Ян Мартел
Животът на Пи (8)

Глава 7

За свой късмет имах няколко добри учители в юношеските си години — мъже и жени, които проникнаха в тъмното ми съзнание и драснаха вътре по клечка кибрит. Един от тях беше господин Сатиш Кумар, учителят ми по биология в „Пьоти Семинер“ и активен комунист, който все се надяваше един ден жителите на Тамил Наду да престанат да избират филмови звезди и да последват примера на щата Керала^[1]. Външният му вид беше много характерен. Главата му бе плешива и заострена в горната си част и същевременно той имаше най-внушителните челюсти, които някога бях виждал, тесните му рамене изглеждаха хилави в сравнение с масивното шкембе, което приличаше на планински връх, само че този планински връх стърчеше колебливо в разреден въздух, свършваше рязко и изчезваше хоризонтално в панталоните му. За мен беше загадка как тънките като клечки крака издържаха тежестта над тях, но въпреки това го правеха успешно, макар и понякога да се движеха по причудлив начин, сякаш коленете можеха да се огъват във всички посоки. Структурата му беше геометрична: той приличаше на два триъгълника — по-малък и по-голям, чиито основи бяха успоредни една на друга. Но триъгълниците бяха неправилни, всъщност доста органични, като обрасли с брадавици, а от ушите стърчаха гъсти кичури черна коса. И дружелюбни. Усмивката му сякаш се простираше върху цялата основа на триъгълната глава.

Господин Кумар беше първият откровен атеист, когото познавах. Установих го не в класната стая, а в зоологическата градина. Той беше от редовните посетители, които четяха табелките с описанията от край до край и се възхищаваха на всички животни. За него всяко от тях бе триумф на логиката и механиката, а природата като цяло бе превъзходна илюстрация на науката. Когато дадено животно следваше инстинкта си за размножаване, господин Кумар се сещаше за Грегор Мендел, бащата на генетиката, а когато животното демонстрираше нрава си — за Чарлс Дарвин, бащата на теорията за естествения подбор, и ние тълкувахме блеенето, ръмженето, съскането, подсмърчането, рева, воя, чуруликането и драскането като трудноразбираеми думи, произнесени със силен акцент от чужденци. Когато господин Кумар посещаваше зоологическата градина, целта му беше да напипа пулса на Вселената и стетоскопският му ум винаги се уверяваше, че всичко е наред, че всичко това е редът. Той си тръгваше от там научно освежен.

Когато за пръв път забелязах геометричната му фигура да блуждае и да се поклаща из зоологическата градина, аз се смутих и не посмях да отида при него. Колкото и да го харесвах като учител, за мен той бе олицетворение на властта, в чието подчинение се намирах. Малко се страхувах от него. Наблюдавах го от разстояние. Той тъкмо бе наближил езерото на носорозите. Двата индийски носорога представляваха голяма атракция в зоологическата градина заради съседството си с козите. Носорозите са социални животни и когато при нас дойде Пийк, младият мъжки носорог, той видимо се чувстваше самотен, страдаше и ядеше все по-малко. Като временна мярка за периода, докато му намери женска, баща ми реши да провери дали Пийк може да живее с кози. Ако това свършеше работа, щяхме да спасим ценно животно. Ако ли не, щяхме да изгубим само няколко кози. Резултатът беше превъзходен. Така Пийк и стадото останаха неразделни дори след пристигането на Съмит. Сега докато носорозите се къпеха, козите чакаха край калното езерце, а когато стадото пасеше в ъгъла на заграждението, Пийк и Съмит стояха на стража до него. Това съвместно съществуване се радваше на голям интерес от страна на публиката.

Господин Кумар вдигна глава и ме видя. Усмихна се и ми махна да отида при него, като се подпираше с другата ръка на парапета.

— Здравей, Пи — каза той.

— Здравейте, господине. Радвам се да ви видя в зоологическата градина.

— Аз идвам тук постоянно. Може да се каже, че това е моят храм. Интересно е — господин Кумар посочи ограденото пространство. — Ако нашите политици бяха като тези кози и носорози, в страната ни щеше да има по-малко проблеми. За съжаление, имаме министър-председател, който е дебелокож като носорог, без обаче да притежава капка от неговата добронамереност.

Аз не разбирах много от политика. Майка ми и баща ми редовно се оплакваха от госпожа Ганди, но думите им не ми говореха почти нищо. Тя живееше някъде далеч на север, извън зоологическата градина и извън Пондичери. Все пак почувствах, че трябва да кажа нещо.

— Религията ще ни спаси — заявих аз. Откакто се помнех, религията бе много близка на сърцето ми.

— Религията ли? — господин Кумар се усмихна широко. — Аз не вярвам в религията. Религията е мрак.

Мрак? Бях стъписан. Помислих си, че мракът е последното, с което може да се сравни религията. Религията е светлина. Изпитваше ли ме? Дали не казваше „религията е мрак“ по същия начин, по който в клас понякога заявяваше „бозайниците снасят яйца“, за да види дали някой ще се сети да го поправи? („Само птицечовката, господине“).

— Нямаме основания да излизаме извън научното обяснение за действителността и нямаме разумна причина да вярваме в каквото и да било друго, освен в сетивата си. С бистър ум, внимание към детайла и малко научни познания може да се види, че религията е само куп суеверни брътвежи. Бог не съществува.

Той ли го каза? Или в паметта ми изплуват изказвания на атеисти от по-късен период? Във всеки случай беше нещо подобно. Никога дотогава не бях чувал такива думи.

— Защо да тънем в мрак? Всичко е тук и е ясно, стига само да се вгледаме внимателно.

Господин Кумар сочеше към Пийк. И макар че изпитвах истинско възхищение от носорога, никога не бях мислил за него като за електрическа крушка.

Учителят заговори отново:

— Някои хора казват, че Бог е умрял по време на Разделянето през 1947 година. Може да е умрял и през 1971, в периода на войната. Може дори да е умрял вчера в някое от сиропиталищата на Пондичери. Така казват хората, Пи. Когато бях на твоята възраст, аз живеех на легло, защото страдах от детски паралич. Всеки ден се питах: „Къде е Бог? Къде е Бог? Къде е Бог?“ Бог така и не се появи. И не Бог ме спаси, а медицината. Разумът е моят пророк и той ми казва, че когато часовникът спре да тиктака, ние умираме. Това е краят. Ако часовникът не работи добре, ние сме тези, които трябва да го поправят — тук и сега. Един ден ще вземем в свои ръце средствата за производство и на земята ще се възцари справедливост.

Това ми идваше в повече. Разбирах и възприемах тона — в него имаше обич и дързост, — но детайлите ми убягваха. Нищо не казах. И не от страх да не ядосам господин Кумар. По-скоро се страхувах, че с няколко думи, подхвърлени небрежно, той може да разруши нещо, което ми е скъпо. Думите му можеха да ми подействат като детски паралич, нали? Колко ли страшна болест е това, щом може да убие Бога у човека?

Учителят отмина с полюшване и клатушкане, сякаш плуваше в бурно море, вместо да стъпва по стабилна суша.

— Не забравяй за контролното във вторник. Подготви се добре, 3.14!

— Да, господин Кумар.

Той стана любимият ми учител в „Пьоти Семинер“ и заради него избрах да уча зоология в Университета в Торонто. Чувствах го близък. Първото ми убеждение за атеистите беше, че те са мои братя и сестри, които изповядват друга вяра и тази вяра прозира във всяка тяхна дума. И те като мен вървят, докато краката на разума могат да ги носят — и после отскачат, за да полетят.

Ще бъда откровен. Не атеистите слагат прът в колелата ми, а агностиците. Малко съмнение е полезно. Всички трябва да минем през Гетсиманската градина. Щом Исус се е съмнявал, значи и ние трябва да го правим. Щом Той е прекарал тревожна нощ в молитва, щом е извикал от кръста „Господи, Господи, защо ме остави?“, значи и на нас ни е позволено да се съмняваме. Но трябва да вървим напред. Да избереш съмнението като житейска философия е равносилно на това да избереш покоя като средство за придвижване.