къпя в чиста, бистра, сладка вода беше неописуемо. След толкова продължителен престой в морето кожата ми бе станала като шкурка, косата ми беше дълга, сплъстена и приличаше на ресни за пъдене на мухи. Имах чувството, че дори душата ми е разядена от солта. И така, под погледите на хиляди сурикати аз се киснех във водата, като оставях прясната вода да разтвори всяко кристалче сол по мен.

Сурикатите се обърнаха. Направиха го като по команда всички едновременно погледнаха в една и съща посока. Аз се надигнах да видя какво има. Беше Ричард Паркър. Той затвърди подозренията ми: тези сурикати бяха живели поколения наред далеч от хищници и бяха генетично лишени от всякакво понятие за безопасно разстояние, бягство, страх. Тигърът минаваше през тях и оставяше след себе си кървава диря, сееше смърт и разруха, разкъсваше едно животно след друго, от устата му се стичаше кръв, а те подскачаха край него, сякаш викаха: „Мой ред е! Мой ред е!“ Тази картина ме преследва до ден-днешен. Нищо не можеше да откъсне сурикатите от простичкото им ежедневие, състоящо се от взиране в езерцата и пощипване на водорасли. Дали Ричард Паркър ги дебнеше по изтънчения си тигърски начин, преди да се хвърли отгоре им с оглушителен рев, или равнодушно ги разкъсваше — за тях нямаше никакво значение. Нищо не бе в състояние да ги трогне. Тук примирението беше закон.

Той убиваше повече, отколкото му бе необходимо. Разкъсваше сурикати, които после не изяждаше. У животните инстинктът да убиват не е свързан с инстинкта на храненето. След като бе живял толкова дълго без плячка и изведнъж я получаваше в изобилие, потисканият му ловен инстинкт се отприщваше с ожесточение.

Беше далеч. Не представляваше опасност за мен. Поне засега.

На следващата сутрин, след като Ричард Паркър слезе на острова, аз почистих лодката. Наистина имаше нужда. Не мога да ви опиша какъв склад за човешки и животински скелети, примесени с безброй останки от риби и костенурки, представляваше тя. Цялата зловонна отблъскваща купчина полетя през борда. Аз не смеех да стъпя на дъното на лодката от страх да не оставя следи от присъствието си, които Ричард Паркър да надуши, затова трябваше да свърша цялата работа с помощта на харпуна от брезента или от водата около лодката. Това, което не успях да изгреба с харпуна — миризмите и петната, — измих с кофи вода.

Същата вечер той се прибра в прясно изчистената си бърлога без всякакъв коментар. Между челюстите си стискаше няколко умрели суриката, които изяде през нощта.

Аз прекарах следващите дни в ядене, пиене, къпане, изучаване на сурикатите, ходене, бягане, почивка и събиране на сили. Бягането ми стана плавно и непринудено, източник на приповдигнато настроение. Кожата ми заздравя. Болките и спазмите ме напуснаха. С две думи, заживях отново.

Заех се да проуча острова. Тръгнах да го обикалям, но се отказах. Предположих, че диаметърът му е между десет и дванадесет километра, оттам дължината на бреговата линия трябваше да бъде около тридесет километра. От това, което виждах, можех да заключа, че брегът е еднакъв навсякъде. Същата искряща зеленина, същият хълм, същият склон, който се спуска от върха към водата, същото разнообразие сред еднородния пейзаж: по някое тъничко дърво тук-таме. Докато разглеждах брега, направих забележително откритие: водораслите, а следователно и самият остров, се променяха откъм гъстота и височина в зависимост от времето. В много горещи дни слоят водорасли се втвърдяваше и сгъстяваше, островът се надигаше над водата, склонът ставаше по-стръмен, а хълмът — по-висок. Това не ставаше мигновено. Процесът започваше само ако горещините траеха няколко последователни дни. Но беше видим. Мисля, че бе свързан със задържането на вода във водораслите и излагането им на слънце.

Обратното явление — потъването на острова — се извършваше по-бързо, по-категорично и причините за него бяха по-очевидни. Тогава хълмът ставаше по-нисък и континенталният шелф, така да се каже, се разтягаше, водораслите по брега толкова се отпускаха, че стъпалата ми потъваха в тях. Това отпускане на слоя водорасли се получаваше, когато беше облачно, а бурното море ускоряваше допълнително процеса.

Веднъж се разрази голяма буря, след която не бих се поколебал да преживея на острова и най-страшния ураган. Това беше вдъхновен спектакъл: аз седях в клоните на едно дърво и гледах как гигантски вълни заливат брега, като видимо се готвят да изкачат хълма и да потопят всичко наоколо, но вместо това попиваха във водораслите като в подвижни пясъци. В това отношение островът следваше заветите на Ганди: съпротивляваше се, като не се съпротивляваше. Всяка вълна потъваше в него, без да се разбие, само клокочеше и се пенеше. Треперенето на земята и вълничките, които браздяха повърхността й, бяха единствените признаци за това, че оттук е минала страховита сила. А тя наистина минаваше: от другата страна на острова, където беше завет, вълните се появяваха отново, значително намалели, и продължаваха по пътя си. Гледката беше повече от странна — вълни, които тръгват от брега. Бурята и предизвиканите от нея леки земетресения ни най-малко не безпокояха сурикатите. Те вършеха ежедневните си занимания така, сякаш бурята, вятърът, морето не съществуваха.

Това, което ми беше по-трудно да разбера, бе изключително еднообразната екология на острова. Никога не бях виждал толкова оскъдна флора и фауна. Във въздуха нямаше нито мухи, нито пеперуди, нито пчели, нито каквито и да било насекоми. По дърветата нямаше птици. В земята не ровеха гризачи, нямаше червеи, змии и скорпиони, не се издигаха други видове дървета, нито храсти, не растеше трева или цветя. В езерата нямаше пресноводни риби. По бреговете не се виждаха растения, раци, омари, корали, камъчета, скали. С едно-единствено изключение, което присъстваше в изобилие — сурикатите, — на острова нямаше никаква чужда материя, била тя органична или неорганична. Нищо друго, освен ослепително зелени водорасли и ослепително зелени дървета.

Дърветата не бяха паразити. Установих го един ден, когато седнал под малко дръвче, аз изядох толкова водорасли, че оголих корените му. Видях, че корените не растат, независимо от водораслите, а по-скоро се вплитат в тях, сливат се с тях. Това означаваше, че дърветата или живеят в симбиоза с водораслите, като взаимно се хранят едни от други, или — още по-просто — са част от водораслите. Предположих, че последното е по-възможно, защото дърветата като че ли нямаха нито цветове, нито плодове. Съмнявах се, че независим организъм, колкото и тясна да е симбиозата, в която живее, може да се откаже от такава съществена част от развитието си като възпроизвеждането. Апетитът на листата към слънчевата светлина, за който свидетелстваше тяхното изобилие, ширината и наситеният зелен цвят на хлорофила ме навеждаше на предположението, че основната функция на тези дървета е да събират енергия. Но това бе само хипотеза.

Накрая искам да отбележа още нещо. Свързано е по-скоро с интуицията, отколкото с неоспоримите факти. Ето какво е то: островът не беше остров в обичайния смисъл на думата — тоест малка по размери земна маса, закотвена за дъното на океана, — а по-скоро свободно плаващ организъм, гигантска топка водорасли. И ми се струва, че може би езерата стигаха до долния край на тази огромна плаваща маса и излизаха в океана, което обясняваше иначе нелогичното присъствие на златни и други морски риби в тях.

Всичко това заслужава да се изследва по-обстойно, но за съжаление аз изгубих водораслото, което бях взел от там.

Тъй както аз се върнах към живота, така и Ричард Паркър възстанови силите си. Като последица от редовното преяждане със сурикати тигърът наддаде на тегло, козината му отново стана лъскава и той възвърна предишния си здрав вид. Продължи да се връща в лодката в края на деня. Аз винаги се стараех да го изпреваря, за да очертая границите на територията си с урина и така да му напомня кой, кой е и какво на кого принадлежи. Но той изскачаше от лодката още на разсъмване и тръгваше да обикаля острова, като стигаше по-далеч от мен. Понеже островът беше един и същ навсякъде, аз обикновено обикалях познати места. През деня почти не се виждахме. И аз започнах да се тревожа. Виждах как точи ноктите си по дърветата — оставяше големи и дълбоки процепи на стволовете. Започнах и да чувам дрезгав рев — онзи протяжен звук, богат като златист мед, страховит като тъмна пещера и треперещ като хиляди ядосани пчели. Смущаваше ме не фактът, че си търсеше женска, а че явно се чувстваше достатъчно удобно на острова, за да мисли за размножаване. Безпокоях се, че в това състояние може да прояви нетърпимост към присъствието на друг мъжкар в съседство, особено нощно време, когато настоятелният му рев оставаше без отговор.

Един ден се разхождах из гората. Вървях с умерена крачка, унесен в мислите си. Подминах едно дърво — и буквално се сблъсках с Ричард Паркър. И двамата се стреснахме. Той изсъска, изправи се на задни крака и надвисна над мен, готов да ме смачка с огромните си лапи. Аз стоях вцепенен, парализиран от страх и шок. Ричард Паркър стъпи на четирите си крака и се отдалечи. След малко се обърна и отново се изправи на задни лапи, този път с рев. Аз продължавах да стоя неподвижно като статуя. Той направи още няколко крачки и повтори заплахата си. След като установи, че не представлявам опасност за него, продължи по пътя си. Веднага щом се опомних и престанах да треперя, аз поднесох свирката към устата си и се втурнах след Ричард Паркър. Той вече се бе отдалечил на значително разстояние, но все още го виждах. Затичах се с всички сили. Тигърът се обърна, видя ме, приклекна — и скочи. Аз надух свирката отчаяно с надеждата звукът й да се разнесе толкова надалеч, колкото викът на самотен мъжкар.

Същата нощ, докато той спеше на сантиметри от мен, аз стигнах до извода, че отново трябва да изляза на ринга.

Най-трудното в дресурата на животни е, че те действат или по инстинкт, или по навик. Способностите им за създаване на нови, не инстинктивно заложени асоциации са крайно ограничени. Затова да запечаташ в съзнанието на животно изкуствена причинно-следствена връзка — че ако извърши определено действие, да речем, претъркаляне, ще получи награда — може да се постигне само с повтаряне до побъркване. Това е бавен процес, който зависи еднакво от късмета и от постоянството, особено когато животното е достигнало зряла възраст. Аз надувах свирката, докато дробовете ме заболяха. Удрях се в гърдите до посиняване. Крещях „Хеп! Хеп! Хеп!“ — моята команда на тигърски, която означаваше „Давай!“ — хиляди пъти. Хвърлях стотици парчета месо от сурикати, които самият аз с удоволствие бих изял. Дресурата на тигри не е лесна работа. Те са значително по-несъобразителни по природа от другите животни, които обикновено се дресират в цирковете и зоологическите градини — морски лъвове и шимпанзета например. Но аз не искам да се хваля с постиженията си в дресирането на Ричард Паркър. Щастливата звезда, съдбата, която спаси живота ми, пожела Ричард Паркър да бъде не просто млад тигър, а възприемчив млад тигър, послушно животно. Страхувах се, че условията на острова могат да направят задачата ми по-трудна, че при такова изобилие от храна и вода и толкова обширно пространство той може да стане по-спокоен и уверен, по-неподатлив на влиянието ми. Но той продължи да бъде напрегнат. Познавах го достатъчно добре, за да почувствам това. Нощем на лодката спеше неспокойно и издаваше звуци. Аз отдадох това напрежение на новата обстановка: всяка промяна, дори положителна, кара животното да се тревожи. Каквато и да беше причината, безпокойството допринасяше за готовността му да се подчинява, нещо повече — за потребността да се подчинява.

Научих го да скача през обръч от тънки клони. Това беше простичка поредица от четири скока. След всеки скок Ричард Паркър получаваше парче месо от сурикат. Щом се втурнеше към мен, аз вдигах обръча с лява ръка на около метър от земята. След като скочеше през него и спреше да бяга, аз вземах обръча с дясна ръка и застанал с гръб към Ричард Паркър, му нареждах да се върне и да скочи отново. За третия скок коленичех на земята и вдигах обръча над главата си. Да гледам как се приближава към мен беше същинско изпитание за нервите. До края не престанах да се страхувам, че вместо да скочи, ще ме нападне. За щастие, той всеки път скачаше през обръча. След това аз ставах и търкулвах обръча. Ричард Паркър трябваше да бяга след него и да се промуши точно преди обръчът да падне. Така и не успя да усъвършенства последната част от изпълнението си, защото или аз търкулвах обръча не както трябва, или той се промушваше прекалено тромаво през него. Но поне го следваше и по този начин се отдалечаваше от мен. Винаги се стъписваше при падането на обръча. Гледаше го втренчено, сякаш най-неочаквано бе видял да пада близък приятел. Стоеше до него и го душеше. Аз му хвърлях последното лакомство и се оттеглях.

Накрая реших да изоставя лодката. Струваше ми се абсурдно да прекарвам нощите си на такова неудобно място с животно, което започваше да се нуждае от все повече пространство, когато имах на разположение цял остров. Стигнах до извода, че най-сигурното място за нощуване е някое дърво. Не можех да бъда напълно сигурен, че Ричард Паркър ще продължи да спи нощем в лодката. Не беше разумно да напусна очертанията на територията си, за да спя беззащитен на земята, когато можеше да му хрумне да излезе на среднощна разходка.

И така, един ден аз оставих лодката, като взех със себе си мрежата, едно въже и няколко одеяла. Огледах се за красиво дърво в края на гората и преметнах въжето през най-ниския клон. Бях станал толкова силен, че с лекота се вдигнах на ръце и се покатерих на дървото. Намерих два здрави клона на равна височина, които растяха близко един до друг и вързах мрежата за тях. Върнах се там в края на деня.

Тъкмо сгънах одеялата, за да ги подложа като дюшек, когато забелязах известно раздвижване сред сурикатите. Погледнах. Разтворих клоните на дървото, за да виждам по-добре. Огледах се на всички посоки чак до хоризонта. Нямаше грешка. Сурикатите изоставяха езерцата — всъщност цялата долина — и бързаха към гората. Цял народ от сурикати се преселваше, бягащите им крака се размиваха в едноцветна мъгла. Започнах да се питам какви ли още изненади са ми приготвили тези животни, когато с ужас забелязах, че онези, които идваха от най-близкото езеро, се бяха струпали под дървото ми и се катереха по стъблото. То сякаш потъваше под вълна от упорити сурикати. Помислих, че искат да ме нападнат, че сигурно затова Ричард Паркър спи в лодката: може би през деня бяха кротки и безопасни, но нощем хладнокръвно смазваха врага под общата си тежест. Аз се уплаших и в същото време се възмутих. Да преживея толкова време в спасителна лодка с двестакилограмов бенгалски тигър, за да умра на дърво от лапите на сурикати с тегло около килограм беше трагедия, непоносима за мен поради това, че бе твърде нечестна и нелепа. Те не ми мислеха злото. Покатериха се при мен, върху мен, около мен и над мен. Накачиха се по всички клони на дървото. То натежа от тях. Дори си присвоиха леглото ми.

И така беше навсякъде, докъдето поглед стигаше. Сурикатите се катереха по всяко дърво в полезрението ми. Цялата гора стана кафява — есен, настъпила за няколко минути. Докато се щураха наоколо в търсене на свободни дървета и влизаха навътре в гората, животинките вдигаха шум колкото стадо препускащи слонове.

Междувременно долината стана гола и пуста.

От легло над главата на тигър аз попаднах в претъпкана спалня със сурикати — ще ми повярвате ли, като ви кажа, че животът приема най-изненадващи обрати? Разбутах сурикатите, за да намеря място в собственото си легло. Те се сгушиха в мен. Нито един квадратен сантиметър площ не остана празен.

Сурикатите се наместиха и престанаха да пищят и цвърчат. На дървото се възцари тишина. Всички заспахме.

На изгрев-слънце се събудих увит в живо одеяло от главата до петите. Някои малки сурикатчета бяха намерили най-топлите части от тялото ми. Те образуваха стегната потна яка около врата ми, а по-голям сурикат — може би майка им — се бе настанил удобно отстрани на главата ми. Други малки се гушеха в слабините ми.

Те изоставиха дървото също така внезапно и безцеремонно, както го бяха и нападнали. Същото стана и с всички дървета наоколо. Долината се покри със сурикати и въздухът се изпълни с обичайните им делнични звуци. Дървото осиротя. И аз осиротях — донякъде. Беше ми харесало да спя със сурикатите.

Започнах да прекарвам всяка нощ на дървото. Взех от лодката всички полезни неща и си направих приятна спалня сред клоните. Постепенно свикнах с драскотините, които сурикатите неволно оставяха, докато се катереха по тялото ми. Единственото ми оплакване беше, че от време на време животните по горните клони се облекчаваха върху мен.

Една нощ сурикатите ме събудиха. Те цвърчаха и трепереха. Аз седнах. Проследих погледите им. Небето беше ясно, а луната — пълна. Земята бе изгубила цвета си. Всичко светеше със странен блясък в нюансите на черното, сивото и бялото. Нещо ставаше с езерото. В него подскачаха сребристи силуети, издигаха се от дълбините и прорязваха гладката черна повърхност на водата.

Риби. Умрели риби. Те изплуваха нагоре. Езерото — както казах, дванадесет метра от единия до другия бряг — се пълнеше с различна на големина риба и повърхността му от черна ставаше сребриста. А от трепкането на повърхността се виждаше, че се появяват още риби.

Когато изплува и умряла акула, сурикатите полудяха от въодушевление и се разпищяха като тропически птици. Истерията обхвана и съседните дървета. Шумът беше оглушителен. Зачудих се дали след малко няма да видя умрели риби по дърветата.

Нито един сурикат не слезе към езерото. Никой дори не се опита. Те се ограничиха само с шумно изразяване на оживлението си.

Гледката ме ужаси. Имаше нещо зловещо във всичката тази умряла риба.

Отново легнах и се помъчих да заспя въпреки пищенето на сурикатите. На зазоряване се стреснах от олелията, която вдигнаха на слизане от дървото. Докато се прозявах и протягах, аз погледнах към езерото, предизвикало такова оживление миналата нощ.

Беше празно. Или почти. Но това не беше работа на сурикатите. Първите от тях едва сега се гмуркаха, за да съберат каквото е останало.

Рибата беше изчезнала. Бях потресен. Дали не бях объркал езерата? Не, със сигурност беше това. Дали все пак сурикатите не го бяха изпразнили? Невъзможно. Не си представях, че могат да извадят цяла акула от водата, камо ли да я натоварят на гърбовете си и да изчезнат с нея. Дали не беше дело на Ричард Паркър? Отчасти — може би, но и той не би успял да изпразни цяло езеро за една нощ.

Това беше пълна загадка. Колкото и да се взирах в езерото и дълбоките му зелени стени, не можех да си обясня какво е станало с рибата. Следващата нощ наблюдавах езерото, но повече никаква риба не се появи.

Отговорът на загадката дойде малко по-късно от вътрешността на гората.

Навътре дърветата бяха по-големи и растяха по-нагъсто. Земята отдолу бе равна, без никакви храсти или трева, но короните на дърветата бяха така преплетени, че небето почти не се виждаше или, иначе казано, небето беше непрогледно зелено. Дърветата растяха близо едно до друго и клоните им се увиваха и преплитаха така, че беше трудно да се каже къде свършва едното дърво и къде започва другото. Забелязах, че стволовете им са съвсем гладки, без нито една от безбройните малки драскотини, които оставяха сурикатите при катерене. Лесно се досетих за причината: животните можеха да се придвижват от дърво на дърво, без да се налага да се катерят. В доказателство на това много дървета по периферията на тази най-гъста централна част на гората бяха буквално нарязани. Те несъмнено играеха ролята на порти към дървесния град на сурикатите, по-оживен от Калкута.

Тук намерих дървото. То не беше най-голямото нито в центъра, нито в периферията на гората, нищо не го отличаваше от останалите. Имаше здрави, равномерно разположени клони, това е всичко. Можеше да бъде отличен наблюдателен пост, от който да гледам небето или да изучавам нощния живот на сурикатите.

Мога да ви кажа точно в кой ден се натъкнах на това дърво: в деня, преди да напусна острова.

Забелязах дървото, защото ми се стори, че има плодове. Докато короните на всички други дървета бяха еднакво зелени, тези плодове изглеждаха черни на фона на зеленото. Клоните, на които висяха, бяха странно изкривени. Аз се вгледах по-внимателно. Цял остров с дървета без плод, с изключение на едно. И то не цялото. Плодовете растяха само на малка част от дървото. Хрумна ми, че може би съм попаднал в гора, подобна на пчелен кошер с царица майка, и се запитах кога ли тези водорасли ще престанат да ме изненадват с причудливите си ботанически особености.

Прииска ми се да опитам плода, но дървото беше много високо. Затова се върнах с въже. Щом водораслите бяха сладки, какъв ли щеше да е плодът им?

Преметнах въжето през най-ниския клон на дървото и клон по клон се закатерих към скъпоценната малка градинка.

Най-близките плодове бяха матовозелени. По размер и форма приличаха на портокали. Всеки плод растеше в средата на силно извити клони, здраво преплетени около него — може би, за да го пазят. Когато се приближих още повече, видях и другото предназначение на клоните — да го крепят. Плодът имаше не една, а десетки дръжки. От тях излизаха стъбълца, които ги свързваха с околните клони. Реших, че по всяка вероятност тези плодове са тежки и сочни. Приближих се още повече.

Протегнах ръка и хванах един. Разочаровах се, когато усетих колко лек е плодът. Почти не тежеше. Дръпнах го и го отскубнах от всичките му дръжки.

Настаних се удобно на един дебел клон и опрях гръб в ствола на дървото. Над мен се простираше подвижен покрив от зелени листа, през които се процеждаха слънчеви лъчи. Навсякъде около мен, докъдето поглед стигаше, сякаш увиснали във въздуха, се виеха криволичещите и заплетени улици на голям град. В дърветата шумолеше приятен бриз. Аз изгарях от любопитство. Огледах плода.

Ах, как ми се иска този момент никога да не бе настъпвал! Защото ако го нямаше, аз бих прекарал години — а защо не и целия си живот? — на този остров. Нищо, мислех си, нищо не може да ме накара да се върна в онази лодка, към страданията и лишенията, които изтърпях на нея — нищо! Каква причина имах да напусна този остров? Нима тук не задоволявах физическите си потребности? Та тук имаше повече сладка вода, отколкото можех да изпия до края на живота си. Повече водорасли, отколкото можех да изям. А когато ми омръзнеха — повече сурикати и риба, отколкото можех да пожелая. След като островът плаваше и се движеше, дали пък не се движеше в правилната посока? Дали не можеше да се превърне в растителен кораб, докарал ме до сушата? А междувременно тези забавни сурикати ми правеха компания. И Ричард Паркър имаше нужда от още време, за да усъвършенства четвъртия си скок, нали? Откакто бях пристигнал на острова, нито веднъж не ми бе минавало през ум да го напусна. Бяха минали толкова седмици — не можех да кажа точно колко — и още щяха да минат. Не се съмнявах в това.

Как се заблуждавах!

Ако този плод имаше семе, то бе семето на моето заминаване.

Плодът не беше плод. Беше плътно образувание от листа във формата на топка. Десетките дръжки бяха десетки дръжки на листа. От всяка дръжка, която бях откъснал, трябваше да излезе ново листо.

След като обелих няколко слоя, аз се натъкнах на листа, изгубили дръжките си и здраво залепнали за топката. Аз успях да ги отлепя, като захванах връхчетата с нокът. Листата се отделяха едно след друго като лучени обелки. Можех просто да разкъсам „плода“ — все още го наричам така поради липсата на по-подходяща дума, — но аз предпочетох да задоволя любопитството си постепенно.

От размерите на портокал топката се смали до големината на мандарина. Скутът ми и долните клони се покриха с тънки меки обелки от листа.

После стана колкото слива.

Още ме полазват тръпки, като си помисля.

Колкото череша.

И после светлината озари бисера в сърцето на зелената мида.

Човешки зъб.

Кътник, ако трябва да бъдем точни. Повърхността му бе покрита със зелени петна и фини малки дупчици.

Ужасът ме обхвана бавно и постепенно. Трябваше да откъсна друг плод.

Във всеки имаше зъб.

В един — кучешки.

В друг — мъдрец.

Тук — резец.

Там — пак кътник.

Тридесет и два зъба. Пълен човешки комплект. Нито един зъб не липсваше.

Изведнъж проумях.

Не закрещях. Мисля, че само във филмите ужасът има звук. Аз просто се разтреперих и слязох от дървото.

Прекарах деня в смут, обмисляйки възможностите. Всичките бяха лоши.

Същата нощ в леглото на обичайното дърво аз стигнах до заключение. Взех един сурикат и го пуснах на земята.

Докато падаше, животното пищеше. Щом докосна земята, моментално се закатери по дървото.

С типичната си невъзмутимост то се върна на своето място точно до мен. Тогава започна енергично да ближе лапите си. Изглеждаше много разтревожено. Дишаше тежко.

Можех да спра дотук. Но исках сам да се уверя. Спуснах се надолу и хванах въжето. Бях направил възли по него, за да се катеря по-лесно. Когато стигнах до земята, аз спуснах стъпало на сантиметър от нея. Поколебах се.

Стъпих.

Отначало не почувствах нищо. Изведнъж остра болка ме проряза в стъпалата. Аз извиках. Помислих, че ще падна. Успях да хвана въжето и да се издърпам нагоре. Започнах бясно да трия стъпалата си о ствола на дървото. Помогна, но не достатъчно. Изкатерих се обратно на клона си. Натопих крака в кофата с вода до леглото. Избърсах ги с листа. Взех ножа, убих два суриката и се помъчих да облекча болката, като намазах стъпалата си с кръвта и вътрешностите им. Краката ми продължаваха да парят. Паренето продължи цяла нощ. Не можах да спя заради него и обзелата ме тревога.

Островът беше хищно растение. Това обясняваше изчезването на рибата в езерото. Той привличаше морските риби в подземните си тунели — не знам точно как, може би рибите се лакомяха за водораслите точно като мен. Там попадаха в клопка. Дали се изгубваха? Дали изходите към морето се затваряха? Дали водата се променяше от солена към сладка така неусетно, че докато го осъзнаеха, бе вече късно? Каквато и да беше истината, те попадаха в сладката вода и умираха. Някои изплуваха на повърхността на езерата — само известна част — и служеха за храна на сурикатите. Нощем по силата на неизвестен химичен процес, който слънчевата светлина очевидно възпираше, хищните водорасли отделяха киселина, езерата се пълнеха с нея и храносмилаха рибата. Затова Ричард Паркър се прибираше всяка нощ в лодката. Затова и сурикатите спяха по дърветата.

Затова на този остров не се виждаше друго, освен водорасли.

Оттам и зъбите. Някоя бедна, изгубена душа бе дошла на този остров преди мен. Колко ли време е прекарал — или може би прекарала — тук? Седмици? Месеци? Години? Колко ли часове на отчаяние е преживял в дървесния град в компанията на сурикатите? Колко ли мечти за щастлив живот е пропилял? Колко ли надежди са останали изгубени? Колко неизречени думи са заглъхнали завинаги? Колко ли самотен е бил? Колко ли отчаяние е понесъл? И след всичко това — какво? Какво е оставил след себе си?

Нищо, освен малко зъбен емайл, като дребни монети в джоба. Човекът сигурно е умрял на дървото. От болест? От рани? От депресия? Колко ли време е необходимо на един паднал дух да убие тяло, което има храна, вода и подслон? Дърветата също бяха хищни, но с далеч по-ниско ниво на киселинност, достатъчно безопасни за прекарване на нощта, докато останалият остров клокочеше. Но може би, след като човекът е умрял и е престанал да се движи, дървото постепенно е обгърнало тялото му и го е смляло, като е смукало костите до пълното им изчезване. След време и зъбите щяха да изчезнат.

Аз погледнах водораслите. Изпитах горчивина. Бляскавото бъдеще, което обещаваха денем, се помрачи напълно от предателството им нощем.

Промърморих:

— Само зъбите! Само ЗЪБИТЕ!

Когато настъпи утрин, аз вече бях взел решение. Предпочитах да отплавам и да загина в търсене на себеподобните си, отколкото да водя самотен полуживот на физическо удобство и духовна смърт на този убийствен остров. Поднових запасите си от прясна вода и пих като камила. Цял ден ядох водорасли, докато стомахът ми отказа да поеме повече. Убих и одрах толкова сурикати, колкото можах да побера в шкафчето и на дъното на лодката. Събрах мъртва риба от езерата. С помощта на харпуна откъснах огромна буца водорасли и промуших през нея въже, което вързах за лодката.

Не можех да изоставя Ричард Паркър. Да го оставя би означавало да го убия. Той нямаше да преживее и една нощ. След залез-слънце щях да седя сам в лодката със съзнанието, че той изгаря жив. Или че плува в морето, където ще се удави. Зачаках да се върне. Знаех, че няма да се забави.

Щом се качи на борда, аз бутнах лодката. В продължение на няколко часа теченията ни държаха в близост до острова. Шумът на морето ме смущаваше. А и бях отвикнал от люлеенето на лодката. Нощта се изниза бавно.

На сутринта острова го нямаше, както и буцата водорасли, която теглехме след себе си. С падането на нощта водораслите бяха разяли въжето с киселината си.

Морето тежеше, небето бе сиво.