Ян Мартел
Животът на Пи (84)

Глава 83

Един следобед бавно се надигна буря. Облаците сякаш забързаха уплашени и се запрепъваха пред вятъра. Морето последва примера им. То започна да се надига и спуска така, че сърцето ми отиде в петите. Аз прибрах слънчевите дестилатори и мрежата. О, да можехте да зърнете този релеф! Досега бях виждал само водни хълмове. Сега вълните бяха истински планини. Долините, в които попадахме, бяха толкова дълбоки, че светлината не достигаше до тях. Склоновете — толкова стръмни, че лодката се плъзгаше по тях като сърф. Салът едва се задържаше на повърхността, като се вдигаше над водата и подскачаше, теглен от лодката. Аз пуснах и двете котви, но на различна дължина, за да не се удрят и преплитат.

Докато изкачваше гигантските склонове на вълните, лодката се държеше за котвите като алпинист за въже. Ние се устремявахме нагоре, докато стигнехме снежнобелия хребет сред заслепяваща очите светлина и пяна и после лодката се кипваше напред. От там се откриваше гледка на километри околовръст. Но планината се разместваше и земята под нас започваше да потъва по най-неприятния за стомаха начин. За нула време отново се озовавахме в тъмна долина, различна от предишната, но съвсем като нея, с хиляди тонове вода, надвиснали над главите ни, и нищо, което да ни предпази. Земята за пореден път се разтърсваше, въжетата на котвите се изопваха и влакчето на ужасите отново потегляше.

Котвите вършеха добра работа — всъщност дори много добра. На всеки хребет вълната се опитваше да ни преобърне, но котвите силно натежаваха и ни удържаха на повърхността, само че в същото време теглеха лодката надолу. В резултат на това се получаваше експлозия от пяна, която обливаше носа. Всеки път аз се измокрях до кости.

Изведнъж се надигна вълна, която упорито ни понесе със себе си. Този път носът потъна под водата. Аз се намокрих, премръзнах и се уплаших до смърт. Едва успях да се задържа. Лодката се напълни с вода. Чух Ричард Паркър да ръмжи. Почувствах как смъртта надвисва над нас. Единственият ми избор беше дали да умра от удавяне или от хищник. Избрах смъртта от хищник.

Докато летяхме надолу по стръмното на вълната, аз скочих на брезента и го разгънах към кърмата, като затворих Ричард Паркър отдолу. Дори да протестираше, аз не го чувах. По-бързо от машина, която пришива парче плат, аз закрепих брезента за двете страни на лодката. Отново полетяхме нагоре. Лодката усилено се катереше по склона.

Трудно ми беше да пазя равновесие. Сега тя бе изцяло покрита с брезента, с изключение на моя край. Аз се промуших между страничната пейка и ръба на брезента и го разпънах над главата си. Не разполагах с много място. Между пейката и планшира имаше тридесет сантиметра разстояние, а страничните пейки бяха широки по-малко от петдесет сантиметра. Но аз не бях толкова отчаян дори пред лицето на смъртта, за да се преместя на дъното на лодката. Оставаха четири куки за закачане. Аз пъхнах ръка през процепа и започнах да премятам въжето. С всяка следваща кука ставаше все по-трудно да се справя с останалите. Успях да окача въжето на две. Още две куки. Лодката се носеше стремително напред в плавно и непрекъснато движение. Наклонът бе около тридесет градуса. Чувствах как ме тегли към кърмата. Припряно промуших ръка и успях да окача въжето на още една кука. Това беше максимумът, на който бях способен. По замисъл тази задача трябваше да се изпълнява не от вътрешната, а от външната страна. Аз дръпнах силно въжето — действие, което се улесняваше от факта, че държането за него не ми позволяваше да се плъзна надолу към кърмата. Лодката плавно се наклони на повече от четиридесет и пет градуса.

Когато стигнахме върха на вълната и се прехвърлихме през хребета на другата страна, наклонът сигурно беше към шестдесет градуса. Върху нас се изля най-скромното възможно количество вода. Аз се почувствах така, сякаш на главата ми се стовари огромен юмрук. Лодката рязко политна напред и всичко се преобърна: сега аз бях в долния край на лодката и водата, която се беше събрала на дъното, заедно с мокрия тигър се изсипаха върху мен. Не усетих тигъра — нямах ясна представа къде се намира Ричард Паркър, под брезента беше тъмно като в рог, — но преди да стигнем следващата долина, аз за малко да се удавя.

До края на деня и дори през нощта ние се лашкахме нагоре-надолу, нагоре-надолу, докато накрая претръпнах от ужаса, изпаднах в ступор и съвсем се предадох. С едната ръка стисках въжето на брезента, с другата се държах за ръба на пейката при носа, а тялото ми лежеше върху страничната пейка. В тази поза брезентът ме натискаше, водата се изливаше ту вътре, ту навън, бях мокър до кости и премръзнал, цял в рани и драскотини от кости и коруби на костенурки. Шумът на бурята не секваше, както и ръмженето на Ричард Паркър.

По някое време през нощта установих, че бурята е свършила. Ние се носехме по вълните по обичайния начин. През една пролука в брезента аз видях нощното небе. Звездно и безоблачно. Разкопчах брезента и легнах отгоре му.

При изгрев-слънце забелязах, че съм изгубил сала. Бяха останали само две овързани гребла и спасителна жилетка помежду им. Гледката ми оказа същото въздействие, каквото би имал видът на останки от изгорена къща върху обитателя й. Аз се обърнах и огледах всеки отрязък от хоризонта. Нищо. Моето морско градче беше изчезнало. Фактът, че котвите не бяха изгубени — те продължаваха предано да висят на въжетата си, — ми донесе утеха, но малка. Загубата на сала може би не беше фатална за физическото ми оцеляване, но бе съкрушителна за духа ми.

Лодката се намираше в окаяно състояние. Брезентът се бе прокъсал на няколко места, отчасти с видимата намеса на Ричард Паркър. Повечето от храната се беше изгубила — или бе паднала в морето, или нахлулата в лодката вода я беше унищожила. Моето тяло бе цялото в рани, а на бедрото ми имаше дълбока драскотина, подута и побеляла. Едва събрах смелост да проверя съдържанието на шкафчето. Слава богу, никоя от торбите с вода не се беше прокъсала. Мрежата и слънчевите дестилатори, на които не бях изпуснал въздуха докрай, запълваха празното пространство и така торбите не можеха да помръднат.

Чувствах се изтощен и потиснат. Откачих брезента откъм кърмата. Ричард Паркър беше толкова притихнал, че се уплаших да не се е удавил. Не беше. Когато навих брезента до средата на лодката и дневната светлина падна върху него, той се размърда и изръмжа. Излезе от водата и се настани на пейката при кърмата. Аз извадих игла и конец и се залових да кърпя дупките по брезента.

По-късно вързах една от кофите за въже и започнах да изгребвам водата от лодката. Ричард Паркър ме наблюдаваше разсеяно. Сякаш всичко, което правех, го отегчаваше. Денят беше горещ и аз напредвах бавно. В една от кофите с вода намерих нещо, което бях изгубил. Разгледах го. На дланта ми лежеше всичко, което ме делеше от смъртта: последната оранжева свирка.