Ян Мартел
Животът на Пи (81)

Глава 80

От всички златни риби има една, която си спомням добре, особена златна риба. Беше ранна сутрин в облачен ден и над нас се бе изсипал пасаж от летящи риби. Ричард Паркър енергично се отбраняваше. Аз се бях скрил зад една коруба на костенурка, за да се предпазя от летящите риби. Имах харпун с окачено на него парче мрежа. Надявах се по този начин да наловя риба. Нямах особен късмет. Една летяща риба профуча край мен. Златната риба, която я преследваше, скочи над водата. Погрешен ход. Уплашената летяща риба се измъкна на косъм от мрежата, но златната риба се заби в планшира като снаряд. От удара цялата лодка се разтресе. Брезентът се опръска с кръв. Аз реагирах бързо. Наведох се, за да избегна дъжда от летящи риби, и хванах златната риба точно под носа на една акула. Издърпах я на борда. Беше мъртва, или почти мъртва, и менеше цветовете си в пъстра последователност. Какъв улов! Какъв улов! — мислех си въодушевен. Благодаря ти, Исусе-Матсия^[1]. Рибата беше едра и месеста. Сигурно тежеше към двадесет килограма. Можеше да нахрани цял полк. От очите и гръбначната й кост щеше да стане отличен десерт.

Уви, Ричард Паркър обърна голямата си глава към мен. Видях го с крайчеца на окото си. Летящите риби продължаваха да се сипят над нас, но той вече не им обръщаше внимание: рибата в ръцете ми бе приковала цялото му внимание. Беше на два метра от мен. Устата му бе полуотворена и от нея се подаваше крило на летяща риба. Той изви гръб. Задницата му помръдна. Опашката трепна. Беше ясно: готвеше се да скочи право отгоре ми. Нямах време да избягам, нямах време дори да надуя свирката. Часът ми бе настъпил.

Но стига толкова. Достатъчно бях страдал. Бях много гладен. Броят на дните, в които човек може да издържи на глад, са ограничени.

И така, в момент на лудост, породена от глада — защото в този миг бях по-склонен да се наям, отколкото да продължа да живея, — без никакви средства за защита, гол във всеки смисъл на думата, аз погледнах Ричард Паркър право в очите. Изведнъж престанах да забелязвам животинската му сила и видях само морална слабост. Тя беше нищожна в сравнение със силата на съзнанието ми. Аз го гледах втренчено и нахално в очите — двамата се предизвиквахме взаимно. Всеки пазач в зоологическа градина ще ви каже, че тигърът — всъщност котката — няма да нападне противник, който го гледа право в очите, а ще изчака, докато еленът или антилопата, или дивото говедо отмести поглед. Но да го знаеш и да го приложиш на практика са две различни неща (и ако се надяваш, че ще накараш стадна котка да сведе поглед, това е безполезно познание. Докато гледаш в очите един лъв, друг ще те нападне в гръб). В продължение на две, може би три секунди между момче и тигър се водеше страшна мислена битка за положение и власт. Той трябваше само да направи един-единствен малък скок, за да се озове при мен. Но аз устоях на погледа му.

Ричард Паркър облиза нос, изръмжа и се обърна. Гневно подритна една летяща риба. Аз бях победил. Ахнах от учудване, вдигнах златната риба и побързах към сала. Скоро след това хвърлих на Ричард Паркър дебело парче от нея.

От този ден нататък аз чувствах, че господството ми вече не стои под въпрос, и започнах да прекарвам все повече и повече време на лодката, отначало на носа, а после, когато станах по-уверен, и на далеч по-удобния брезент. Още се страхувах от Ричард Паркър, но само когато беше необходимо. Присъствието му вече не ме тревожеше. Човек свиква с всичко — не го ли казах вече? Нима всички оцелели не казват същото?

В началото лягах на брезента с глава към носа. Там беше малко по-високо — защото краищата на лодката бяха по-високи от средата — и можех да наглеждам Ричард Паркър.

По-късно се обърнах на другата страна, с глава точно над средната пейка и гръб към Ричард Паркър и територията му. В това положение бях по-далеч от бордовете на лодката и по-малко изложен на вятъра и водните пръски.