Ян Мартел
Животът на Пи (66)

Глава 65

Часове наред се мъчех да разшифровам редовете в наръчника по оцеляване, посветени на навигацията. Книгата изобилстваше от прости и елементарни обяснения за оцеляване в морето, но авторът й приемаше за даденост основните познания по корабоплаване. Според неговите представи корабокрушенецът беше опитен моряк, който с компас, карта и секстант в ръка може да определи ако не как да се измъкне от затруднението, то поне как е стигнал дотук. В резултат на това имаше съвети като „Помни, времето е разстояние. Не забравяй да навиеш часовника си“ или „Ако се наложи, географската ширина може да се измери и с пръсти“. Аз имах часовник, но той беше на дъното на Тихия океан. Бях го загубил при потъването на „Цимцум“. Колкото до географската ширина и дължина, моите познания за морето се свеждаха единствено до това какви животни обитават водите му и не се простираха до онова, което се движи по повърхността. Ветровете и теченията бяха загадка за мен. Звездите не ми говореха нищо. Не можех да назова нито едно съзвездие. Моето семейство се ръководеше от една-единствена звезда — слънцето. Ние си лягахме рано и ставахме рано. През живота си се бях любувал на много красиви звездни вечери, в които само с два цвята и с най-прости краски природата рисува най-великолепната картина, и се изпълвах с учудване и усещане за нищожност, каквито всички ние чувстваме, и гледката ми даваше ясно съзнание за посока, определено, но казвам това в духовен смисъл, не в географски. Нямах и най-малка представа как нощното небе може да служи като пътна карта. Как звездите, колкото и ярко да светят, ще ми помогнат да намеря пътя, след като постоянно се движат?

Реших да не се мъча повече. Всичко, което можех да науча, ми беше безполезно. Нямаше как да повлияя на посоката, в която се движех — нямах нито рул, нито платна, нито мотор, само няколко гребла, но мускулите не достигаха. Какъв беше смисълът да определям курса, след като не можех да го променя? А дори да можех, как да реша накъде да плавам? На запад, натам, откъдето бяхме тръгнали? На изток, към Америка? На север, към Азия? На юг, откъдето минаваха пътищата на корабите? Всяка от тези посоки ми се струваше еднакво добра и еднакво лоша.

И така, аз се носех. Ветровете и теченията решаваха вместо мен накъде да плавам. Времето се превърна в разстояние за мен, точно както за всички смъртни — аз вървях по пътя на живота, — и използвах пръстите си за цели, различни от определяне на географска ширина. По-късно разбрах, че съм се движил по тесен път — по обратното тихоокеанско екваториално течение.