Ян Мартел
Животът на Пи (71)

Глава 70

Разфасоването на костенурка бе трудна работа. Първата, която улових, беше дребна. Кръвта и ме изкуши, това „полезно, хранително, безсолно питие“, препоръчано ми от наръчника за оцеляване. Толкова бях жаден. Хванах костенурката за корубата и стиснах един от задните й плавници. Когато се уверих, че я държа здраво, аз я преобърнах във водата и се опитах да я издърпам на сала. Животното се съпротивляваше ожесточено. Едва ли щях да се преборя с него на сала. Трябваше или да го пусна, или да го кача на лодката. Погледнах нагоре. Беше горещ безоблачен ден. В такива дни, когато въздухът трептеше като в нажежена пещ, Ричард Паркър не роптаеше срещу присъствието ми на носа и до залез-слънце не излизаше изпод брезента.

Аз стиснах с една ръка задния плавник на костенурката, а с другата задърпах въжето, за да приближа сала към лодката. Не беше лесно да се покатеря на борда. Когато най-после успях, метнах костенурката на брезента и тя падна по гръб. Както и очаквах, Ричард Паркър не направи нищо, само изръмжа един-два пъти. Нямаше никакво намерение да се напряга в тази жега.

Бях изпълнен с мрачна и сляпа решителност. Чувствах, че нямам време за губене. Обърнах се за съвет към наръчника за оцеляване, както бих постъпил с готварска книга. Там пишеше, че трябва да обърна костенурката по гръб. Готово. Пишеше също да забия нож във врата й, за да прекъсна артериите и вените, които се намират там. Погледнах костенурката. Нямаше врат. Беше се свила в корубата си и единственото, което се виждаше от главата й, бяха очите и муцуната, заобиколени от кръгли гънки кожа. Тя ме гледаше обърната с краката нагоре с упорито изражение. Взех ножа и с надеждата да я изкарам от корубата боднах един от предните й плавници. Тя само се прибра още повече в черупката си. Реших да подходя по-директно. С увереност, сякаш бях го правил хиляди пъти, аз забих ножа точно отдясно на главата й, под ъгъл. Натиснах, за да влезе надълбоко в гънките на кожата, и го завъртях. Костенурката се прибра още повече, като изви глава на страната, в която беше забит ножът, и изведнъж изскочи напред и ме клъвна злобно. Аз се дръпнах назад. Всичките четири плавника щръкнаха, сякаш животното се опитваше да избяга от черупката си. Залюля се, запляска бясно с плавници и заклати глава. Аз взех брадвичката и я забих във врата на костенурката. Зейна рана, от която потече яркочервена кръв. Грабнах мензурата и напълних около триста милилитра, колкото кутия кока-кола. Можех да налея много повече, поне литър, струва ми се, но муцуната на костенурката беше остра, а предните й плавници — дълги и мощни, с по два нокътя на всеки. Кръвта, която успях да събера, нямаше специфична миризма. Отпих. Беше топла и животинска на вкус, ако не ме лъже паметта. Трудно е да се запомнят всички първи впечатления. Аз изпих кръвта до последната капка.

Мислех да използвам брадвичката, за да сцепя твърдата коруба на корема, но с назъбената страна на ножа се оказа по-лесно. Аз стъпих отгоре й точно по средата, като пазех другия си крак от ударите на плавниците. Дебелата кожа в горния край на корубата се режеше лесно, с изключение на местата около плавниците. Да се реже по ръба обаче, точно където частите на корубата се събираха, беше много трудна работа, особено когато костенурката не спираше да се движи. Когато стигнах до самия край, бях плувнал в пот и изтощен. Дръпнах частта от черупката, която покриваше корема. Тя поддаде неохотно, с влажен засмукващ звук. Пред мен се откриха живи вътрешности, потрепващи и пулсиращи — мускули, мастна тъкан, кръв, черва и кости. А костенурката продължаваше да се съпротивлява. Аз отсякох врата й до самия гръбначен стълб. Това не промени нищо. Плавниците продължиха да блъскат. С два удара с брадвичката главата й падна. Плавниците не престанаха да се движат. Още по-лошо, отделената глава продължаваше да се задъхва и да мига с очи. Аз я бутнах в морето. Останалата жива част от костенурката пуснах на дъното на лодката, в територията на Ричард Паркър. Той издаваше звуци, сякаш се готвеше да стане. Може би беше надушил кръвта на костенурката. Аз избягах на сала.

Оттам мрачно наблюдавах как Ричард Паркър се радва на подаръка ми с шумно мляскане и как се омазва целият. Бях капнал. Усилията, които ми бе струвало разфасоването на костенурката, само за да получа една чаша кръв, не си заслужаваха.

Започнах сериозно да мисля какво да правя с Ричард Паркър. Тази негова търпимост в горещи безоблачни дни, ако наистина беше търпимост, а не просто мързел, не ми беше достатъчна. Не можех постоянно да бягам от него. Аз имах нужда от безопасен достъп до шкафчето и горната част на брезента, независимо от часа и времето, независимо от настроението му. Имах нужда от права, нещо като права, които се придобиват със сила.

Време беше да се наложа и да очертая границите на територията си.